Сара Холанд
Евърлес (13)

13

Роан удържа на обещанието си. Рано на следващата сутрин, преди слънцето да се превърне от кървавочервено в жълто, той изпраща да ме повикат. Аз бавно отмивам брашното от косата си под топлата вода на мивката. Изваждам синята си вълнена рокля изпод възглавницата си и я обличам, като я закопчавам чак до брадичката си. Изцяло съм подготвена да срещна Ина Голд.

Когато тръгвам, Беа вирва вежди към мен и подсвирва леко.

— За кого се издокарваш, Джулс?

Другите момичета забавят движенията си и се заслушват.

— Ще обслужвам Ина Голд тази сутрин — казвам аз, макар изобщо да не изглежда, че думите излизат от мен. Беа свива ръката си и прави малък жест в знак на радост, но не мисля, че си въобразявам начина, по който очите на другите се разширяват, нито как те внезапно се заемат с оправянето на легла, които вече са оправени.

Веднага, щом стигам до кухнята, за да кажа на Лора — преди да мога дори да заговоря — тя ме прихваща за лакътя и ме отвежда в ъгъла. Видът й е разтревожен, лицето й е зачервено, а косата й се е измъкнала на ситни къдрици изпод кърпата й за глава.

— Джулс — казва тя. Гласът й е напрегнат. — Трябва да дойдеш с мен, скъпа.

— Но, Лора… — гласът ми прозвучава детински. Аз трепвам. — Лорд Роан ме покани да прислужвам на него и на свитата на Кралицата на закуска. — Тя се отдръпва и ме измерва с очи, все още държейки лакътя ми в ръката си. — Лорд Роан…

— Е, лорд Лиъм има друга работа за теб тази сутрин. Ще трябва да отидеш с него.

Захапвам силно вътрешната част на бузата си. Никога не бих го сторила. Той е по-големият и е… Ами…

Ужасен.

Предпазливо я следвам до входа на мазетата за хранителни запаси.

Спирам на прага и се сковавам от влажния, пронизваш мирис на мръсотия, зеленчуци и желязо. Когато за последно слязох тук, бе денят, в който открих свитата фигура на татко сред чували с ряпа и картофи. Преди осем дни ли беше това? Или девет? Лора ме улавя за ръката и нежно, но здраво ме дръпва със себе си по стълбите.

— Днес ще работиш при мавата — казва тя, избягвайки погледа ми. — Запасите от боя са на изчерпване.

— Какво? — за секунда инстинктивният ми страх от мазето е погълнат от изблик на гняв. Тук се съхраняват запасите на Евърлес от мава, далеч от кухнята, така че отвратителната, сладникава миризма на плода — на пчелен мед и бакър, или пък вкиснало вино — да не ни разсейва в кухнята. За да се приготви боята, някой трябва да проникне през дебелата ципа на плода и да извади пагубната, грапава вътрешност с ръце, по които остават петна и белези. Виждала съм понякога как нещастните жертви се препъват, излизайки от мазето, олюляващи се и замаяни от смрадта.

Но не това е причината всички да се плашат. Плодът е опасен — знае се, че в шушулките му се приютяват мънички, отровни скорпиони, пътници от южните пустини, където се отглежда мава. Тези промъкнали се „пасажери“ са рядкост, но си спомням, че като дете присъствах на погребението на някакъв готвач, който бе умрял след едно-единствено ужилване.

Чистенето на мава от обвивката е наказание, само на крачка от това да източат кръвта ти за време.

И на всичкото отгоре, струпващи се върху мен като камъни, вече знам как се използва този красив техен цвят — като знак на смъртта за хора, които се осмеляват да се доближат до Кралицата или трезора. Хора като татко.

— Какво съм направила? — издърдорвам аз възмутено.

Но, разбира се, знам. Изпречих се пред Лиъм Гърлинг.

Лора въздъхва.

— Това не е моя заповед, Джулс. Нареждането идва директно от лорд Лиъм.

Лиъм. Думата избягва устните ми като отрова, докато в същото време страхът ме пронизва — той си спомня името ми, лицето ми. Трябва да ме е избрал специално за подобна задача. Някаква тревожна мисъл минава през мен: може ли да е знаел за идването на татко в Евърлес? Ръцете на баща ми се бяха оцветили, мъчейки се да влезе в трезора. Трезорът, за който отговаря Лиъм.

Лора кимва, прекъсвайки разсъжденията ми.

— Не знам как си привлякла вниманието му, но просто бъди благодарна, че не ти е взел един час. Макар да няма голяма разлика, ще останеш там долу доста дълго време.

Значи, това е моето наказание за любопитството ми. Свивам юмруци, а ноктите ми се впиват в дланите ми, докато се старая да потисна яростта и боязънта си. Допусках, че няма вече от какво да се страхувам, и то сега, след като татко е мъртъв. Но ако Лиъм ме познава, ако специално се потруди да ме измъчва, как мога изобщо да бъда в безопасност в Евърлес? И как изобщо ще се доближа до Кралицата?

Докато слизаме надолу в тъмното, през ума ми минава и друга мисъл: Роан също знае, че съм тук. Споменът за срещата ни в коридора вчера, близостта му е вид талисман. Вкопчвам се в него. Повече, отколкото си представяш.

Тези мисли се разпръсват, когато Лора ме въвежда в мазето. А щом отваря тясната врата в края на коридора, аз едва не припадам пред купчината мава в мрачната стая — хиляди пурпурночерни шушулки с размер на пилешко сърце са струпани до стената и стигат до тавана, някои от тях — разцепени, за да излеят блестящата си пулпа върху грамадата. Миризмата се усеща физически, подобно на стена от противен сладникав въздух, но с някаква горчива нотка отдолу като от вино и оцет.

При отварянето на вратата няколко от грозните, сякаш покрити с кожа плодове се изтърколват от купчината. Един от тях спира в краката ни. Боря се с желанието да го смачкам с обувката си. Лора се закашля до мен, очевидно повлияна от миризмата.

— Ела горе, ако започнеш да се чувстваш замаяна — казва тя, след като се взира за миг в купчината. — Съжалявам, скъпа.

И тя затваря вратата зад себе си, оставяйки ми само една примигваща факла.

 

 

След като се обели защитната обвивка на мава, плодът трябва да се държи на студено, затова в мазето е мразовито — зъбите ми тракат, нозете ми се вкочаняват в ботушите ми от досега с ледения каменен под. Всеки плод има здрава като кожа ципа, която трябва да се разкъса, без да се поврежда прекалено много пулпата вътре. След пет почистени плода пръстите ми прокървяват.

Отначало си въобразявам, че свиквам с миризмата, ала когато кофите, дадени ми от Лора, постепенно се напълват с плодове, тя пак ме завладява. Ноктите ми се впиват в обвивката и я разкъсват. Сокът оцветява ръцете ми във виненочервено. Лиъм не би могъл да измисли по-съвършено мъчение за мен. Всеки път, когато поглеждам надолу, ми се напомня за загубата и вината ми. Хрумва ми, че мога да се върна в трезора — да опитам да вляза сега, когато ръцете ми вече са оцветени — но ако това, което Лиъм каза, е вярно, проникването там може да ми струва неизвестно количество от моето собствено време. Вратата може да изпие петдесет от годините ми скоропостижно и да ме запрати припаднала на пода. Или мъртва.

Претегляйки риска, се връщам в кухнята, за да отнеса кофите с почистена мава и да хапна. Лора не ми позволява да поостана на топло и вместо това ме изпраща долу с парче корав хляб и масло, а устата й е стисната като сурова резка. Знам, че пази в ума си историите за Там, за бащата на Хинтън, за всеки, който се изпречва на Гърлинг. Настроението ми се помрачава.

В някакъв момент на вратата се почуква. Вдигам очи и съзирам Лора, кършеща ръце. Тревожното й изражение ме плаши.

— Лорд Гърлинг ще дойде тук да говори с теб. Приведи се в подходящ вид. Бързо! — И тя изчезва.

Страхът ми светкавично се сменя с надежда. Събитията от срещата ми с Роан в коридора на прислугата — близостта му, топлината му се завръщат у мен. Сигурно е чул какво се е разиграло и е дошъл да го поправи.

Изтривам чело с ръкава си, внимавайки да не изцапам лицето си с тъмновинени петна, и избърсвам ръцете си в престилката колкото се може по-добре, когато се чува още едно почукване.

Вратата се отваря и стомахът ми се сгърчва. Не Роан е този, който стои на прага — не и с пригладената назад коса и скованата, неудобна поза. Лиъм е.

Очите му се присвиват, когато погледът му обгръща огромната купчина плодове и мен — с боядисаната ми престилка и ръце. Гневът и разочарованието ме връхлитат като приливна вълна и на върха на езика ми изплуват дузина проклятия. Гледам го втренчено, сякаш силата на омразата ми е достатъчна, за да го отпрати.

Той пристъпва навътре, като оставя вратата зад себе си отворена. Облечен е в дълго палто, за да го пази от студа в мазето, а ръцете му са пъхнати непохватно в джобовете му.

— Лорд Гърлинг — процеждам през зъби. Той е едва на две крачки от мен.

— Джулс — проклинам се, задето позволих името ми да се изплъзне. Непоколебимостта, която долових в гласа му вчера, когато се изправи пред мен близо до трезора, е избледняла. Сега той звучи по-меко или… уморено: — Исках да те проверя — заявява той, а сетне добавя: — Искам да кажа… как напредваш.

— Колко мило — промърморвам аз. Ще ми се да се смаля, за да се защитя, да свия раменете си и да скръстя ръце на гърдите си, да се скрия от твърде прямия му поглед. Налагам си обаче да остана изправена, да се озова лице в лице с него. Не желая да показвам никаква слабост.

Очите на Лиъм се стрелват мълниеносно покрай мен към купчината мава, която все още е зад гърба ми, към пълните кофи и изхвърлените на пода обелки.

— Не знаех… че е толкова много — той звучи почти раздразнено.

— Може би трябва да спрете да се намесвате в неща, за които не знаете нищо — изтърсвам аз.

— Мога да кажа същото и за теб — отвръща веднага той, а очите му изведнъж придобиват сурово изражение в мрака. После той примигва. Минават секунда, две и Лиъм изпуска въздуха от гърдите си, видимо усмирявайки гнева си.

Навежда се и взима един цял плод мава, който се е търкулнал от грамадата до краката му, след това се изправя и го разглежда.

— Покажи ми — казва той.

— Как да… обелите мава ли? — гласът ми е язвителен, недоверчив, но той само кимва. Почервенявам заради чувството на безсилие и се надявам, че слабата светлина го прикрива. Дошъл е тук, за да оцени уменията ми ли?

Ядно грабвам някакъв плод от купчината. Той се приближава и наблюдава с престорен интерес, докато демонстрирам опита, който съм придобила през последните няколко часа — намирам ръбчето най-отгоре, където плодът се е държал за храста, и го разделям надве с ноктите си. Лиъм също взима един плод и имитира движенията ми твърде грубо, а сокът изхвръква нагоре, опръсквайки палтото му. Той се намръщва.

Предпазливо изпускам дъха си. Ако продължа да говоря, или гневът ми ще изригне навън, или ще изрека нещо издайническо, а Лиъм Гърлинг така или иначе вече знае прекалено много за мен. Сграбчвам още една шепа мава и се заемам да беля плодовете, но с крайчеца на окото си забелязвам как той ме гледа, фокусирам се върху работата си и го чакам да продума пръв.

— За вчера — подема най-сетне Лиъм. Гласът му звучи неуверено. — Тонът ми беше неуместен. Но ти ме изненада.

Подобно половинчато извинение е шок за мен, ала запазвам мълчание. Съзнавам, че съм проявила небрежност, позволявайки на Лиъм да ме хване, докато го следя. Може би си мисли, че ако се държи мило с мен, ще му издам тайните си — виждала съм Айвън да играе такава игра. А ако той играе игрички, мога и аз.

— Аз съм слугиня, милорд — казвам, а в гласа ми се долавя престорена веселост. — Няма нищо неуместно.

— Не се ли страхуваш? — пита той с премерен тон.

Това ме изненадва.

— Какво искате да кажете? — за момент забравям да докарам гласа си студен.

— Искам да кажа… — той притихва, а после започва отново: — Слугите се ужасяват от това. Казват, че скорпионът открадва цялото време на човек с едно ужилване. — И той пуска плода в кофата. — Но знаеш ли, някои хора на далечния бряг ги ядат. Те вярват, че ако уловят скорпион, който е ужилил някого, ще получат цял един живот.

Спомням си този Лиъм от детството ни, винаги готов да апострофира другите с някакъв безполезен факт, който е открил в някоя от книгите си. Ала онова, което преди беше просто досадно, сега той използва като оръжие. Този път разрешавам на гнева да се пропие в гласа ми.

— Вие сте този, който ми възложи това, не помните ли?

— Ти не отговори на въпроса ми — Лиъм стисва един плод в ръката си, след което разтваря дланта си, за да ми покаже. — Не се ли боиш от онова, което може да се крие тук, вътре?

Въпросът тромаво увисва в стаята, докато пръстите му обработват мълчаливо плода. Мисля си за монетите кръвно желязо, които минават през ръцете му, ръце, които сега са оцветени в червено като от вино. Нещо ми прошепва, че не говори единствено за опасността от скорпиона.

Примигвам.

— Не — казвам колкото е възможно по-спокойно. — А вие?

Лиъм се усмихва, а зъбите му се белеят в мрака.

— Понякога се боя.

Думите му витаят около нас, разбърквайки нещо вътре в мен. От какво трябва да се страхува Лиъм Гърлинг? И още по-важно…

— Защо ме наказвате? — искам той да го признае, да го изрече. Лиъм Гърлинг се разделя с информацията така, както семейството му се разделя с кръвното желязо: скъпернически.

— Ти наруши едно от правилата в имението — пояснява той. — Можеше да е още по-лошо.

Но това е лъжа. Знам, че е така. „Приказката за Елиса Пътешественичката“, любимата ми детска книга. Той си я спомняше, спомняше си мен. Омразата му към мен бе горяла през всичките тези години също толкова ярко, колкото и моята към него — точно както каза татко — въпреки че не мога да си представя защо. За човек с неговото положение аз съм нищо. Просто още едно момиче от Евърлес.

— Защо си тук, Джулс? — пита той сега, а тъмнината в очите му някак става още по-дълбока. Това ме обезсърчава малко… начинът, по който мога да потъна в тези очи, сякаш сред гъстата кал в сърцето на гората — притаена и бездънна, в която неусетно можеш да залепнеш завинаги, докато не умреш от глад.

— За да спечеля време.

— Къде е баща ти? Питър, нали?

Мигом се изправям, стисвам юмруци, а плодовете мава се изсипват от скута ми на пода.

— Ти знаеш и неговото име, копеле! — изсъсквам аз. Наясно съм, че си играе с мен, примамвайки ме към стръвта като животно, но това няма значение, макар че някакъв глас в главата ми крещи да внимавам. Да спра. Никога не забрави когото и да било от нас. Никога не ни позволи да преживеем нещастието, което беше… по твоя вина — искам да кажа аз, но преглъщам думите, изведнъж обзета наново от страх. — Защо не си намериш друго място, където да проявяваш жестокостта си?

— Внимавай! — казва меко Лиъм. — Това е моят дом.

— Беше и мой. Преди да ни прогониш — сега знам, че си спомня този факт, както и инцидента в ковачницата. Знам го с далеч по-голяма сигурност от всичко друго, което съм научила, откакто пристигнах в имението на Гърлинг… дори и той да не си го признава.

Но дали знае, че баща ми е мъртъв?

— Джулс, слушай — започва той.

— Не! Просто ме остави на мира, Лиъм, моля те! — Хладнокръвието ми се изпарява, когато си мисля за татко, за това колко ми е нужен и колко искам все още да е тук с мен. Сълзи от гняв пробождаш очите ми. — Защо ме мразиш толкова много?

Той не отвръща. Поема си дъх и преди някой от двама ни да заговори, по коридора отекват нечии стъпки, които се приближават.

Отмествам се от Лиъм и притискам опакото на ръката си върху очите си, докато опасността да се разплача се размине. Лиъм се обръща с лице към вратата.

Там стои Роан. Очите му се разширяват, щом зърва по-големия си брат.

— Лиъм? — сетне погледът му се плъзва покрай Лиъм към мен. — Джулс? Питах за теб. Какво… какво се случва?

— Нищо — казва Лиъм, ала прекалено късно. Дори когато говори на собствения си брат, гласът му е студен и сдържан. — Стражата на Кралицата поиска повече боя от мава за оръжията си. Запасите им бяха изчерпани при нападението срещу каретата на Нейно величество. Затова наредих на някого да обели плодове.

— Мава ли? — повтаря Роан недоумяващо. — И си затворил една бедна прислужница тук, долу в тъмното, да се занимава с това, вместо да внасяш пастата като разумен човек?

Обичта ми към него ме завладява, пък било то и с мъничка доза разочарование, когато го чувам да ме нарича прислужница, а не Джулс.

— Тогава друга прислужница в друга провинция ще бели плодовете — смотолевя Лиъм с неясен глас. — Да не смяташ, че пастата се бере от дърветата? Ако не се върши пред очите ти, има ли изобщо някакво значение?

Роан се смръщва и пренебрегва Лиъм. Оглежда ме цялата — изцапаната ми престилка, поруменялото ми лице.

— Джулс, затова ли пропусна срещата ни тази сутрин?

Очите на Лиъм просветват толкова видимо, че мога да се закълна, че променят цвета си. Чела съм за морски създания, чиито тела правят същото точно преди да бъдат изядени от някой хищник. Той отмества поглед от мен към брат си, най-накрая отваря уста… и не казва нищо.

— Целия ден ли си била тук? — подема пак Роан.

— Загрижеността ти за благополучието на прислугата е трогателна — отвръща хапливо Лиъм, внезапно дошъл отново себе си. — Но ти си експерт в тези неща, нали?

— Не е твоя работа! — тонът на Роан е охладнял, толкова е хладен, че е трудно да се различат гласовете на двамата.

Лиъм се приближава към брат си. Той е малко по-висок от Роан, но разликата изглежда по-осезаема в мрака; светлината на факлата размива сините очи на Роан и превръща черните очи на Лиъм в по-дълбоки, изостряйки контурите на лицето му.

— Тогава ти й помогни да обели плодовете, ако толкова те е грижа! — Той минава край Роан и напуска мазето, затръшвайки силно вратата зад гърба си.

Ушите ми звънят от възцарилото се мълчание, което се нарушава, когато дочувам Роан да реди низ от тихи проклятия — такива, които слугите използват. Едва не прихвам в смях. Вместо това изпускам неспокойна въздишка и той се извръща към мен, а челото му е набръчкано от притеснение.

— Съжалявам, че трябваше да станеш свидетелка това — казва той, а гласът му пак е мек и топъл. — Брат ми е… нали знаеш, виждала си го. — Той се приближава и поставя нежно ръка на рамото ми. — Хайде! Отменям заповедите на Лиъм. Ще те измъкнем оттук.

Благодарна и безмълвна, следвам Роан на излизане от мазето. Тревожността в гърдите ми намалява, колкото по-надалеч отиваме от него и от непреодолимата миризма на мава, както и когато забелязваме как ярката светлина на кухнята нараства пред нас.

Приготвям се да понеса странните погледи, отправени към мен от другите слуги, но Роан неочаквано спира в основата на стълбите и се обръща към мен.

Аз също спирам, сякаш тялото ми е естествено ехо на неговото.

— Съжалявам, че причиних конфликт между теб и брат ти — казвам аз.

— Съжалявам, че Лиъм те е разстроил. Затова дойдох — изрича припряно Роан.

Примигвам, надявайки се да не види в мрака, че се изчервявам. Усещам как по дланите ми избива пот.

— Ина все още иска да се запознае с теб — добавя той. — Но явно първо ще трябва да се освежиш. Ако побързаш, няма да пропуснеш пробата й.

Кимвам отривисто… в синхрон с пулса ми. В мислите ми се разрояват възможности. Това може да е най-удачният ми шанс да се приближа до Кралицата, преди да се върне в двореца. Не бива да се провалям днес.

Ала след това спирам.

— Чакай. Проба ли?

— Лейди Голд ще пробва сватбената си рокля днес.

Нейната сватбена рокля. За сватбата й с Роан, човека, който стои пред мен точно сега. Човекът, който задържа погледа ми за миг по-дълго, а някаква лека усмивка подръпва устните му.

Напук на петната по дрехите ми, разправията с Лиъм и ужасните ми, схванати пръсти, се чувствам забелязана по начин, по който почти не се бях усещала от пристигането си в Евърлес. Едно странно чувство разцъфва в мен, като че седя на ръба на извисяваща се, заострена скала, взряна в синьо-зеленото море, което съм виждала само в книгите, а вълните му се плискат красиви и безкрайни и — от тази височина — смъртоносни.