Метаданни
Данни
- Серия
- Еймъс Декър (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Fix, 2017 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Милко Стоименов, 2018 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Дейвид Балдачи
Заглавие: Предатели
Преводач: Милко Стоименов
Година на превод: 2018
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Обсидиан
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Абагар“ АД — Велико Търново
Излязла от печат: 21.06.2018
Редактор: Димитрина Кондева
Технически редактор: Вяра Николчева
Коректор: Симона Христова
ISBN: 978-954-769-454-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10633
История
- — Добавяне
5
Джоуи Скот се оказа още по-тъжен случай от Дороти Витърс.
Декър и Милиган стояха на прага на стаята му. Скот бе едва на десет години, но животът му наближаваше своя край. Палмър, която ги бе придружила до стаята му, наруши лекарската етика и каза в отговор на печалните им погледи:
— Левкемия. Нелечима разновидност.
Милиган попита:
— Но защо Бъркшър посещава тъкмо него? Това дете няма ли родители?
Палмър настръхна от възмущение.
— Израснал е в сиропиталище. Бил е в процес на осиновяване, когато открили болестта, и приемните му родители се отказали. Предполагам, че са искали… здрав малък манекен — добави тя с презрение. — И че са могли да си го позволят. Ан го посещаваше поне два пъти седмично. Тя беше единственият му близък човек.
Палмър изрече тези думи с отчаяние, обърна се и си тръгна.
Декър погледна момченцето и се замисли за Моли, своята мъртва дъщеря. Моли бе убита преди десетия си рожден ден. Декър бе открил тялото й, както и това на съпругата си, в някогашния им дом. Благодарение на хипертимезията той можеше да си спомни и най-малката подробност от тази трагедия, сякаш се бе случила току-що.
Декър бе заварил семейството си мъртво и това бе най-ужасяващото, най-потискащото преживяване в живота му. Споменът за него бе почти толкова ужасяваш и потискащ.
Той седна до момчето, което отвори бавно очи. Слабото му телце бе свързано с датчици и интравенозна система.
Декър хвърли бегъл поглед към Милиган, преди да каже:
— Здрасти, Джоуи, аз съм Еймъс. А това е моят приятел Тод.
Джоуи вдигна ръка и помаха едва-едва.
— Разбрах, че твоята приятелка Ан е идвала днес.
Джоуи кимна.
— Поговорихте ли си?
— Тя ми чете — каза Джоуи с немощен глас.
— Книга ли?
Детето кимна.
— „Хари Потър и затворникът от Азкабан“. Ето я там, на лавицата. Ан обеща да се върне утре и да ми прочете края.
Декър се пресегна, взе книгата и я разлисти, докато попадна на разделител, оставен десетина страници преди края. Погледна Милиган, преди отново да се обърне към Джоуи.
— Много хубаво. Само това ли правеше Ан? Четеше ти?
Джоуи поклати глава.
— Понякога си говорехме.
— За какво?
— Вие приятели ли сте й?
— Видяхме я тази сутрин — отвърна Декър. — Тя е причината да дойдем при теб. Искаше да се запознаем с приятелите й на това място.
— А, добре.
— Откога си тук, Джоуи? — попита Милиган.
Джоуи премигна и отвърна:
— Не знам.
Милиган отстъпи крачка назад и опря ръка на стената. Погледна отчаяно Декър.
— Спомняш ли си за какво разговаряхте с Ан? Може би за книгата?
— Тя ме попита дали съм виждал как изгрява слънцето.
Декър погледна към големия прозорец, обърнат на изток, и бавно се извърна към Джоуи.
— А ти виждал ли си?
Джоуи кимна.
— Много е красиво.
— Като малък и аз ставах рано, за да гледам изгрева — започна Декър. Милиган го погледна изненадано. — Тогава живеех в Охайо и при нас слънцето изгряваше по-късно, отколкото тук.
На нощното шкафче до леглото имаше снимка в рамка. Декър я взе. Беше на Пейтън Манинг, прочутия куотърбек на „Индианаполис“ и „Денвър“, печелил два пъти Супербоул.
— Харесваш ли Манинг?
Джоуи кимна.
— Преди много гледах футбол. И играех… преди да се разболея.
— Аз също съм играл.
Джоуи огледа огромното тяло на Декър.
— Да, приличаш на футболист. Иска ми се и аз да можех да порасна колкото теб.
Милиган избърса очи. Когато възвърна самообладанието си, каза:
— Джоуи, Декър е играл в Националната футболна лига. За „Кливланд Браунс“.
Момчето се облещи и на устните му изгря усмивка.
— Сериозно?
Декър кимна.
— Кариерата ми беше кратка и… не особено приятна. — Той остави снимката и каза: — А преди това играех за „Бъкайс“ в Охайо. Там минаха някои от най-хубавите години в живота ми.
— Леле! — възкликна Джоуи. — Познаваш ли Пейтън Манинг?
— Не. Но той беше един от най-великите. Неслучайно го приеха в Залата на славата. — Декър седна и попита: — С Ан разговаряхте ли за нещо друго?
Усмивката на ДЖОУИ се стопи.
— Не.
— Тя спомена ли къде ще ходи, след като си тръгне оттук?
Момчето поклати глава.
Декър стана, погледна Милиган и каза:
— Благодаря ти, Джоуи. Много ни помогна.
— Няма за какво.
Милиган се обърна към момчето и попита:
— Имаш ли нещо против да дойда отново?
— Разбира се, че не. Може да дойдете заедно с Ан.
— Ще видим — отвърна Милиган. Извади визитна картичка от джоба си и я остави на нощното шкафче до снимката на Пейтън Манинг. — Ако имаш нужда от нещо, позвъни ми на този телефон. Обещаваш ли?
— Обещавам.
— Благодаря ти още веднъж.
— Мога ли да ти стисна ръката? — попита Джоуи, вперил поглед в Декър. — Не познавам човек, който е играл в НФЛ.
Декър протегна ръка и бавно стисна дланта на момчето.
— За мен беше чест да се запозная с теб, Джоуи — каза той, върна книгата на мястото й и си тръгна, последван от Милиган.
— По дяволите! — възкликна Милиган. — Не мисля, че ще се усмихна някога.
— Ще се усмихнеш — отвърна Декър. — А когато ти се стори, че нещата вървят от зле към по-зле, ще се сетиш за Джоуи и ще започнеш да гледаш по-ведро на света около теб.
Албърт Друз бе четирийсетинагодишен и сам спомена, че има рак на панкреаса в последен стадий. Беше блед и слаб, а кожата му бе изтъняла и жълта.
— Когато ми поставиха диагнозата, вече беше прекалено късно — заяви той, след като Декър и Милиган се представиха и му показаха служебните си карти. — Подложих се на химиотерапия, на лъчетерапия, на какво ли не, за да се отърва от това нещо… В продължение на два месеца бях в ремисия, след което болестта ме връхлетя като тайфун и така стигнах дотук.
Той замълча и задиша тежко, сякаш говоренето го бе изморило.
Когато дробовете му се успокоиха, той каза:
— Имате късмет, че ме заварвате в това състояние. Взема ли болкоуспокоителни, съзнанието ми изключва. Дават ми морфин. Не знам какво щях да правя без него. Болката е… да кажем, че не е приятна — добави сдържано той.
— Съжалявам, че ви притесняваме, господин Друз — отвърна Декър.
Друз махна с ръка.
— Нямам какво друго да правя, освен да лежа тук и да чакам да умра.
— Научихме, че Ан Бъркшър е идвала днес при вас и двамата сте разговаряли.
— Да, тази сутрин. Защо?
Декър реши да му каже истината.
— Била е убита малко след като си е тръгнала от тук.
— Какво? — възкликна Друз и се надигна на лакти.
Миг по-късно се закашля. Милиган наля чаша вода от гарафата на нощното шкафче и му помогна да я изпие. Изгледа строго Декър и отстъпи крачка назад с празната чаша в ръка.
Когато Друз се съвзе от шока, впери в тях отчаян поглед.
— Ан? Убита? Как? Защо?
— Нямаме представа защо. Затова сме тук.
— Но аз не знам нищо.
— Може да знаете повече, отколкото подозирате — отвърна Декър. — За какво разговаряхте днес?
Друз сбърчи чело и отвърна:
— Беше толкова приятна жена. Започна да ме посещава преди четири седмици. Разговаряхме за… най-различни неща. Нищо конкретно. Нищо важно. Колкото да минава времето и да не мисля за положението, в което се намирам.
— Ан говореше ли за себе си?
— Понякога. Каза, че е учителка. Не беше омъжена и нямаше деца.
— Какво работехте, преди да се разболеете? — попита Милиган.
— Бях софтуерен инженер в една местна фирма. — Той стисна очи и въздъхна.
— Добре ли сте? — попита Милиган.
Друз отвори очи и отвърна рязко:
— Не, не съм добре! Аз съм неизлечимо болен! Умирам!
— Съжалявам, господин Друз, нямах това предвид. Прощавайте — каза Милиган смутено.
— Разговаряли ли сте някога с госпожа Бъркшър относно работата ви? — попита Декър.
— Не. Какъв е смисълът?
— Ей така, между другото.
— Не. Имам чувството, че това беше преди цяла вечност. Почти не се сещам за работата си.
— Не сте женен.
— Как разбрахте?
— Не носите халка. Нито пък имате следа от носенето на халка.
След миг Друз отвърна примирено:
— Предполагам, че така и не срещнах подходящата жена.
— Родителите ви живи ли са?
Друз поклати глава.
— Имам брат, но той живее в Австралия. Дойде, когато се разболях, и остана с мен известно време. Но трябваше да се върне. Има пет деца. — Той помълча и добави: — Ще дойде отново за погребението. Изпълнител е на завещанието ми. Ще ме кремират. Това ще улесни нещата за всички.
Устните му потрепериха и той затвори очи. Когато ги отвори, въздъхна и каза:
— Никога не съм предполагал, че мога да говоря толкова спокойно и откровено за предстоящата смърт. Но когато човек няма избор, той просто… просто го прави.
— Какво казват лекарите? — попита Декър.
Друз сви рамене.
— Има дни, когато ми се струва, че смъртта ще дойде още утре. Има и дни, когато се надявам да дойде още утре.
— Извиняваме се за безпокойството, господин Друз. Оценяваме помощта ви.
Когато Декър стана, Друз протегна ръка и стисна леко пръстите му. Дланта му бе студена като лед.
— Ан беше много мила. Не беше длъжна да идва тук и да прави каквото и да било, но искаше… Надявам се да откриете убиеца.
— Вече го открихме, господин Друз — отвърна Декър. — Сега се опитваме да разберем защо го е направил.