Сара Холанд
Евърлес (5)

5

В момента, в който се строполявам върху разположеното си отдолу легло същата нощ, крайниците ми вече са натежали от изтощение. Ала щом затворя очите си, виждам хартиеното лице на лейди Сида, а странните й думи ме държат будна. Някои хора са достатъчно глупави, за да разпространяват слухове за Кралицата, и то винаги шепнешком, но не очаквах подобно нещо от една представителка на Гърлинг.

И все пак… Думите на Сида не изглеждат толкова абсурдни сега, когато ги превъртам в съзнанието си. Да допусна, че е получила като дар живот от Магьосницата, е по-абсурдно. Никога не съм се интересувала особено от мисълта за Кралицата — не и когато двамата с татко бяхме заети да оцеляваме. Но…

— Джулс — прошепва нечий глас. На няколко метра от мен Алиа е провиснала отстрани на леглото си на горния ред. Дори в тъмното съзирам, че очите й са разширени от страх, макар вече да изглежда изтощена от работния ден в пералното помещение, където е назначена. — Едно момче ми каза, че Алхимика наистина броди из тази гора. — Подема тя: — Заяви ми, че той живял тук някога. То каза…

Съседката й от долното легло, една по-голяма на възраст шивачка, я смъмря нежно да пази тишина.

— Скъпа, ако ти разкажа истинската история, ще престанеш ли да бърбориш и ще ми позволиш ли да спя? — в гласа на жената се долавя палава нотка, но не и злоба. Алиа кимва. Жената се усмихва и ме поглежда многозначително. — Никой не знае откъде са дошли — две деца, които се скитали заедно из Семпера преди кръвното желязо… без никога да се разделят и да остаряват. Алхимика превръщал земята в олово и оловото в злато. Магьосницата карала цветята да цъфтят през зимата.

Усмихвам се на себе си, мислейки си как Амма ще мърмори, ако знае, че Алиа стои до късно будна, за да слуша приказки. Трудно е да се повярва, че е съществувал друг свят преди кръвното желязо. Още по-лошото е, че няма полза от това, докато сме приклещени в капан с онова, което имаме. Но докато слушам разказа на шивачката, съзнавам, че ми липсва този свят, ако изобщо някога е бил реален.

— Но един жесток господар, който живеел в това имение, както ти е казал твоят приятел, започнал да им завижда. Затова ги затворил тук и им заповядал да открият начин да го превърнат в безсмъртен, както бил виждал Магьосницата да прави с цветята и дърветата.

Тя е прекрасна разказвачка и приказката й ме залюлява като песен. Изоставили бяхме книгите си, когато ни преследваха от Евърлес, а татко не си бе давал труд да прикрива презрението си към историите след това. Не можеш да си позволиш главата ти да хвърчи в облаците — ми каза веднъж той, след като го бях помолила да ми разкаже някоя приказка, докато лежах в студеното си легло в Крофтън. Никога повече не пожелах.

— Дълбоко в горското му имение, точно върху тази земя, Магьосницата, заключена в малка стаичка единствено с груби инструменти, вплела времето в кръвта, а Алхимика намерил начин да свърже кръвта с желязото, така че лордът можел да краде време от своите поданици и да го изяжда сам. — Вече и други момичета в стаята я слушат. Дори и да не мога да го видя, мога да го усетя. — За известно време господарят бил доволен. Скоро обаче забелязал, че очите му стават безцветни, а паметта му започва да му изневерява. Смъртта пропълзявала в тялото му. Изпълнен с ярост, той поискал от тях да намерят начин да живее вечно.

Алиа сяда в леглото, притискайки колене към гърдите си.

— Един ден те обявили, че са сторили невъзможното: Алхимика казал, че бил преобразувал твърда буца олово в чисто време. Всичко, което господарят трябвало да направи, било да го изяде.

— Но Алхимика е бил умен — чувам шепота на Алиа.

— Правилно — отвръща шивачката, а в гласа й се долавя задоволство. — Злият господар бил отровен и умрял, което позволило на Алхимика и Магьосницата да избягат. Пътищата им се разделили и скоро открили, че магията е толкова мощна, че се просмуквала в кръвта на хората.

— Но защо пътищата им се разделили? — пита Алиа.

— Алхимика не бил казал на Магьосницата, че магията, която сътворили, за да създадат кръвно желязо, имала голяма цена — безсмъртието на Магьосницата. И тя побесняла от предателството му. — В гласа на шивачката прозвучава звънлива, трагична нотка. — Макар и да си отивали цели поколения, докато един-единствен косъм от нейната тъмна коса посивее, все пак тя остарявала. За разлика от Алхимика, тя обичала този живот и този свят и не искала да ги напусне. Най-накрая тя укротила гнева си и се върнала при своя стар приятел, пожелавайки обратно безсмъртието си. Алхимика й казал: „За да те направя безсмъртна, е нужно да ми дадеш сърцето си да го пазя“. Затова тя преобразила цялото си сърце в една дума, която прошепнала в ухото му. Гърлото му се раздвижило, сякаш той я погълнал. После й подал шепа камъчета и й казал да ги изяде, след което щяла да живее вечно.

Очите ми потрепват и се затварят, а аз си представям какъв ли вкус би имал камъкът.

— Но Магьосницата си спомнила как Алхимика измамил богатия господар. Подозирайки още едно предателство, тя решила, че Алхимика трябва да изяде насила малките камъни — общо дванайсет на брой — а след това да бъде удавен. И тя сама извършила това.

Алиа ахва.

— Но се случило нещо любопитно — прошепва театрално шивачката. — Магьосницата видяла някаква сребриста сянка да се издига от отпуснатото тяло на Алхимика и да се понася над земята прекалено бързо, за да бъде преследвана. Вътре в среброто нещо проблясвало нажежено, тъмночервено и пулсиращо, нещо, което призовало Магьосницата към болезнената дупка в гърдите й, където трябвало да бъде сърцето й. Ала било твърде късно… Магьосницата научила, че Алхимика наистина я е измамил, той бил откраднал сърцето й.

— Може ли да си го върне обратно? Сърцето си? — любопитства Алиа. Но аз не чувам отговора на шивачката. Вече потъвам в спокоен сън, засенчен от кошмари, които не си спомням на сутринта.

След като съм прекарала два дни в имението, Лора ми съобщава, че ще работя по време на малка сбирка на благородници в едно от най-красивите и безполезни места в Евърлес — един затворен градински двор, отопляван целогодишно от огнище, подклаждано с разтопено кръвно желязо. Времето кара пламъка да гори ярко и дълго. Опитвам се да не повърна от идеята за това.

През целия ден тя ни обучава заедно с няколко други кухненски прислужници в изкуството на себеобезличаването; ролята ни, пояснява тя, е да накараме членовете на Гърлинг да си мислят, че храната им просто се е материализирала. Моята задача е да поддържам чашите им за вино винаги пълни.

От мазето, водещо нагоре до опасаните със стени градини, долавям аристократичния, мелодичен смях на представителите на рода Гърлинг, както и звънтенето на наздравици. Толкова много гласове — приятели и роднини, други благороднически семейства, свързани чрез времето, са се стекли в Евърлес през седмиците преди сватбата. Вероятно всички искат да се похвалят, че са сред първите, които ще се радват на общуването с Кралицата и нейната наследница. Аристократите са се разраснали от обичайните трийсет души — четиримата от семейство Гърлинг и техните баби и дядовци, прапрародители и най-почитани роднини — до почти двеста души. Всяка вечер те изпълват трапезарията докрай, ослепителни в своите коприни, пера и бижута. Нервите ми се изопват, когато си представя, че ще се движа сред тях, знаейки, че татко ми казваше никога да не стъпвам в имението отново.

Ами ако видя Роан? Дали той си спомня за нещастния случай, дали обвинява татко, или брат си, или мен?

Дали изобщо ме помни?

— Хайде, хайде, стига вече с обезличаването — сръчква ме с лакът Лора, докато се носи край мен с внушителна торта в ръце, украсена със захарни нишки. — Тази вечер те ще бъдат твърде заети с виното си, за да забележат, ако направите някоя грешка.

— Или просто по-бързо ще се разгневяват — изтъквам аз, но Лора вече е изчезнала, а на нейно място се е появил иконом, който нарежда на слугините да отиват в градините.

Преглъщам и стисвам толкова силно гарафата с вино в ръцете си, че се боя, че ще се счупи. Сресала съм косата си напред, за да прикрия лицето си, и макар вече да не съм кльощавото момиче с топчести колене от моето детство, съм ужасена, че Лиъм ще си спомни за мен. И съм ужасена, че Роан няма да го стори.

Закритата градина, малка в сравнение с величествените представителни помещения на Евърлес, трепка от светлината на факли, поставени в аплици от ковано желязо. Димът се издига към звездите отгоре. Върбите се полюшват леко от бриза, а опияняващите аромати на цветя и вино се носят с него. Сякаш съм попаднала в пролетта, въпреки че звездите над главата ми все още излъчват зимен студ. Отвъд стената виждам знамената на Евърлес, които потръпват на ледения вятър, но тук той се превръща в лек, прохладен бриз, укротен от огъня, поддържан с време.

В средата на градината огънят — горещ до бяло и висок колкото мен — припуква и искри в едно бронзово ограждение, разпращайки топли вълни наоколо. Красиво е, но мисълта за пропиляното време за подклаждането му кара вътрешностите ми да пламтят от ярост. Бързо отмествам поглед.

Благородници се разхождат безцелно из градината — жените сияят в рокли от кадифе и коприна, а мъжете са върлинести и внушителни, с тъмни или сребристи коси. Златни пръстени проблясват върху десетки пръсти. Музикално трио изпълва градината със сладникави акорди.

Инстинктивно се оглеждам за Роан. За мое нещастие първият Гърлинг, когото виждам, е Лиъм. Той се е облегнал върху обраслата с лоза стена в отсрещния край на градината и разговаря с майка си — лейди Вериса.

За миг се чувствам така, сякаш съм се смалила и отново съм се превърнала в дете. Лиъм винаги стоеше встрани от нашата малка тайфа от приятели, безшумна и бдителна противоположност на дружелюбния Роан. Понякога се появяваше на вратата, тих като сянка, и наблюдаваше как играем. Тогава се пазех от него, от спокойствието му и от очите му — толкова тъмни, като че поглъщаха светлината. Роан обаче го обожаваше.

Сега това ме кара да скърцам със зъби, сещайки се за добротата, която Роан му показваше — добротата, която Лиъм предаде. Но за да предадеш някого, първо, трябва да го обичаш. Съмнявам се, че Лиъм Гърлинг изобщо познава това чувство.

Със сигурност не и от студената си майка лейди Вериса. Тя вероятно е на петдесет или шейсет години, макар да изглежда на трийсет, сияеща в изумрудената си сатенена рокля, която оставя ръцете й голи. Красива е по отблъскващ начин — с остри като стъкло скули и големи синьо-виолетови очи.

Избягвам ги, когато започвам обиколката си.

Нивото на виното в моята гарафа бързо спада — друг чудесен начин да прекараш толкова много векове, като го изпиеш до дъно, макар да предполагам, че с това безкрайно време за прахосване подобно нещо няма значение. Тъкмо се каня да се върна в кухнята, когато една жена щраква с пръсти към мен.

— Ей, ти, ела тук!

Обръщам се с наполовина сведени очи. Непозната мургава аристократка, върху чието колие стои гербът на Реналди — танцуваща мечка — се взира в мен и вдига очаквателно чашата си за вино. Тя е само на няколко крачки от Лиъм и Вериса.

Знам, че ако откажа да й налея, единствено ще привлека внимание, затова забързвам към нея и се надявам, че бонето ми на слугиня ще скрие лицето ми, както и че тъмнината и влиянието на времето ще свършат останалото. Изведнъж обаче гласът на лейди Вериса достига до мен, независимо че тя очевидно прави всичко възможно, за да говори тихо. И аз замръзвам.

— Дъщерята на лорд Скайлър е тук — казва Вериса. — Запознай се с нея.

— Ти не знаеш името й, но знаеш, че ще бъде добра съпруга? — Гласът на Лиъм е язвителен.

— Това едва ли има значение… — тя спира рязко, а сетне додава по-спокойно: — Не може да наследиш Евърлес, без да се ожениш.

— Достатъчно, глупачке! Не разбираш ли кога една чаша е пълна? — сопва се жената от рода Реналди и аз светкавично се отдръпвам от нея. Тя се завърта и си тръгва, пускайки нещо малко и блестящо във виното си, докато върви.

Аз все още се бавя в сенките, любопитна пряко себе си да чуя остатъка от разговора между лейди Вериса и Лиъм. Изпитвам удоволствие да си представям, че Лиъм е принуден да стори нещо, което не харесва, въпреки че ми дожалява за горкото момиче, на което ще се наложи да се омъжи за него.

— Нека Роан наследи имението. Той ще се радва на това повече от мен.

От гласа му по врата ми пролазват тръпки. Със сведен поглед не мога да видя лицето на Лиъм, но мога да си представя свирепия му взор.

Лейди Вериса нервничи.

— Знаеш не по-зле от мен, че Роан…

Думите му са заглушени, когато празнуващите надават шумен пиянски поздрав. Автоматично се озъртам за източника му и почти ахвам. Виждала съм Роан Гърлинг няколко пъти в последно време, когато посещаваше Крофтън. Винаги обаче съм го зървала само отдалече, наблюдавайки изпод навеса на някоя сергия, докато той обикаляше с коня си.

Но това е различно. Застанал до портите на градината заедно с баща си — лорд Никълъс, Роан е само на няколко метра от мен. Облечен е в елегантен черен костюм, а златно шалче обгръща шията му. Сините му очи блестят на светлината от огъня като парченца лятното небе.

Забравям всичко, когато го виждам — факта, че семейството му е причина за нашето разорение и бедност, факта, че той е сгоден и ще се ожени за момиче, чиято красота, казват някои, е доказателство, че магията все още съществува. За миг няма друго място, на което бих искала да бъда, освен в тази градина, в тази нощ, гледайки как Роан се усмихва.

В следващия момент страдалчески вик се вклинява сред шума от разговорите. Някакъв благородник с почервеняло лице държи друго прислужващо момиче за китката. Беа — разпознавам я от кухнята по-рано. Върху синия му жакет се разпростира петно от вино, а в треперещата ръка на момичето стои гарафа с вино.

— С-съжалявам — заеква то.

— Глупаво момиче! — изръмжава той. — Ще ти източа един месец кръв и може би тогава ще внимаваш с ръцете си. — Думите му са неясни, очите му са изцъклени от ярост. Той издърпва малък нож от колана си. Времето сякаш се стопява, втечнява се бавно като ледена висулка, огряна от слънцето.

И тогава, докато трае един удар на сърцето, Роан е вече зад гърба му, протяга ръка, за да хване рамото му, като междувременно предпазливо отстранява ножа му.

— Лорд Болдуин — казва той с тихичък смях. — Няма нужда да плашите бедното създание. Във всеки случай ризата е грозна. Би трябвало да й благодарите, че ви е направила услуга.

Всички се засмиват. Мъжът примигва и сякаш някаква магия е развалена: той освобождава Беа, която хвърля изпълнен с благодарност поглед към Роан. Той взима гарафата от нея и тя се шмугва в тълпата.

— Ето — Роан потупва Болдуин по гърба и сам му налива вино от гарафата. — Виното оправя повечето беди, нали? Пийте с мен, приятелю!

Несъзнателно съм се приближила до тях, привлечена от гласа на Роан, от усмивката му, от добротата му, така както голата твърда луковица под земята е привлечена от слънцето през пролетта.

И тогава очите на Роан срещат моите. Аз оставам без дъх, парализирана, впримчена в погледа му. Той вдига чаша. Намига ми. Сетне изпива чашата с вино под одобрителни викове. Само Лиъм, забелязвам аз, все още гледа смръщено в ъгъла.

Когато музиката засвирва наново и хората започват да танцуват, Роан е изтласкан навътре в тълпата. Сърцето ми бие лудо. Страхът се просмуква и в мен, подобно на тъмния, виеш, се дим от огъня.

Роан ме позна. Убедена съм в това.