Дейвид Балдачи
Предатели (15)

15

Шест сутринта. Столицата бе благословена с прохладен бриз. Небето беше облачно и въздухът бе напоен с влага, което вещаеше скорошен дъжд.

Декър седеше на стъпалата пред входа на сградата, в която живееше. Беше станал много рано, беше взел душ и сега пиеше тук първата си чаша кафе, облякъл избелели джинси и стар суичър. Рошавата му коса още беше мокра. От време на време той затваряше очи, за да превърти в главата си детайлите от последните няколко дни, търсейки насочващи следи.

Но всеки път отваряше очи с категоричното убеждение, че съвършената му памет съвсем не е толкова съвършена, след като не му хрумваше нищо.

Вратата зад гърба му се отвори и навън излязоха бащата и синът.

Томас Амая беше с работно облекло: дочен панталон, боти и джинсова риза с бяла тениска отдолу. Бе нахлупил шапка с емблемата на футболния отбор на Сан Диего. В дясната си ръка държеше предпазна каска.

Синът му Дани носеше джинси и син пуловер, преметнал през рамо ученическата си чанта. Момчето изглеждаше доста сънено — главата му бе клюмнала и брадичката му почти опираше в слабите му гърди. Когато Декър се отмести, за да им направи път. Дани се прозя силно.

Томас кимна и бързо извърна поглед. Двамата се качиха в старата кола с найлон вместо прозорци. Дани остави чантата си на задната седалка, а Томас отвори шофьорската врата.

В този момент Декър чу друг автомобил да приближава бързо и насочи вниманието си надясно.

Очевидно и Томас го чу, защото извика на Дани на испански. Момчето скочи на седалката, а баща му извади ключовете и се метна зад волана. Дори не успя да затвори вратата, когато пред очуканата му кола спря шевролет камаро. От него слязоха двама души — единият едър, другият дребен. В коланите им бяха затъкнати пистолети. Едрият беше бял, а дребосъкът приличаше на латиноамериканец и бе облякъл костюм с жилетка, но без вратовръзка. Бялата му риза бе закопчана чак до яката. Другият носеше камуфлажен панталон, тясна фланела с дълги ръкави, която подчертаваше внушителната му физика, и войнишки ботуши.

Дребният пристъпи към шофьорската врата, докато едрият застана пред колата и сложи ръка върху дръжката на пистолета си.

Прозвучаха няколко думи на испански, които накараха Томас Амая да излезе от колата. Той застана до нея и заби поглед във върховете на обувките си.

Дребосъкът го изгледа изпитателно, наклони глава първо на едната, после на другата страна и се усмихна. После извика партньора си.

Белият преодоля разстоянието с две огромни крачки. А после, без никакво предупреждение, удари Томас толкова силно, че той отхвръкна назад и се приземи върху капака на колата. Едрият тип пристъпи напред и сви юмрук, за да нанесе нов удар.

— Спри на място!

Двамата непознати се извърнаха към Декър, който тичаше към тях с насочен пистолет в едната ръка и високо вдигната значка в другата.

— ФБР! Свалете оръжията! Ръцете на тила! Веднага!

Вместо да го послушат, двамата хукнаха към колата си, скочиха в нея и превъртяха гуми, като оставиха след себе си облаци пушек и дебели следи по асфалта. Изхвърчаха от паркинга, направиха остър завой и след две-три секунди се скриха от поглед.

Декър се втурна към Томас, който продължаваше да лежи върху капака на колата.

— Татко! — извика Дани, изскочи от колата и се втурна към баща си.

Декър прибра пистолета и помогна на Томас да се изправи.

— Добре ли си? — попита той.

Томас кимна и изтри кръвта от устните си. Когато погледна Декър, изражението му стана сурово.

— Добре съм.

— Сигурен ли си? Онзи те удари доста силно. Може да си получил сътресение.

— Добре съм!

Томас се оттласна от капака, олюля се за миг, после възвърна равновесието си и се скара на сина си:

— Entrar en el coche!

— Чакай малко — спря го Декър. — Кои бяха тия типове?

Томас го погледна.

— Това няма нищо общо с теб. Сам ще се оправя.

— Но аз мога да ти помогна. Работя за…

— Не ми трябва помощ! — сопна се Томас, качи се в колата и запали двигателя.

Декър отскочи назад, тъй като колата профуча покрай него. Забеляза, че Дани се е обърнал и го гледа, но миг по-късно колата се скри зад ъгъла, подобно на шевролета.

Декър се върна на стъпалата пред входа, взе чашата кафе и влезе вътре.

— Край на спокойната сутрин — промърмори той.

Когато изкачи шестте етажа, завари Джеймисън да се прозява и да прокарва пръсти през косата си. Стоеше до кухненския плот с дрехите, с които беше спала — тениска и шорти. Декър чу къркоренето на кафе машината.

Джеймисън се прозя отново.

— Стори ми се, че чух някакви коли да се надбягват или нещо такова.

— Нещо такова — отвърна Декър, изплакна чашата си и я сложи в миялната. — Знаеш ли нещо повече за Томас и Дани? — попита той.

— Например?

— Например дали бащата не е в някоя банда?

Тя го изгледа объркано.

— Какво е станало? Защо ме питаш?

— Защото двама с пистолети се опитаха да го сплашат. Единият го удари толкова силно, че едва не му откъсна главата.

— Какво?!

— Намесих се с изваден пистолет и значка, но ония задници офейкаха, преди да им прочета правата. А когато се опитах да помогна на Томас, той ми каза да си гледам работата.

— Видя ли регистрационния номер?

— Боже, как не се сетих да го погледна! — възкликна иронично Декър.

— Можем да го проверим и да открием кои са тези типове.

— Явно имат проблем с Томас. А щом той не желае да му помота, значи не е съвсем чист.

— Правиш прибързани изводи, Декър.

— Не чак толкова — възрази той. — Фактът, че двама души, които той очевидно познава, се появиха въоръжени и се опитаха да го пребият, говори за сериозен проблем.

Джеймисън си наля кафе, отпи глътка и каза:

— Още съм сънена и не мога да участвам пълноценно в този разговор.

— Добре, когато се разсъниш, искам да обсъдим въпроса. Ще се наложи да уведомиш Мелвин.

— Защо? Аз съм домоуправител.

— Но парите и сградата са негови.

Тя изпуфтя и промърмори:

— Добре, ще му се обадя. Ще провериш ли номера на колата?

— Непременно. Но не съм сигурен какво друго можем да направим. Да се свържем ли с местните ченгета?

— Но ако Томас наистина е замесен в нещо лошо…

— Какво очакваш от мен, Алекс? Нямам вълшебна пръчка, с която да направя света идеален.

— Защо не провериш номера и не запазиш случилото се в тайна от местната полиция? Това ще ни даде малко време да проучим нещата. Аз пък ще поговоря с Томас, може да сподели нещо повече с мен.

— Ако съдя по изражението му тази сутрин, шансът да се разприказва, е нищожен.

— Поне мога да опитам.

— Алекс, не искам да се забъркваш в тази история. Опасно е.

— Ама разбира се! Защото другата ми работа е толкова тиха, кротка и спокойна — отвърна тя.

Декър въздъхна и се облегна на кухненския плот.

— Човек не трябва да пренася проблемите си там, където живее. Знам това по-добре от останалите.

Лицето й омекна.

— Наясно съм какво се е случило с твоето семейство, Еймъс. Но не бива да се обвиняваш за това.

— Казвам само да си предпазлива. Да не правиш нищо опасно. Ако пък случайно решиш да преминеш тази граница, не го прави без мен, става ли?

— Добре.

Той я изгледа продължително и каза:

— Винаги можеш да разчиташ на мен, Алекс.

После се обърна и излезе, преди тя да успее да отговори.