Сара Холанд
Евърлес (6)

6

Тази нощ най-накрая ми се отдава възможността да напиша две писма — едно на Амма и едно на баща ми. В деня, в който трябва да пристигнат Кралицата и нейната свита, през петнайсетте минути, в които се налага да изям твърдото си парче хляб и сиренето, изтичвам до конюшните, надявайки се да хвана някой от куриерите, които всекидневно обикалят на кон селата.

Написах истината на Амма, макар и само частица от нея — че Лора май ме харесва, колкото и да го показва по необичаен начин: товари ме с работа от сутрин до вечер, така че докато стане време за лягане и стигна до леглото си, едва успявам да разплета косата си, преди да заспя.

Не й казвам, че нови монети кръвно желязо дрънчат в кесията ми, която никога не свалям от колана си, нито пък че Айвън гледа злобно и се размотава, когато ни ги раздава в края на всеки ден. Понасям всичко това заедно с другите и съм благодарна, че не Лиъм е този, който разпределя надниците. Винаги за кратко се чудя от кой ли беден мъж или жена са ги източили семейство Гърлинг, припомняйки си опашката от хора, чакащи да пролеят часове, дни, години от своята кръв… и как тя се виеше през пазара.

Стоях будна с часове, свита над една свещ в леглото си, мъчейки се да намеря точните думи за всичко, което трябва да кажа на татко.

Спрях се на думата съжалявам. Тя не се доближава до чувствата ми, защото не съжалявам за онова, което сторих. Тук съм от три дни и вече съм спечелила три седмици. Ако някой вече ме бе познал, то поне не ме закачаше. Една-единствена мисъл преминава през всичко: скоро ще имам достатъчно, за да платя рентата, която дължим, а след това ще дойдат пролетта и по-добрият лов. Преди месецът да изтече, ще се върна в Крофтън със задоволително количество кръвни монети, за да мога да възстановя това, което бирникът вече взе от татко.

Броя парите наум. Те ще се окажат само малка част от онова, което са взели от нас, от Крофтън. Ала преглъщам гнева си, оставям го да се разтвори в мен както кръвното желязо в чая. Заради татко.

За сега.

В конюшнята някакъв широкоплещест младеж подковава коня на куриера. Кожени торби, пълни с писма, са вързани за седлото. Чувайки, че се приближавам, младежът се обръща.

— Там! — извиквам, без да се замисля.

Твърде късно осъзнавам, че съм се издала. Но не ме е грижа. Старият ми приятел е син на страж в Евърлес, но като деца и двамата с него искахме да сме ковачи като татко. Той се мотаеше около ковачницата, докато баща ми не го повикваше вътре, след което заедно прекарвахме часове там, а краката ни се люлееха от работната маса на татко, наблюдавайки как обработва нажеженото желязо.

Той присвива очи към мен, стараейки се да се сети коя съм. Свалям бонето си.

— Аз съм аз… Джулс — и докато той все още изглежда объркан, аз му се усмихвам и посочвам към предните си зъби. — Виждаш ли? Казах ти, че ще пораснат отново.

В продължение на цели четири месеца той ме наричаше „лалугер“, след като и двата ми предни зъба паднаха едновременно.

Лицето му се променя. А щом се усмихва, то светва така, сякаш под кожата му гори фенер. Прегръща ме и аз потъвам в познатия аромат на метал и пушек.

— Работиш като ковач — отдръпвам се аз, за да го погледна. Той е едър, поне с двайсетина сантиметра по-висок от мен, но лицето му е същото, красиво и сериозно. — Не мога да повярвам, мина толкова време! — Думите бликват от мен и аз осъзнавам, че се смея. — Как си? За ковачницата ли отговаряш сега? Ета и Мерил още ли са тук?

Но Там поклаща глава към мен. Засмива се някак тъжно и прави странен жест — допира пръстите на едната си ръка до устните си и след това я отдръпва. Поклаща глава, повтаря жеста и аз проумявам: той не може да говори.

Радостта ми изчезва за миг.

— Какво се е случило? — изстрелвам аз, но той не може да отговори. Взираме се един в друг безпомощно и чувствам как нещо в мен се разнищва. Пред погледа ми светкавично преминават образите на Там и Роан в една от битките им наужким, гонещи се с дървени мечове навсякъде из Евърлес.

Там се протяга и стисва рамото ми. Разбирам, че се опитва да каже, че се радва да ме види. И макар да се усмихва, очите му са пълни с болка, а устните му са стиснати плътно.

— Ще дойда отново — казвам неуверено аз. Изведнъж сърцето ми започва да блъска в гърдите ми като молец, който се удря в светещ прозорец.

Той пак стисва рамото ми, а сетне с усмивка поема писмата ми. Почти съм забравила за тях. Там обръща широкия си гръб към мен и без да промълвя и дума, аз се запътвам към кухнята.

Какво ли е станало, чудя се аз, с гласа на стария ми приятел?

 

 

В кухнята цяла редица слугини, покрити с брашно, месят тестото така яростно, сякаш самата Кралица ги наблюдава. Понечвам да се присъединя към тях, когато Лора ме хваща за ръката.

— Имам нужда да отидеш бързо до мазето с кореноплодните зеленчуци — казва тя. — Донеси ми толкова лук, колкото можеш да вземеш в кошницата.

Аз се вторачвам в нея. Вече съм напълнила килера тук, горе, със сплитове лук и дебели венци чесън — повече, отколкото може да са й необходими. Кимвам й, но се забавям малко.

— Има един младеж в конюшните, който не говори — казвам аз, като се старая гласът ми да звучи небрежно. — Какво се е случило с него?

— О, Там. — Усмивката на Лора изчезва от лицето й, докато оформя една топка от тестото и започва да я удря, с което ми дава да разбера, че съм сбъркала, защото само когато е разстроена, тя се захваща за работата сама, вместо да поръча на някого от нас да я свърши. — Горкото момче… той… — Тя се отнася в мислите си и внезапно ми изглежда далеч по-стара. — Той обиди младия капитан и изгуби езика си заради това. Вече няма да направи такива неща.

Ледена тръпка пропълзява надолу по гръбнака ми, докато си спомням студените очи на Айвън и стоманеното острие на ножа му. Знаех, че е жесток, но това отива отвъд всичко, което мога да си представя… и чувствам прилив на омраза към него.

Лора се взира в тестото, сякаш срещу нея е Айвън.

— Сега се погрижи за собствената си работа — казва ми тя с най-резкия тон, който съм чувала да използва. — И тя ще се погрижи за теб.

Преди да успея да я помоля за повече информация, момчето, което толкова се страхуваше да занесе таблата с вечерята на лейди Сида, се втурва в кухнята, заобикаля готвачите и забавяйки ход, се спира пред нас.

— Хинтън Карстеърс — изрича строго Лора. — По-бавно!

— Току-що пристигна пратеник за лорд Гърлинг — той диша тежко, а лицето му е почервеняло. — Свитата на Кралицата ще бъде тук скоро! — А ето че вече и пищи: — Кралицата идва!

Едно от момичетата изпуска точилката си, а друго притиска набрашнена ръка към гърдите си, ахвайки. Въпреки че обикновено не се вълнувам много за Кралицата, кожата ми настръхва при мисълта да видя жената, която е извела Семпера до победа срещу завоевателите и управлява в продължение на стотици години оттогава, жена, за която се говори, че е благословена от самата Магьосница и дори е вървяла редом до нея.

Думите на лейди Сида смразяват мислите ми: Казвам ти, че тя яде сърцата им, за да остане млада. Аз потрепервам. Нелепо.

— Да, да, знаем, че Кралицата идва — измърморва Лора и стрелва укорителен поглед към ошашавения кухненски персонал. После хваща рамото на Хинтън. — След колко време?

— Един час — отговаря той, все още дишайки тежко. — Може би и по-малко.

Около нас в кухнята се възцарява глъч. Ала Лора смръщва дълбоко вежди. Тя отпраща Хинтън и се обръща към мен.

— Мазето за кореноплодни зеленчуци — напомня ми тя. — Веднага!

— Но… — започвам аз.

— Заеми се! — сопва се тя и аз ни най-малко не съжалявам, че имам извинение да напусна кухнята — във въздуха се прокрадва нов прилив на необуздана енергия, която ме кара да се усещам неспокойна.

Докато слизам към мазето, чувствам хладния въздух по лицето си като облекчение след непоносимата жега в кухнята, но тъмнината и близостта на тези подземни помещения усилват тревогата ми. Или може би просто се дължи на това, че са пусти, след като бях свикнала с гъмжилото от слуги около мен през целия ден и през нощта. Взимам една факла от стената и я държа високо над себе си, за да ми свети.

Завивам към мазето със зеленчуците и минавам покрай бъчвите с ябълки, от които се разнася слаба, кисела миризма. Има нещо, което не би трябвало да е тук, нещо ново — някаква тъмна маса в ъгъла. Пристъпвам напред и крехката, трептяща светлина разкрива фигурата на мъж, сгушен върху мръсния под, потръпващ под едно старо наметало. Още преди очите ми да свикнат напълно, го разпознавам.

— Татко! — гласът ми се изтръгва като шепот, докато той с мъка се изправя на крака, хващайки се за един рафт за опора. Устремявам се към него и обвивам ръка около кръста му, за да го задържа изправен. Той изглежда ужасно — блед и измършавял, лицето му е изцапано с мръсотия, а очите му са хлътнали. Усещам ребрата му под наметалото му.

— Как… защо… какво правиш тук?

Той се засмива, звукът е като едва доловимо боботене в гърдите му и той веднага започва да кашля.

— Трябваше да те видя.

— Не бива да си тук… в Евърлес, татко — той е изнемощял, толкова изнемощял.

— Това не спря теб — казва той. Въпреки отпадналостта му гласът му продължава да е закачлив. Усмивката ми е мимолетна и напрегната, отчаяна.

— Тогава бях дете. Никой не познава лицето ми. Как можа, кой знае какво ще се случи, ако те забележи някой Гърлинг? Ти каза…

— Никой няма да ме види — отвръща той и дори в думите му се таи изтощението от пътуването. — Убедих един фермер, производител на пшеница, да ми позволи да се скрия в неговата кола. Няма да остана тук дълго.

— Можеше да ми изпратиш съобщение, татко. Щях веднага да се прибера у дома. — Идеята как с мъка крачи отстрани на пътя през целия ден, приведен от изтощение, ме поболява от чувство за вина.

Той се усмихва, но в погледа му се крие изражение, което не разбирам.

— Не можех да чакам някой вестоносец или пък да проявя доверие към някого — той слага ръка върху лицето ми. Пръстите му са безкрайно студени. — Джулс. Моето оправно момиче. Казвам ти отново: трябва да се върнеш у дома.

— Татко, всичко е наред — отговарям сковано аз. Умът ми вече гъмжи от планове как да го върна в селото. Мога да наема кола с кръвното желязо в кесията ми. Лора е разбрала кой е татко, така че е наясно какъв риск е поел той, за да дойде тук. Не мога да я помоля за помощ, но вероятно ще мога да платя на Хинтън, за да го заведе, или пък на Там. — Само още няколко седмици и няма да е потребно да се тревожим за плащането на рентата месеци наред. Не виждаш ли? Всичко ще се нареди. Никой не ме познава.

Това е най-неподходящият момент да си припомня намигването на Роан, ала не мога да се боря, защото споменът стопля гърдите ми. А и не желая…

— Не — гласът на татко е приглушен, настоятелен. — Това място е опасно за теб.

За миг отново съм на седем и стискам ръката му, докато той ме влачи надалече от Евърлес, а димът все още не изчезва от дрехите ни.

— Парите ни трябват — казвам непоколебимо, внезапно ядосана и на него самия, и на упоритостта му. Вече не съм седемгодишна и той няма право да ми казва какво да върша.

— Аз ще намеря парите — той взима ръцете ми и ги събира в своите. Дланите му са ледени, а пръстите му — кокалести. Светлината от факлата превръща чертите на лицето му в по-дълбоки, а сенките под очите му — в наподобяващи синини. — Моля те! Напусни това място.

— Не мога, ще забележат, ако си тръгна — казвам аз, като не съм сигурна дали това не е поредната лъжа. Вината се преплита с гнева ми, но аз ги потискам. Той ме защитава от седемнайсет години, сега аз съм тази, която ще го пази, и то без значение колко е болезнено. — Свитата на Кралицата ще пристигне тук всеки момент — казвам аз. — Околността ще гъмжи от стражи и благородници, дошли да наблюдават идването й. Налага се да си тръгнеш сега, преди да са пристигнали.

— Ти също, Джулс — ръцете му описват раменете ми, а очите му се впиват в моите. — Не можеш да позволиш на Кралицата да се доближи до теб. Тя ще те познае. Не е безопасно.

— Кралицата ли? — впивам поглед в него аз. — Може би искаш да кажеш Лиъм, татко?

Той като че ли не ме чува.

— Тя е крадла — думите му излитат на един дъх, останал е почти без въздух и едва когато вдигам факлата, виждам колко пламтящи са очите му — от треска или нещо още по-лошо. — Ще ти обясня по пътя. Но трябва да се махаме оттук…

— Татко, не! — прекъсвам го аз. — Ако не се върна към задълженията си в кухнята, наказанието ще е сурово.

Той продължава да дърпа ръката ми, макар и по-слабо. Въпроси и страхове ме разкъсват, смазвайки ме с тежестта си — баща ми полудява.

— Чакай тук! — заявявам му аз. — Ще намеря някого, който да те придружи до къщи. — И тогава, долавяйки, че той се кани да спори, добавям: — Утре ще се прибера у дома.

Баща ми сбърчва вежди.

— Ако се закълнеш.

Отварям уста, за да произнеса обещанието, но нещо го секва в гърлото ми.

Никога не се кълни, ако действително не го мислиш, в противен случай, като се кълнеш, изпращаш Алхимика за душата си.

Старо, напевно предупреждение, което изричахме като деца.

Надявам се само, че не е вярно. Защото истината е, че не мога да напусна Евърлес утре. Татко изглежда с единия крак в гроба, повече от всякога той се нуждае да възстанови времето си. Още по-лошото е, че частица от мен — малка, но неоспорима — иска да провери дали Роан отново ще ми се усмихне.

— Кълна се — лъжата преобръща стомаха ми. — Обичам те!

Той се навежда напред и ме целува по челото, сключвайки ръцете си около мен. За момент се облягам на него и вдишвам миризмата на метал и слама от дома ни.

— Обичам те — прошепва татко в косата ми. — Винаги помни това.

— Ще се видим утре, обещавам — казвам аз. Изричайки лъжа, се чувствам така, сякаш се мъча да удържа змиорка в стомаха си: истината напира да се изплъзне навън.

Ала вече съм привикнала с усещането.