Дейвид Балдачи
Предатели (5)

5

Джоуи Скот се оказа още по-тъжен случай от Дороти Витърс.

Декър и Милиган стояха на прага на стаята му. Скот бе едва на десет години, но животът му наближаваше своя край. Палмър, която ги бе придружила до стаята му, наруши лекарската етика и каза в отговор на печалните им погледи:

— Левкемия. Нелечима разновидност.

Милиган попита:

— Но защо Бъркшър посещава тъкмо него? Това дете няма ли родители?

Палмър настръхна от възмущение.

— Израснал е в сиропиталище. Бил е в процес на осиновяване, когато открили болестта, и приемните му родители се отказали. Предполагам, че са искали… здрав малък манекен — добави тя с презрение. — И че са могли да си го позволят. Ан го посещаваше поне два пъти седмично. Тя беше единственият му близък човек.

Палмър изрече тези думи с отчаяние, обърна се и си тръгна.

Декър погледна момченцето и се замисли за Моли, своята мъртва дъщеря. Моли бе убита преди десетия си рожден ден. Декър бе открил тялото й, както и това на съпругата си, в някогашния им дом. Благодарение на хипертимезията той можеше да си спомни и най-малката подробност от тази трагедия, сякаш се бе случила току-що.

Декър бе заварил семейството си мъртво и това бе най-ужасяващото, най-потискащото преживяване в живота му. Споменът за него бе почти толкова ужасяваш и потискащ.

Той седна до момчето, което отвори бавно очи. Слабото му телце бе свързано с датчици и интравенозна система.

Декър хвърли бегъл поглед към Милиган, преди да каже:

— Здрасти, Джоуи, аз съм Еймъс. А това е моят приятел Тод.

Джоуи вдигна ръка и помаха едва-едва.

— Разбрах, че твоята приятелка Ан е идвала днес.

Джоуи кимна.

— Поговорихте ли си?

— Тя ми чете — каза Джоуи с немощен глас.

— Книга ли?

Детето кимна.

— „Хари Потър и затворникът от Азкабан“. Ето я там, на лавицата. Ан обеща да се върне утре и да ми прочете края.

Декър се пресегна, взе книгата и я разлисти, докато попадна на разделител, оставен десетина страници преди края. Погледна Милиган, преди отново да се обърне към Джоуи.

— Много хубаво. Само това ли правеше Ан? Четеше ти?

Джоуи поклати глава.

— Понякога си говорехме.

— За какво?

— Вие приятели ли сте й?

— Видяхме я тази сутрин — отвърна Декър. — Тя е причината да дойдем при теб. Искаше да се запознаем с приятелите й на това място.

— А, добре.

— Откога си тук, Джоуи? — попита Милиган.

Джоуи премигна и отвърна:

— Не знам.

Милиган отстъпи крачка назад и опря ръка на стената. Погледна отчаяно Декър.

— Спомняш ли си за какво разговаряхте с Ан? Може би за книгата?

— Тя ме попита дали съм виждал как изгрява слънцето.

Декър погледна към големия прозорец, обърнат на изток, и бавно се извърна към Джоуи.

— А ти виждал ли си?

Джоуи кимна.

— Много е красиво.

— Като малък и аз ставах рано, за да гледам изгрева — започна Декър. Милиган го погледна изненадано. — Тогава живеех в Охайо и при нас слънцето изгряваше по-късно, отколкото тук.

На нощното шкафче до леглото имаше снимка в рамка. Декър я взе. Беше на Пейтън Манинг, прочутия куотърбек на „Индианаполис“ и „Денвър“, печелил два пъти Супербоул.

— Харесваш ли Манинг?

Джоуи кимна.

— Преди много гледах футбол. И играех… преди да се разболея.

— Аз също съм играл.

Джоуи огледа огромното тяло на Декър.

— Да, приличаш на футболист. Иска ми се и аз да можех да порасна колкото теб.

Милиган избърса очи. Когато възвърна самообладанието си, каза:

— Джоуи, Декър е играл в Националната футболна лига. За „Кливланд Браунс“.

Момчето се облещи и на устните му изгря усмивка.

— Сериозно?

Декър кимна.

— Кариерата ми беше кратка и… не особено приятна. — Той остави снимката и каза: — А преди това играех за „Бъкайс“ в Охайо. Там минаха някои от най-хубавите години в живота ми.

— Леле! — възкликна Джоуи. — Познаваш ли Пейтън Манинг?

— Не. Но той беше един от най-великите. Неслучайно го приеха в Залата на славата. — Декър седна и попита: — С Ан разговаряхте ли за нещо друго?

Усмивката на ДЖОУИ се стопи.

— Не.

— Тя спомена ли къде ще ходи, след като си тръгне оттук?

Момчето поклати глава.

Декър стана, погледна Милиган и каза:

— Благодаря ти, Джоуи. Много ни помогна.

— Няма за какво.

Милиган се обърна към момчето и попита:

— Имаш ли нещо против да дойда отново?

— Разбира се, че не. Може да дойдете заедно с Ан.

— Ще видим — отвърна Милиган. Извади визитна картичка от джоба си и я остави на нощното шкафче до снимката на Пейтън Манинг. — Ако имаш нужда от нещо, позвъни ми на този телефон. Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Благодаря ти още веднъж.

— Мога ли да ти стисна ръката? — попита Джоуи, вперил поглед в Декър. — Не познавам човек, който е играл в НФЛ.

Декър протегна ръка и бавно стисна дланта на момчето.

— За мен беше чест да се запозная с теб, Джоуи — каза той, върна книгата на мястото й и си тръгна, последван от Милиган.

— По дяволите! — възкликна Милиган. — Не мисля, че ще се усмихна някога.

— Ще се усмихнеш — отвърна Декър. — А когато ти се стори, че нещата вървят от зле към по-зле, ще се сетиш за Джоуи и ще започнеш да гледаш по-ведро на света около теб.

 

 

Албърт Друз бе четирийсетинагодишен и сам спомена, че има рак на панкреаса в последен стадий. Беше блед и слаб, а кожата му бе изтъняла и жълта.

— Когато ми поставиха диагнозата, вече беше прекалено късно — заяви той, след като Декър и Милиган се представиха и му показаха служебните си карти. — Подложих се на химиотерапия, на лъчетерапия, на какво ли не, за да се отърва от това нещо… В продължение на два месеца бях в ремисия, след което болестта ме връхлетя като тайфун и така стигнах дотук.

Той замълча и задиша тежко, сякаш говоренето го бе изморило.

Когато дробовете му се успокоиха, той каза:

— Имате късмет, че ме заварвате в това състояние. Взема ли болкоуспокоителни, съзнанието ми изключва. Дават ми морфин. Не знам какво щях да правя без него. Болката е… да кажем, че не е приятна — добави сдържано той.

— Съжалявам, че ви притесняваме, господин Друз — отвърна Декър.

Друз махна с ръка.

— Нямам какво друго да правя, освен да лежа тук и да чакам да умра.

— Научихме, че Ан Бъркшър е идвала днес при вас и двамата сте разговаряли.

— Да, тази сутрин. Защо?

Декър реши да му каже истината.

— Била е убита малко след като си е тръгнала от тук.

— Какво? — възкликна Друз и се надигна на лакти.

Миг по-късно се закашля. Милиган наля чаша вода от гарафата на нощното шкафче и му помогна да я изпие. Изгледа строго Декър и отстъпи крачка назад с празната чаша в ръка.

Когато Друз се съвзе от шока, впери в тях отчаян поглед.

— Ан? Убита? Как? Защо?

— Нямаме представа защо. Затова сме тук.

— Но аз не знам нищо.

— Може да знаете повече, отколкото подозирате — отвърна Декър. — За какво разговаряхте днес?

Друз сбърчи чело и отвърна:

— Беше толкова приятна жена. Започна да ме посещава преди четири седмици. Разговаряхме за… най-различни неща. Нищо конкретно. Нищо важно. Колкото да минава времето и да не мисля за положението, в което се намирам.

— Ан говореше ли за себе си?

— Понякога. Каза, че е учителка. Не беше омъжена и нямаше деца.

— Какво работехте, преди да се разболеете? — попита Милиган.

— Бях софтуерен инженер в една местна фирма. — Той стисна очи и въздъхна.

— Добре ли сте? — попита Милиган.

Друз отвори очи и отвърна рязко:

— Не, не съм добре! Аз съм неизлечимо болен! Умирам!

— Съжалявам, господин Друз, нямах това предвид. Прощавайте — каза Милиган смутено.

— Разговаряли ли сте някога с госпожа Бъркшър относно работата ви? — попита Декър.

— Не. Какъв е смисълът?

— Ей така, между другото.

— Не. Имам чувството, че това беше преди цяла вечност. Почти не се сещам за работата си.

— Не сте женен.

— Как разбрахте?

— Не носите халка. Нито пък имате следа от носенето на халка.

След миг Друз отвърна примирено:

— Предполагам, че така и не срещнах подходящата жена.

— Родителите ви живи ли са?

Друз поклати глава.

— Имам брат, но той живее в Австралия. Дойде, когато се разболях, и остана с мен известно време. Но трябваше да се върне. Има пет деца. — Той помълча и добави: — Ще дойде отново за погребението. Изпълнител е на завещанието ми. Ще ме кремират. Това ще улесни нещата за всички.

Устните му потрепериха и той затвори очи. Когато ги отвори, въздъхна и каза:

— Никога не съм предполагал, че мога да говоря толкова спокойно и откровено за предстоящата смърт. Но когато човек няма избор, той просто… просто го прави.

— Какво казват лекарите? — попита Декър.

Друз сви рамене.

— Има дни, когато ми се струва, че смъртта ще дойде още утре. Има и дни, когато се надявам да дойде още утре.

— Извиняваме се за безпокойството, господин Друз. Оценяваме помощта ви.

Когато Декър стана, Друз протегна ръка и стисна леко пръстите му. Дланта му бе студена като лед.

— Ан беше много мила. Не беше длъжна да идва тук и да прави каквото и да било, но искаше… Надявам се да откриете убиеца.

— Вече го открихме, господин Друз — отвърна Декър. — Сега се опитваме да разберем защо го е направил.