Дейвид Балдачи
Предатели (20)

20

Томас Амая никак не се зарадва, когато Декър и Джеймисън позвъниха на вратата му.

— Да? — изрече напрегнато той, вперил поглед в тях. Беше застанал така, че да им попречи да влязат в апартамента.

— Господин Амая, срещали сме се вече. Аз съм Алекс Джеймисън, домоуправител на тази сграда.

Декър видя Дани да наднича зад баща си.

— Да? — изрече отново Амая, като продължаваше да блокира вратата.

— Разбрах, че вчера сутринта сте имали проблем с двама души на паркинга.

— Проблем? No entiendo — отвърна рязко той.

— Тя говори за онези мъже, които те нападнаха, тате. Амая се обърна и видя сина си със скицник в едната ръка и молив в другата.

Заговори му бързо на испански, момчето пребледня, обърна се и се скри в малкия апартамент. Амая отново насочи вниманието си към Декър и Джеймисън и натърти:

— Нямам проблем с никой.

Преди Джеймисън да успее да отговори, Декър изрече бързо:

— Ония двамата те нападнаха, както каза и синът ти. Колата, с която дойдоха, е била открадната. Бяха въоръжени. Несъмнено са опасни типове. Можем да ти помогнем.

Амая го погледна и отсече:

— Не ми трябва никаква помощ.

— Вчера ти потрябва — отвърна Декър. — Ако не се бях намесил, можеха да те убият.

Амая посегна да затвори вратата, но Декър постави огромното си стъпало на прага.

— Помислете за сина си, господин Амая — каза Джеймисън. — Помислете за Дани. Какво ще стане, ако следващия път нападнат него? Ще позволите ли това да се случи?

— Vete ahora! Ahora! — изкрещя Амая. — Махайте се веднага!

Декър дръпна крака си и вратата се затръшна рязко.

— Благодаря ти, че ме остави да поговоря с него — каза сърдито Джеймисън.

— Човекът е уплашен и ядосан — отвърна той, докато се връщаха в своя апартамент.

Обърнаха се, когато чуха стъпки зад себе си. В първия момент Декър реши, че това е Томас Амая, но се оказа Дани. Момчето бе облечено с избелели джинси и бяла тениска, които подчертаваха колко слабо е тялото му. Прокъсаните мръсни маратонки му бяха поне с два номера по-големи.

— Добре ли си, Дани? — попита Джеймисън.

Той кимна.

Съжалявам, че татко се държа така.

— Няма нищо. Явно е попаднал в трудна ситуация.

— Познаваш ли онези мъже? — попита Декър.

Дани поклати глава.

— Не, но знам, че татко ги познава. Виждал съм го да разговаря с по-ниския на паркинга. Едрият също е идвал няколко пъти. Но татко гледа да ме държи по-далече от тях.

— До онази сутрин — каза Декър.

Дани кимна.

— Толкова се уплаших… не знаех какво да направя. — Момчето сведе глава и продължи: — Трябваше да помогна на татко, но не посмях да изляза от колата. — Погледна ги и попита: — Това означава, че не съм много смел, нали?

— Ти си дете — отвърна Декър. — Аз съм голям мъж, но също се уплаших. И хем имах пистолет.

— Баща ти споменавал ли е какво искат от него онези двамата? — попита Джеймисън.

Дани поклати глава.

— Веднъж ме взе от училище, но се наложи да се върнем до работата му. Остави ме да си пиша домашните в колата. Той работи на един строеж на брега. Там видях онзи ниския. Мина пред колата, но не ме забеляза. Беше облечен в костюм и носеше предпазна каска като тази, с която татко работи.

— Вчера сутринта също беше с костюм. Смяташ ли, че работи на строежа?

— Или е някой от собствениците? — добави Джеймисън.

— Не знам. Качва се горе с един от товарните асансьори.

— Къде точно се намира строежът? — попита Декър.

Дани му обясни, след което каза:

— Трябва да се връщам.

— Почакай малко, това е за теб — спря го Джеймисън и извади скицника и моливите от дамската си чанта.

Момчето не скри изненадата си.

— Защо?

— Знам, че обичаш да рисуваш, и реших, че ще ти бъдат от полза.

— Благодаря — каза момчето.

Декър го оглеждаше изпитателно.

— Къде е майка ти?

Дани прибра моливите в джоба на джинсите си, преди да отговори:

— Умря.

— Какво се случи?

— Загина. Преди да дойдем да живеем тук.

— Загина? При нещастен случай ли?

— Не беше нещастен случай.

Дани се обърна, преди Декър да попита още нещо, и хукна надолу по стълбите.

Декър и Джеймисън не помръднаха няколко секунди, след което се обърнаха и тръгнаха към апартамента си. Когато влязоха вътре, отидоха в дневната и погледнаха през прозореца. Залязващото слънце бе обагрило небето в червено и златно.

— Е, толкова ли е трудно да движиш няколко задачи едновременно? — попита Джеймисън.

— Гладен съм. Предлагам да вечеряме.

 

 

Тръгнаха пеша и откриха непретенциозно ресторантче на седем-осемстотин метра от дома им. Избраха маса до прозореца, откъдето можеха да наблюдават улицата. Само една четвърт от местата бяха заети. Менюто бе написано на черна дъска.

Когато сервитьорката дойде да вземе поръчката им, Декър каза:

— Чийзбургер с кетчуп и майонеза, пържени картофи и лучени кръгчета. И бутилка „Бъдуайзър“.

После погледна предизвикателно Джеймисън.

— Два пъти — каза тя, без да извърне поглед.

Когато бирите им пристигнаха, отпиха големи глътки.

— Няма ли да си поръчаш салата? — попита Декър.

— В бургера има домати и маруля. Какво мислиш за Амая?

Той сви рамене.

— Ако онзи с костюма наистина работи на строежа, можем да го открием и проверим.

— Чудя се какво ли иска от Томас.

— Може да става въпрос за много неща.

— Ще им помогнем, нали?

— Мисля, че отговорът е очевиден. Но не бива да позволим това да ни отклони от основната ни работа, Алекс.

— Знам, знам. Мога да проверя Амая в системата. Но няма да правя нищо рисковано — добави бързо тя. Отпи от бирата и остави бутилката върху картонената подложка. — Какво според теб е имало на онази флашка?

— Отговорите на куп въпроси около Ан Бъркшър, с които, уви, не разполагаме — отвърна мрачно той.

— Да се надяваме, че ще ги открием по друг начин.

Декър не изглеждаше окуражен от думите й.

Когато храната им пристигна, започнаха да се хранят мълчаливо. След като изяде и последния си пържен картоф, тя въздъхна и отбеляза:

— Ще трябва да тренирам цяла седмица във фитнеса, за да изгоря тези калории.

Декър я погледна.

— Ан Бъркшър е имала акции и облигации на стойност над двайсет милиона долара — заяви той. — Тод провери.

— По дяволите! — възкликна тя, докато облизваше солта от пръстите си.

— Финансовите сделки имат една особеност — изискват валидни лични данни и номер на социалната осигуровка. Явно Бъркшър е издържала проверката, защото брокерската фирма й е открила сметка.

— Срещала ли се е с някого там?

— Тод провери и това. Поради размера на инвестиционния й портфейл тя е имала персонален финансов съветник, но той казва, че двамата са се срещали само веднъж. Офисът на компанията, с който се е свързала първоначално, се намира на Западното крайбрежие. Лихвите и дивидентите са били превеждани директно в разплащателната й сметка. Така е плащала сметките си. За апартамента и колата е платила в брой, затова месечните й разходи не са били големи. Приходите от инвестициите са покривали всичките й плащания и дори е оставала значителна сума.

— Добре си е живяла — отбеляза унило Джеймисън. — Както вече ти казах, погледна ли банковата си сметка в края на месеца, виждам само нули. Нямам представа къде отиват парите ми.

— Но знаем къде са отишли парите на Бъркшър. Започнала е да купува акции преди осем години, като първоначалната й инвестиция е била от порядъка на десет милиона долара. С течение на времето е успяла да удвои парите си въпреки разходите, които е направила за апартамента и колата. Тод е убеден, че това е възможно, тъй като през последните седем-осем години фондовият пазар е във възход. Очевидно е вложила парите си в компании като „Амазон“, „Епъл“ и „Гугъл“, а неотдавна е инвестирала и във „Фейсбук“. Акциите им скочиха многократно през въпросния период.

— Извадила е късмет — каза Джеймисън.

— Не чак толкова голям, след като е мъртва. Работата е там, че първоначалната инвестиция, която е направила, е доста крупна сума. Знам, че има законови разпоредби в това отношение. Ако някой влезе в банката с десет милиона и поиска да си открие сметка, ще трябва да отговори на куп въпроси за произхода на парите.

— Имаш предвид законите срещу прането на пари?

Декър кимна.

— Явно Бъркшър е издържала проверката, на която са я подложили в инвестиционната компания. Поне според Тод. Документацията изглежда в ред. Но когато е проверил данните назад във времето — стария й адрес например, — открил несъответствия.

— Нима брокерската компания не ги е забелязала?

— Не мисля, че проверката им е била толкова задълбочена, както на ФБР. Нали не очакваш да положат твърде много усилия да прогонят човек, който иска да инвестира десет милиона?

— Прав си. Какво обяснение им е дала Бъркшър за произхода на парите?

— Спестявания, инвестиции, малко наследство.

— Ясно.

— Преди четири години е купила апартамента в Рестън, а колата — година по-късно. Преди това е живяла в Атланта, а още по-рано — в Сиатъл. Така поне смятаме. Но не можем да открием никаква информация за нея, която да е отпреди повече от десет години. Абсолютно никаква. Сякаш изобщо не е съществувала. В автобиографията си посочва, че е завършила университет. Явно дипломата й е издържала на проверките в онова училище.

Донесоха им сметката и Декър я плати въпреки предложението на Джеймисън да си я поделят.

— Тази вечер наруши диетата си заради мен — каза той. — Позволи ми да си платя за удоволствието.

Тя се усмихна, но усмивката й помръкна, когато видя кой се приближава към масата им.

Харпър Браун гледаше право към Декър. Беше облечена с джинси, кожено яке и бяла блуза. Островърхи ботуши добавяха няколко сантиметра към ръста й.

— Господин Декър, бих искала да поговоря с вас. — Тя удостои Джеймисън с бегъл поглед, преди да уточни: — Насаме.

— Мога да изчакам отвън — предложи Джеймисън, която определено не изглеждаше очарована от появата й.

— Не е необходимо, госпожице Джеймисън. Мога да откарам приятеля ви у дома.

— Нямам нищо…

— Всичко е наред — каза Декър. — Вероятно няма да се наложи да съобщя адреса си на агент Браун, която несъмнено е проверила къде живея.

Браун отстъпи крачка назад и посочи вратата.

— Да тръгваме тогава. — Погледна Джеймисън и каза: — Не се тревожете. Ще се погрижа за вашия колега.

— Надявам се — отвърна мрачно Джеймисън.