Дейвид Балдачи
Предатели (6)

6

— Учителка по заместване? — попита Декър.

Той оглеждаше апартамента на Ан Бъркшър, който се намираше на последния етаж на луксозна жилищна сграда в центъра на Рестън.

Милиган кимна.

— Това пише в досието й.

— Познаваш района по-добре от мен. Колко мислиш, че струва подобен имот?

Милиган огледа апартамента. Високи тавани, големи прозорци, от които се откриваше великолепна панорама, подове от скъпо дърво и почти триста квадратни метра дизайнерски обзаведени помещения, плюс голям балкон с вградено джакузи.

— Два милиона, ако не и повече.

— Според домоуправителя Бъркшър има мерцедес SL 600, паркиран в подземния гараж.

— Това са още сто бона — отвърна Милиган.

Наследство ли е получила?

— Нямам представа. Ще трябва да проверим.

— Откога работи като учителка?

— Учителка по заместване — уточни Милиган. — От четири години.

— А преди това?

— Живяла е в Атланта три години.

— С какво се е занимавала?

— Не знаем, имаме само адреса.

— А преди това?

— Преди това в Сиатъл.

— И пак ли не знаем какво е работила?

— Не успяхме да разберем.

— А преди това?

— Не открихме нищо друго.

— Откога датира най-старата информация за нея?

— Отпреди десет години.

— Но тя е почти на шейсет! Не знаем ли нищо за времето преди петдесетата й година?

— Не. Но нямахме време за по-сериозна проверка. Все ще попаднем на нещо. И то вероятно ще обясни откъде са дошли парите. Може да е пострадала при катастрофа и да е получила голямо обезщетение. Или да е осъдила някоя болница за лекарска небрежност. Може дори да е спечелила от лотарията.

Предположенията на Милиган не звучаха убедително.

— Всичко е много подредено — отбеляза той.

— Мисля, че точната дума е „минималистично“ — отвърна Декър и обходи с поглед малкото мебели в апартамента.

После влезе в спалнята и надзърна в дрешника.

— Четири чифта обувки и няколко чанти. Не виждам никакви бижута. Нито пък сейф, където би могла да ги държи. — Погледна Милиган и продължи: — Ние не бяхме богати, но жена ми имаше поне трийсет чифта обувки и още толкова чанти. И доста бижута.

Милиган кимна.

— Моята също.

Не видях и нито една снимка. Нито нейна, нито на роднини или приятели… Нищо. Целият апартамент изглежда като излязъл от страниците на списание по вътрешен дизайн. Обзалагам се, че го е купила обзаведен.

— Какво ни казва това?

— Че най-вероятно не е човекът, за когото се е представяла.

— Смяташ ли, че Дабни я е познавал?

— Възможно е. Разбрахме ли дали е отивала във ФБР? Предполагам, защото вървеше в тази посока, но се нуждаем от нещо повече от догадки.

— Потвърдиха ми, че не е имала среща с никого там. А онези, които искат да се включат в туристическата обиколка на сградата, трябва да изпратят заявка предварително, за да бъдат проверени. Бъркшър не е подавала заявка.

Декър седна на леглото и огледа спалнята.

— Излязла е от тук, отишла е в хосписа, а после е продължила към центъра. Картата за метрото в чантата й показва, че е излязла от него десет минути преди да бъде убита.

— Заснета е и от една охранителна камера, когато напуска станцията.

— И после Дабни я е застрелял.

— Ако убийството е било планирано, как е разбрал по кое време ще дойде? И че изобщо ще мине по тази улица?

— Може той да е причината тя да се появи там — предположи Декър.

— Искаш да кажеш, че се е свързал с нея и си е уговорил среща пред Хувър Билдинг?

— Възможно е.

— Проверяваме телефона, имейла, факса… всички обичайни средства за комуникация с надеждата да открием евентуална връзка.

— Може да са се уговорили лично. В такъв случай няма да открием никакви записи. Но ако Дабни не е причината Бъркшър да дойде пред ФБР, това оставя само две възможности: или е разбрал по друг начин, че тя ще бъде там, или…

— … или е било случайност — довърши Милиган. — Можел е да убие някой друг вместо нея.

— Но защо да убива непознат човек на случаен принцип? Освен ако не е луд.

Милиган поклати глава.

— Нямам представа.

Декър стана от леглото и вдигна един ключодържател.

— Това е ключът за мерцедеса. Намерих ги в едно чекмедже в спалнята й. Да отидем и да проверим.

Колата на Бъркшър беше сребристо кабрио, паркирано близо до асансьорите. Декър го отключи с дистанционното и Милиган претърси купето. То беше прекалено тясно и огромният Декър щеше да се затрудни. Милиган му подаде документите, които намери в жабката, и продължи да търси. Пет минути по-късно излезе от колата и поклати глава.

— Нищо. Мирише така, сякаш току-що е излязла от автосалона.

Декър вдигна плика, който Милиган му бе дал.

— Според регистрационния талон е купена преди три години. Провери ли километража?

— Към осем хиляди километра — отвърна Милиган.

— Почти не я е карала. Как ли е ходила на работа? С градския транспорт?

— Наблизо няма спирка на метрото. Същото се отнася и за училището, в което е преподавала. А и защо да пътуващ с автобус, след като имаш такава кола?

— Ще трябва да прибавим и този интересен въпрос към всички останали, на които нямаме отговор — каза Декър и заключи колата с дистанционното.

Милиган погледна часовника си.

— Става късно. Накъде сега?

— Да посетим още един умиращ.