Сара Холанд
Евърлес (2)

2

Дори на десет години Лиъм беше студен и дистанциран. Той замина в училище с пансион след по-малко от година, откакто бяхме напуснали имението, но татко често говореше за слуховете, които се носеха за него из земите на семейството му. Слугите от Евърлес, които идваха в Крофтън с поръчки, разказваха, че тихото му изражение можело да се превърне в ярост за миг, както и че родителите му се бояли от него и го отпратили надалече. Но онова, което бе подтикнало Лиъм да блъсне брат си към огъня в ковачницата на татко или да ни преследва в Родшър, не беше яростта. А жестокостта. Не мога и да си представя колко би могла да е нараснала злобата му през годините оттогава.

Сега, когато се свивам до най-близкия вход на някаква къща, се чудя как изобщо съм го объркала с Роан. Момчетата са еднакви на ръст, с едни и същи силни тела и черни къдрици, но докато косата на Роан е непокорна, тази на Лиъм е събрана и пригладена назад от лицето му. Устата му е тънка, сурова резка, очите му са хлътнали и е невъзможно да надникнеш в тях. Извисявайки се над тълпата върху коня си, той прилича на статуя, изопнат като струна върху седлото — горд, непреклонен и вечен. Гледа отвисоко към нас — опашката от хората, чакащи да се срещнат с Дуейд.

Твърде късно е, посягам да вдигна качулката си, но погледът му вече е върху мен. Въобразявам ли си, че спира за миг, а очите му обхождат лицето ми? В гърлото ми е заседнал страх, а ръцете ми треперят, докато издърпвам качулката върху косата си. Иска ми се да се обърна, да избягам от опашката, но това само ще ме накара да придобия още по-подозрителен вид.

За щастие, нисшите градски жители явно не привличат интереса на Лиъм. Погледът му минава край мен и той свежда очи надолу към мястото, където стражите му държат Дуейд между себе си.

Старият търговец на време изглежда ужасен. В тази ситуация Роан би наредил на хората си да го пуснат, но всеки може да разбере от изражението в очите на Лиъм, че в него няма нищичко от добротата на брат му.

— Моля ви… — толкова е тихо, че съм в състояние да чуя умоляващия глас на Дуейд от мястото, където стоя. — Господарю, това беше невинна грешка, нищо повече.

— Нарушил си закона. Източил си време от кръвта на дете — гласът на Лиъм сега е по-дълбок, но толкова студен, колкото и когато беше малко момче. — Отричаш ли го?

Навсякъде около мен сенките на незабравена болка пробягват по лицата на някои хора и аз знам, че това са родителите от опашката. Времето на децата е непредсказуемо, трудно е да се измери и да се изиска законно, освен това е лесно да се източи твърде много и случайно да се убие дарителят. Мнозина обаче не са имали избор и затова си представям, че да гледаш как детето ти дава кръвта си, само по себе си е наказание, по-жестоко от всичко, което един Гърлинг е способен да измисли.

— Откъде можех да знам, че тя е още дете? — Дуейд се взира в Лиъм като обезумял, а от устните му едно след друго се ронят безполезни извинения. — Вярвам само на онова, което ми е казано, господарю, аз съм просто един слуга…

Гласът на Лиъм, леден и остър като нож, разсича въздуха:

— Отведете го в Евърлес. Източете му кръв за една година.

Дуейд спира внезапно.

— Цяла година? — в продължение на миг той изглежда просто слисан. После паника обзема цялото му лице. — Лорд Гърлинг, моля ви…

Бирниците повличат Дуейд към една чакаща кола с впрегнати коне. Лиъм помръдва крака си, сякаш се кани да слезе от коня, и стомахът ми се преобръща от гадене. Изведнъж долавям опасността, че може да припадна. Докато вниманието на Лиъм е насочено другаде, аз снишавам глава в раменете си и припряно се отдалечавам от опашката към една алея, по която мога напряко да се прибера вкъщи.

В края на пазара надзъртам назад. И мигом ми се приисква да не съм го сторила. Хората се разотиват от магазина на търговеца на време, но Лиъм е все още там и гледа право към мен. Сърцето ми прескача и за момент, който трае прекалено дълго, замръзвам, впримчена от пронизващия му поглед. Ако ме познае…

Бягай! — чувам гласа на баща си.

Ала той забива пети в коня си и го обръща встрани, обратно към главния път, сякаш няма търпение да се отърве от такова достойно за презрение място като нашето селце. Чувам собственото си накъсано дишане в ушите си, когато аз също се обръщам и забързвам към дома.

Когато излизам от селото и се озовавам в нашето голо пшенично поле, паниката, която помрачава ума ми, леко поизбледнява и се утаява само дълбокият, неизбежен страх в стомаха ми, който Лиъм предизвика с погледа си. Сънувала бях кошмари след нощта, в която бяхме прокудени от Евърлес — изпълнените с дим нощни издевателства, причинени от този пожар, се превръщаха в сънища, в които ме преследваха убийци без лица. Има нещо там, дебнещо иззад ъглите, но единственото, което си спомням от онази нощ, са огънят, ужасът и пронизващата миризма на нажежен метал и горяща слама, която пак ме блъсва в ноздрите, докато си представям очите на Лиъм.

Изминали бяха десет години, откакто ме бе видял за последен път, напомням си отново и отново. Двамата с татко бяхме просто слуги, а аз бях едно седемгодишно момиченце с топчести колене и боне на прислужница. Няма причина той да ме познае.

Едва когато съзирам къщичката ни с издигащата се от комина тънка струйка дим, си припомням, че имах намерение да донеса нещо за вечеря у дома. Резенът сушено еленско месо, което ми даде Амма, ще трябва да ни стигне за тази вечер. Заради татко се надявам, че едночасовата монета, която получих за пъстървата, ще си струва празния корем.

Слънцето потъва още по-надолу. Поглеждам на запад към хоризонта, където небето е обточено със сиво и златисточервено. Още един изживян ден.

Върху задната ни врата виси повехнал венец от вечнозелени клони, а на прозореца се вие орнамент, напомнящ змия, който усуках като дете от тел и пирони. Майка ми очевидно вярваше в тези талисмани. Татко разправя, че тя часове наред връзвала борови клонки с конец или полирала своята древна дървена фигурка на Магьосницата — грациозна осанка с часовник в едната ръка и нож в другата, която седи на прозореца за закрила и дълголетие. Подобна статуя, макар доста по-голяма и не толкова красива, се издига близо до западната стена на Крофтън, където вярващите — или отчаяните — молят за благословия. Въпреки че не го изрича на глас, знам, че баща ми пази тези неща у дома, за да почита паметта на майка ми. Също като мен, и той не вярва в тях. Ако Магьосницата съществува, тя не чува нашите молитви.

Придвижвам се бавно вътре в неосветената кухня, очаквайки очите ми да свикнат с мрака, боейки се от мига, в който ще се изправя пред баща си с празни ръце. Ала не защото татко ще се разстрои заради мен — той никога не го прави — а защото съм болезнено наясно относно изтънялото му, източено тяло и треперенето на ръцете му. Какво ли щеше да е забравил, докато ме нямаше — името ми, лицето ми? В паниката си заради Лиъм Гърлинг и суматохата, която той причини, от ума ми се бе изпарило всичко за рентата. А сега, когато Дуейд бе откаран в Евърлес, за да му бъде източена кръв от търговеца на кръв на семейство Гърлинг, каква надежда имам да му продам кръв, преди бирникът да дойде?

В другата стая се разнася някакъв непознат глас и аз замръзвам. Думите са заглушени от припукващия огън, но мога да различа, че гласът е мъжки. Страхът пак ме пронизва. Дали Лиъм ме бе познал в крайна сметка? Дали бе изпратил някого да ме последва?

Пристъпвам към прага и дръпвам завесата. И спирам.

Отнема ми една секунда, за да проумея сцената пред мен. Събирачът на рентата, мъж от Крофтън, който ходи всеки месец от колиба на колиба, подобно на болест, седи срещу баща ми близо до огнището. Подранил е, или поне е по-рано от обичайното. Върху грубата дървена маса между тях са наредени предмети: малка месингова купа, стъклено шише, сребърен нож. Същите предмети, които се намират върху тезгяха на търговеца на време в магазина му със стъклена витрина. Инструментите, с които източва време.

Татко ме поглежда. Помътнелите му очи се разширяват.

— Джулс — казва той, мъчейки се да се надигне от масата. — Не очаквах да се върнеш, преди да се стъмни.

Сърцето ми трепва, вече е тъмно.

— Какво става? — питам аз, гласът ми е пронизан от сълзи, макар че знам… Бирникът отправя очи към мен, изглежда прекалено едър за малкия ни дом.

Баща ми се отпуска обратно в стола си.

— Плащам рентата ни — казва той спокойно. — Защо не почакаш навън, наслаждавайки се на топлия ден?

Преди да смогна да отговоря, бирникът се намесва:

— Тогава значи четири месеца — тонът му е делови, леко отегчен. — За рентата за този месец и за миналия.

— Четири месеца ли? — аз правя крачка към масата, а гласът ми се извисява: — Татко, не може да извършиш това!

Човекът на Гърлинг ме поглежда за малко, а сетне свива рамене.

— Това е глобата заради факта че сте закъснели — очите му отново ме обхождат набързо, преди да се обърне към инструментите си. — Времето е за изразходване, момиче.

Това е познат израз в селото ни — защо да трупаме време, след като всеки ден е жесток, същият като този преди него и като този, който ще дойде след него? Да чуя подобно нещо от човек, който никога не е узнал що е глад или студ, кара пръстите ми да се свият в юмрук. Но вместо това изваждам от джоба си струващата час живот монета и му я подавам.

— Вземи това, а аз ще…

Бирникът ме прекъсва с кратък, лишен от шеговитост смях.

— Запази си часа, момиче — казва той. — И не се разстройвай толкова. След като времето на баща ти изтече, ти ще наследиш тези дългове. Не бих искал да сме в лоши отношения.

Клетвата, която се канех да изрека гневно срещу него, замръзва в гърлото ми. След като времето на баща ти изтече. Като че той очаква това да се случи скоро. Измерил ли е кръвта на баща ми?

Татко отмества поглед и стисва зъби, докато човекът се протяга за ножа, но баща ми го грабва пръв.

Той прилежно разрязва една линия върху собствената си длан, и то така спокойно, сякаш рисува с въглен върху хартия, а не с нож върху кожата си. Бликва кръв.

— Четири месеца, да — повтаря той като ехо, докато взима някакво стъклено шишенце и го опира в дланта си, улавяйки малката струйка кръв в него. — Имам много за продаване.

И все пак не ми се струва, че си въобразявам начина, по който с всяка изминала секунда лицето му става все по-бледо и по-бледо, а чертите му се врязват все по-надълбоко, или начина, по който той се огъва малко, когато пълното шишенце е взето от ръката му, затворено с коркова тапа и прибрано в чантата на служителя на Гърлинг. Протягам се и сграбчвам китката му, преди да успее да вземе второто шишенце.

— Не — с другата си ръка бутвам ножа настрана, така че баща ми да не може да го достигне. Бирникът ме наблюдава с вирнати вежди и аз се обръщам към него: — Четири месеца заради едномесечна рента? Трябва да има друг вариант.

— Джулс!

Пренебрегвам нежното смъмряне от страна на баща ми и пак се извръщам към бирника. Той изглежда отегчен, което ме вбесява почти толкова, колкото и фактът, че взима от времето на татко. Но аз потискам гнева си и придавам на гласа си медена сладост, доколкото ми е възможно, която допълвам с подобаваща усмивка.

— Нека аз да ви продам от времето си, сър. Може да вземете пет месеца.

За миг в очите на мъжа проблясва интерес и ето че мога да си представя какво мисли той — би могъл да предаде рентата на Гърлинг и да остави допълнителния месец за себе си. Но тогава баща ми се намесва:

— Тя е на шестнайсет.

— На седемнайсет съм — заявявам, мразейки себе си за това, че думите ми карат веждите на татко да се сбърчат от объркване. — Татко, вчера беше единайсетият ден от месеца. Аз съм на седемнайсет.

Бирникът снове с очи между нас, без да е сигурен на кого да повярва, а после изсумтява и тръсва глава.

— Не! Няма да си докарам на главата гнева на Магьосницата, като взема кръв от едно дете.

На Магьосницата или на Лиъм Гърлинг?

— Моля ви — обръщам се наполовина към татко, говорейки и на двамата мъже едновременно. — Никога не съм отдавала време. Мога да го спечеля обратно по-късно.

— Лесно е да кажеш, че ще го спечелиш обратно — изрича упорито татко. — По-трудно е наистина да го спечелиш. Бирник, подай ми още едно шишенце!

— Започвам работа в Евърлес — думите излитат от устата ми още преди идеята да се е оформила напълно в съзнанието ми. Баща ми светкавично извръща глава и се вторачва в мен с предупреждение в очите.

Бирникът не помръдва.

— Е, и?

— И… — примигвам, мъчейки се да си спомня какво ми бе казала Амма на пазара. — Плащат по една година за всеки месец работа. Ако ни опростиш малко този път, ще платя двойно онова, което ти дължим. И ще платя за още два месеца предварително. — Добавям, стараейки се да скрия отчаянието в гласа си.

Подкуп. Привлякох интереса на мъжа. Той ме оглежда от горе до долу, оценявайки ме по начин, който кара кожата ми да настръхне, но аз задържам брадичката си високо вдигната и понасям погледа му върху тялото си. Знам как Гърлинг ценят младостта и красотата. Не съм Ина Голд, но поне съм наследила дългите крака на майка си и блестящата й коса. В различни дрехи бих могла да мина за момиче от Евърлес.

— Джулс! — Баща ми с усилие става от масата и сграбчва бастуна си. Изправен, той стърчи над нас и в един болезнен миг съзирам човека, който той беше преди, достатъчно горд и силен, за да спре всеки приятел на Гърлинг. Надзъртам надолу към масата. Тежи ми да го пренебрегвам по този начин. Ала не знам колко време е продал и колко му е останало.

— Абсолютно не. Забранявам ти…

— Седни — казва нетърпеливо бирникът. — Имам по-приятни неща за правене от това да слушам селски препирни.

Баща ми бавно заема мястото си наново, а челото му е засенчено от гняв и страх.

— Ще позволя на двама ви да се разберете по този въпрос — казва бирникът с отчетливо снизхождение в гласа си, докато се отдръпва от масата. — Ако планираш да отидеш в Евърлес, момиче, утре в зори ще се видим на пазара. Ще проверим дали си годна. В противен случай ще се върна утре, за да прибера другата част от рентата.

— Благодаря за търпението — отвръщам аз. Очите на татко се насочват към мен. — Ще се видим утре.

Бирникът изсумтява нещо уклончиво. Тишината ни обгръща веднага, след като той излиза и вратата се затръшва зад гърба му.

— Колко време ти е останало? — въпросът явно сам излита от устните ми.

Той или не ме чува, или решава да не ме удостои с внимание. Поглежда надолу към покривката, попивайки с кърпа раната върху порязаната си длан.

— Джулс.

— Колко време? — настоявам аз.

— Достатъчно. — Не мога да разбера дали това е отговор или укор. Той си поема дълбоко дъх. — Ти си още дете. Трябва да се върнеш пак в училище.

— Ти трябваше да ми кажеш, че закъсняваме с рентата. Можех да платя. Аз имам това време.

— Не — отсича баща ми и за пръв път гласът му звучи рязко. — Няма да позволя това да се случи.

— Но ти няма да ми позволиш и да работя — ядът, който бях потискала, яростта, която не можех да покажа на бирника, се вихрят и кипят в мен. — Докъде ни води това, къде води теб? Имам нужда от теб, татко… — За свой ужас усещам как от очите ми бликват сълзи. — Помисли ли за това, преди да позволиш на бирника да ти източи кръв?

— Има някои неща за света, които не знаеш, Джулс — спорът ни го е изтощил напълно и той се свлича на мястото си. Пронизва ме чувство за вина: той току-що бе дал кръв, равняваща се на месец живот, и сигурно бе изтощен. — Семейство Гърлинг са зли, водени от алчност хора. — Възроптава той. — Онова момче Лиъм по-скоро ще ни види екзекутирани, отколкото да каже истината за пожара…

Думите му се губят в избухналата кашлица. А следващите му думи са толкова притихнали, толкова немощни, че почти ми се струват въображаеми.

— Няма да им позволя да те хванат.

— Няма да ме хванат. Те дори няма да ме забележат — казвам аз, опитвайки се да скрия раздразнението в гласа си. Уморих се да се крия, да чакам. — И ако спечеля достатъчно време, ще мога да се върна в училище.

— Не — под повърхността на гласа му се долавя стоманена твърдост. — Няма да се върнеш в Евърлес. Забранявам ти!

— Татко, моля те! Никой няма да ме познае — чувам как звучи гласът ми — умолително, детински. Избухването на баща ми ме бе разтърсило. Знам, че мрази семейство Гърлинг, аз — също, но не си заслужава да източи живота си, за да ме държи далече от тях. Толкова ли много страхът бе завладял съзнанието му?

— Аз все още съм твой баща — казва той. — Докато живееш под моя покрив, ще правиш онова, което аз казвам.

Отварям уста, за да оспоря чутото, когато някаква грозна мисъл се промъква в ума ми.

Той не може да ме спре.

Преди десет години, след като вече бяхме избягали от Евърлес, татко ме научи как да лъжа. Как да живеем без нашето минало. Когато селяните узнаеха, че ковачът, изпаднал в немилост пред Гърлинг, е пристигнал сред тях, щяха да повдигат вежди и да задават въпроси: защо татко е напуснал такава висока длъжност, заради тежкия и труден живот в селото ли? И още по-лошо — какво би станало, ако Лиъм ни откриеше и дойдеше да въздаде своето дребно отмъщение? Татко каза, че е по-лесно да измислим някоя глупава, обикновена история. За земеделски стопанин и дъщеря му, които изоставили нивите си, след като били опустошени от вредители. Никой нямаше да се вглежда толкова зорко в нас.

Той не го осъзнава, но ме бе научил твърде добре.

Въздъхвам тежко.

— Амма заминава за Евърлес — казвам аз. — Може би касапинът ще ми даде нейната работа.

Погледът на татко омеква.

— Може би — той се пресяга и слага ръката си върху моята. — Мразя това, че изобщо трябва да работиш. Но поне тук сме заедно.

Усмихвам му се и ми се иска да мога да му кажа истината, че идеята да се върна в Евърлес ме поболява и изпълва с ужас, но ще отида въпреки всичко. Той се засмива облекчено и аз знам, че не вижда онова, което е вътре в мен. Ставам, целувам го по челото и се отправям към кухнята, за да се заема с вечерята.

Когато татко не гледа към мен, взимам фигурката на Магьосницата от прозореца — тази, която принадлежеше на майка ми — и я пъхвам в джоба на роклята си. Може би Магьосницата ще ми донесе късмет. Може би мисълта за нея ще ми даде сила.

На сутринта ще имам нужда и от двете.