Сара Холанд
Евърлес (8)

8

Тази нощ, все още мислейки за Ади и баща ми и копнеейки за дома, аз се унасям в мрачни сънища.

Има някаква гора — дълбока и черна. Голи дървета се издигат, високи колкото кулите. Клоните им са живи, протягат се, гърчат се… разкъсват косите ми, дрехите ми.

Бягам. Страхът прогаря гърлото ми.

А после зад себе си виждам криволичеща кървава диря, червени стъпки върху тъмната земя. Те са мои. Аз съм ранена, трудноподвижна. Не мога да избягам. Светът започва да се тресе и всички дървета разперват нагоре ръцете си, убивайки ги в позната форма…

Очи. Чифт очи.

Моите собствени очи се отварят светкавично и мога да се закълна, че за миг в студеното и мрачно спално помещение усещам треперенето на земята под мен, сякаш част от съня ми се е пренесла в реалния свят. След това различавам нечия сенчеста фигура, надвесена над мен, и отварям уста да закрещя. Веднага една ръка затиска устата ми.

Ръка, която мирише съвсем слабо на чесън.

— Тихо! — шепне Лора. — Това съм аз. Ставай, дете!

Изправям се седнала в леглото и примигвам, докато очите ми свикнат. Лора стои до мен, облечена в халата си. Навсякъде около мен в своите възтесни легла другите слугини похъркват, потреперват или смотолевят нещо в късната нощ, изтощени от готвене, сервиране и чистене след първия пир в чест на Кралицата.

— Твърде рано е — казвам аз все още объркана и полуоплетена в странния си сън. От кого бягах? Вече не мога да си спомня.

— Джулс — Лора ме хваща за ръката, а пръстите й се впиват в кожата ми. Тя снишава с една идея гласа си: — Баща ти.

Думите й разсичат сънливостта ми като най-острия й нож за месо. Грабвайки роклята си от мястото, на което виси до леглото ми, аз се измъквам треперейки изпод завивките и я навличам върху ризата си. Скачам твърде бързо и почти губя равновесие. Жената до мен промърморва в съня си, когато Лора ме хваща, дърпа ме покрай спящите слугини и ме отвежда в коридора.

Щом затваря вратата зад гърба ни, аз понечвам да отворя уста, докато стотици въпроси се препират върху устните ми.

Точно тогава го съзирам — Хинтън, на когото платих, за да върне баща ми в Крофтън. Облечен е в същите дрехи, макар че сега те са разкъсани и изпоцапани с кал. Изглежда така, сякаш е плакал, и докато се отърсвам от последните остатъци от съня, си давам сметка, че Лора също е плакала. Бузите й са целите на петна, очите й са зачервени.

Изстивам.

Тя слага ръка на рамото на Хинтън.

— Кажи й — подтиква го нежно, а сетне, когато той се колебае, продължава: — Хайде! Разкажи й!

Хинтън се взира в ботушите си, отбягвайки погледа ми.

— Кажи ми! — нареждам му аз, но думите звучат далечни, като че са изречени от някой друг.

— Намерих баща ти в мазето, както ти каза — той трепери. Косъмчетата по ръцете и врата ми настръхват. — Изведох го нагоре точно когато Кралицата трябваше да влезе, затова никой не ни обърна внимание. Но щом отидох да взема кола и кон, той… той… изгубих го. — Хинтън ме стрелва умолително. — Той не изчака. Казах му да почака. Съжалявам. Исках да ти кажа, но Кралицата…

— Всичко е наред — отвръщам аз, искайки ми се той да спре дотук.

— Търсих го навсякъде, а след това един страж ме спря и започна да задава въпроси. Когато луната се показа, най-накрая открих баща ти точно извън южния вход край езерото. Беше ранен.

Беше. Беше. Беше.

— Ранен ли… Как? — задушавам се аз.

— Паднал е — казва приглушено Хинтън. — А ръцете му бяха оцветени в пурпурно.

— Пурпурно ли? — примигвам, сновейки с очи между Лора и момчето. — Не разбирам…

— Миришеше ли странно? — пита Лора.

Хинтън кимва отривисто.

— Малко. На кисело. Като на развалени плодове.

— Мава. — Боята от плода се използва за проследяване. Стражата на Кралицата намазва оръжията си с нея, в случай че някой им избяга. — Тя замлъква, а погледът й се насочва към мен. — Трезорът в Евърлес също е боядисан с мава. Така че, ако някой се помъчи да влезе, бива белязан.

Завива ми се свят.

— Да не би да твърдите, че се е опитал да открадне нещо? Той никога не би… — Гласът ми заглъхва, като си спомням смътното, отчаяно изражение в очите му на светлината на факлата.

Лора не казва нищо, макар че лицето й е изпълнено със съжаление.

Отнема ми известно време да проумея, че Хинтън отново заговаря:

— Пробвах да го кача на каруцата, но той не искаше да тръгне.

Думите му са станали по-тихи и се налага да се приближа до него, въпреки че всеки инстинкт у мен ми крещи да бягам, да се заровя в леглото си и да се преструвам, че това е само още един ужасен сън. Ала приглушеният глас на Хинтън ме задържа на място.

— Той започна да вижда разни неща. Да говори с хора, които не бяха там.

— Джулс, с колко време е разполагал? — гласът на Лора е ласкав и съзнавам за какво говори тя: че времето на татко е изтекло, че е полудял, че се е опитал да се вмъкне в трезора на Гърлинг за… за какво?

Оставам въпроса й да виси във въздуха. Бих дала всичко, което имам, за да не повърна.

Хинтън е толкова блед, че кръговете под очите му изглеждат като синини.

— Постарах се да доведа помощ, но той не ми позволи. Помоли ме да поседя с него вместо това, заявявайки, че нищо не мога да направя.

— Той е упорит — прошепвам аз. Чувам какво ми казва Хинтън, чувствам огромната, мрачна и ужасна истина, оформяща се пред мен. Ала не мога да я изрека на глас сама… все още не. Поглеждам го и го чакам да продължи. Пълните му със сълзи очи гледат умоляващо.

— Поседях с него, както той ме помоли. Мислех си, че спи. После разбрах… — сълзите потичат по бузите на Хинтън. — Не знаех какво друго да сторя.

Ръката на Лора стисва рамото му.

— Така си отиде и моята майка. Бяха свършили всичките й дни, но тя не каза на никого. Легна си рано и в даден момент през нощта времето й свърши и сърцето й спря. — Тя описва часовник, като завърта два пръста в кръг над тялото си, а после се размърдва, сякаш да ме прегърне, но аз се отдръпвам, треперейки като ранено животно.

— Той имаше останало време — смогвам да кажа най-накрая. — Той… имаше останали поне няколко седмици…

Двамата просто ме гледат: лицето на Хинтън е изкривено от мъка, лицето на Лора е натежало от това ужасно съжаление.

— Познавах баща ти, Джулс — казва тя. — Не добре, но знам, че беше разумен човек. И все пак, ако е ходил до трезора… А и последният месец живот отлита бързо. — Додава тя грубо. — Знаеш, че е така. Разсъдъкът изтича от вената, както и годините.

Често срещана поговорка в Крофтън. Твърде често. Когато човек се раздели с времето си, се разделя и със здравия си разум. Извръщам се настрани от тях и слагам ръка върху устата си, долавяйки, че може да повърна.

— Покрих го колкото можах по-добре. Колата за кожите мина край нас и хората казаха, че ще се погрижат за него. Ще ти покажа, ако искаш. — Главата му клюмва. — Има разбойници по пътя, които биха изтръгнали зъбите от устата на човек, за да ги продадат по-късно. — Хинтън звучи абсолютно нещастно, нещастно и виновно, и въпреки мъката ми някак ми е жал за него, толкова е малък, а вече е видял толкова много. — Той носеше това у себе си…

Въздухът изчезва от дробовете ми. Хинтън държи нарисувания с въглен от татко портрет на майка ми.

Тялото ми се разтърсва от сухи конвулсии, но аз не помръдвам, за да взема нещата от Хинтън. Това не може да е истина. Не може. И все пак, взирайки се в тях двамата, знам, че е така.

Обръщам се и побягвам.

Когато нозете ми вече не ме държат, небето от черно е станало мътно сиво като цвета на мечовете. Озовала съм се на една скалиста издатина в северния край на езерото на Гърлинг. В полумрака то прилича на огледало, отразяващо единствено мъглата, която се стеле над повърхността му, а самото имение, наблюдавано отдалеч, наподобява на нещо, което би могло да бъде отнесено с вятъра.

Свличам се на колене пред водата. Бегло съзнавам, че все още съм боса, а краката ми са порязани и толкова измръзнали, че не ги усещам. Умът ми е изпълнен с гъста мъгла, а отвъд нея зее ужасна бездна от скръб, заплашваща да ме погълне.

Нещо проблясва между камъчетата пред мен. Машинално се протягам към него и за една блажена секунда мислите за баща ми избледняват, докато се вглеждам изумена в бляскавото нещо върху дланта ми.

Монета. Златна и сияеща, и голяма колкото слива, с дванадесет прореза около ръба й.

Година живот.

В гърлото ми се надига безрадостен, полуистеричен смях. Само един Гърлинг е способен да изпусне нещо толкова ценно. Но какво е една година, ако разполагаш с векове?

И защо… защо… не съумях да я намеря вчера, за да я дам на татко и да го спася?

Представям си безличния Гърлинг, който е изпуснал тази монета, който е усетил, че коприненият му джоб олеква, но не си е дал труда да погледне назад. На негово място щях да ровя и дращя на колене в калта толкова дълго, колкото е потребно. Щях да копая сред камъните, докато пръстите ми не започнат да кървят. Докато не се оголят до кост.

Щяха и мен да нарекат луда. Ала щяха да сгрешат.

Отказвам да повярвам, че татко е — е бил — луд. Той знаеше нещо за Кралицата. В противен случай нямаше да ми каже да стоя далече от нея и нямаше да прекара сетния си ден, опитвайки се да се промуши в трезора на Гърлинг като крадец. Но петната, които Хинтън описа, откъде другаде можеше да са се взели? Стискам монетата в ръката си толкова силно, че почти очаквам да прокърви. Изражението в очите му, когато се разделихме — луд, да. Но полудял от скръб, от сбогуването.

Осъзнатата истина натежава в мен. Баща ми се сбогува с мен в мазето.

И сега вече действително ми се гади.

Не й позволявай да те види! — чувам отново аз.

Той не би захвърлил живота си за нищо. Трябва да е имал причина за това, причина да ми каже какво е направил.

Причина да умре в снега… извън стените на Евърлес.

Риданията ми най-сетне се изтръгват, докато удрям с юмрука си скалите, а пръстите ми се сключват около монетата. Изправям се, невиждаща от сълзите, и я захвърлям с всичка сила далеч от мен. Тя очертава дъга в утринта — мъничка златна светкавица — и изчезва в тъмната вода.

Мъглата в миг се разнася от ума ми, оставяйки единствено студена ярост.

Баща ми умря тук. Ще разбера защо и тогава ще накарам виновните за смъртта му да платят за болката от загубата ми по всеки възможен начин, на който съм способна.

Кълна се!