Джули Гарууд
В мрежата (9)

Девета глава

Емерсън беше очарователно градче с хълмисти възвишения, широки улици и овехтели къщи, които не бяха наблъскани една в друга. Лелята и чичото на Алисън живееха на Балтимор стрийт. Двуетажната къща се намираше на ъглов парцел с невероятна гледка към Летния парк. Огромният червен бряст в предния двор отчаяно се нуждаеше от подрязване. Един от дебелите клони беше полегнал върху част от покрива. Предстоящо бедствие, помисли Алисън, докато спираше на алеята.

Бяха се нанесли веднага след като се бяха оженили преди повече от тридесет години, но освен някои епизодични поправки, не бяха променили нищо. Дървените подове бяха издраскани и без блясък, а пъстрият златист килим в дневната беше протрит. Кухненските шкафове от тъмен дъб и плотове от формика не бяха подменяни, а старите парчета линолеум все още образуваха шахматна дъска на пода.

Алисън почувства, че стомахът й се свива. Пое си дълбоко дъх няколко пъти и събра смелост да отвори вратата на колата.

Уил сигурно я беше забелязал през прозореца. Излезе на верандата и й махна. Така, значи беше в настроение да очарова — поне според него. По-добре от това да е ядосан, помисли си тя. Тогава забеляза, че държеше бира. Още не беше дори обед, а той вече пиеше. Не изглеждаше пиян, понеже не залиташе. Обикновено, когато беше пиян, беше настроен войнствено, а поне засега не гледаше сърдито. Жените го смятаха за привлекателен, но Алисън не разбираше защо. Същите тези жени със сигурност не го бяха виждали бесен. Не беше особено красив, когато се подиграваше, крещеше и раздаваше удари, защото не ставаше на неговото.

Защо беше дошъл в дома на родителите си? И него ли бяха извикали? Или го бяха изритали от апартамента, който му бяха наели? Тя изкачи стъпалата и застана пред него. Имаше измъчен вид. Очите му бяха кървясали, а под тях се бяха появили тъмни кръгове. Ако продължаваше с пагубния си начин на живот, щеше да е мъртъв, преди да навърши тридесет и пет. Мисълта я натъжи. Все още можеше да промени живота си, ако искаше… и ако се избавеше от задушаващите го родители.

Отблизо си личеше, че е пил от известно време. Не беше пиян, но скоро щеше да бъде. Чудеше се кога е започнал или това просто бе продължение на купона от предната вечер.

Той не си падаше по поздравите. Отпи глътка бира, изтри уста с опакото на ръката си и каза:

— Майка ми щраква с пръсти и ти се появяваш.

Алисън не се обиди — нямаше намерение да го остави да я въвлече в поредната кавга.

— Не, Уил. Тя звъни и звъни, и звъни, докато не се предам и направя това, което иска.

— Кара те да се чувстваш виновна. — Той се засмя, след като заяви очевидното.

— Да, така е — призна тя. — Ти защо си тук?

— Искам друг адвокат.

— Ами тогава си наеми друг адвокат.

— Моят мързелив адвокат казва, че няма значение колко адвоката ще наема. Нито един от тях не можел да смекчи обвиненията. Знаеш какво се случи, нали?

Тя поклати глава. Но все пак знаеше какво ще й каже. Нищо от случилото се не беше по негова вина.

— Наистина бях прецакан — каза той. — Мен нападнаха в бара. Не аз започнах боя. Просто се защитавах. Би трябвало да имам правото да се защитя, нали?

Той я погледна в очакване, търсейки съчувствие. Тя не можеше да му го предложи.

— Имаше ли свидетели?

— Да, но те не са на моя страна. Ако се стигне до съдебен процес, ще излъжат под клетва. Само стой и гледай.

Въпреки че не знаеше подробности, Алисън предположи, че този път на Уил няма да му се размине.

— Искаш ли да се стигне до съд?

— Моят адвокат казва, че би било грешка да се стигне до съд. Той иска да приема споразумението, което предлагат.

Лицето му почервеня и тя видя как го обзема гняв. Не беше сигурна дали да продължи да му задава въпроси, защото се страхуваше да не налее масло в огъня.

— Не искаш ли да чуеш какво предлагат? — попита той и я погледна враждебно.

— Искам, разбира се.

— От пет до седем години, Алисън. Ще получа седем години, но при добро поведение, мога да се измъкна след пет.

Добро поведение? Значи щяха да бъдат седем дълги години, помисли тя, защото нямаше начин Уил да държи своя нрав под контрол толкова дълго.

— Какво ще стане, ако решите да отидете на съд?

— Според моя некадърен адвокат, бих могъл да получа два пъти по-дълга присъда. Сега разбираш ли защо имам нужда от друг адвокат? Някой от онези скъпо платени величия, които знаят как да манипулират закона. Това ми трябва.

— Мислиш ли, че друг адвокат може да те отърве от затвора?

— Определено, стига да знае какво прави. Не си ли съгласна?

Тя кимна. Беше решена да го успокои, независимо от всичко. Ако спореше с него, само щеше да предизвика гнева му.

— Ти на моя страна ли си, или не? — попита той.

— Не искам да влизаш в затвора — отговори уклончиво.

Алисън се чудеше дали някога ще приеме реалността. Знаеше, че не й казваше цялата истина. Сбиване в бар обикновено не водеше до такива тежки обвинения, нали? Освен ако някой не беше сериозно пострадал или ако прокурорът не докаже, че има установен модел на поведение. Колко пъти Уил беше започвал сбиване? Вероятно повече, отколкото можеше да си спомни.

— Предполагам, че трябва да вляза и да разбера защо ме извикаха — каза тя, докато се изкачваше по стълбите.

Разбира се, вече знаеше причината, поради която леля й се беше обадила. Щом Уил искаше по-скъп адвокат, тогава, за бога, той щеше да получи такъв, което означаваше, че родителите му се нуждаят от парична помощ.

По пътя към Емерсън Алисън си представи предстоящата сцена. Беше го преживявала толкова много пъти, че практически можеше да изрецитира диалога наизуст. Накрая леля й щеше да извади коза с благодарността и да очаква тя да отстъпи. Но този път беше по-различно. Може би защото видя Уил в крайно отчаяние. Може би защото търпението й се бе изчерпало. Независимо от причината, тя знаеше какво трябва да направи.

С ръка на дръжката на вратата, тя спря, после се обърна към Уил.

— Връщам се тук за последен път.

Той реагира, сякаш не я беше чул.

— Изплашен съм — избухна той. — Може да загазя. Кълна се, че ако се отърва сега, ще се променя. Знам, че съм го казвал и преди, но този път ще го направя. Искам да се върна в колежа и да завърша. Не мога да вляза в затвора. — По лицето му се изписа паника, а гласът му прозвуча като жалко хленчене: — Просто не мога. Няма да издържа и седмица.

Уил изглеждаше толкова измъчен, че тя почти го съжали. Това ли беше най-после разтърсването, което му трябваше? Или тя отново беше наивна? Шарлът непрекъснато й повтаряше да не вярва на нищо, казано от Уил. Той беше изпечен лъжец и би направил или казал всичко, за да получи желаното. Алисън не искаше да бъде толкова цинична. Искаше да вярва, че хората са добри в същността си, въпреки че уроците на живота ги съсипваха. Също така искаше да вярва във втория шанс, но Уил беше получил много възможности да промени живота си.

Въпреки решимостта си да откаже, тя се чу да казва:

— Уил, знаеш, че ще ти помогна, ако мога.

— Знам.

— Може би ще предпочетеш да останеш тук, докато говоря с родителите ти. Няма да е приятно. — Нямаше нужда от допълнителни обяснения. Предполагаше, че той ще чуе виковете на родителите си достатъчно скоро и ще разбере същината на разговора. Стегна се, за да се подготви за неизбежната караница, която предстоеше, отвори вратата и влезе.

Леля й и чичо й седяха един срещу друг на масата в трапезарията.

Не я бяха чули да влиза и тя стоеше в антрето и ги гледаше, а мислите й се върнаха към онзи ден преди години, когато двете с Шарлът седяха една до друга на тази маса, държейки се за ръцете.

Беше една седмица след най-лошия период в живота им. Бяха у дома с детегледачката, когато на вратата се почука и им съобщиха, че майка им и баща им са претърпели ужасна катастрофа. Алисън не си спомняше остатъка от седмицата. Всичко беше обвито в мъгла от хора, които идваха и си отиваха, съседи, предлагащи помощта си, за да не остават сами двете с Шарлът, огромна църква пълна с хора, облечени в черно, двете със сестра й, седнали в голяма черна кола, в колона от черни коли, шепота: „Ами момичетата? Къде ще отидат?“, и плача на Шарлът. Най-ясен беше споменът й за Шарлът. Колкото и да се опитваше, Алисън не можеше да накара Шарлът да спре да плаче. Алисън изпитваше тъга, но беше твърде малка, за да разбере смъртта. Тя продължаваше да чака мама и татко да се приберат.

Започна да осъзнава действителността, когато леля Джейн и чичо Ръсел дойдоха, за да ги отведат в дома си. Алисън ги познаваше само бегло. Беше ги виждала няколко пъти. След време Шарлът й каза, че баща й и чичо й не са се погаждали. Алисън можеше да го разбере. Баща й беше общителен и мил човек. Чичо Ръсел изглеждаше кисел и необщителен и се беше оженил за властна и вечно недоволна жена. Синът им Уил беше лигльо.

Алисън и Шарлът дори не бяха свалили палтата си, когато леля Джейн им нареди да седнат на масата в трапезарията. Имало някои неща, които двамата с чичо Ръсел трябвало да им обяснят. Първото беше какъв късмет имат, че са готови да ги приемат. Ако те не се били притекли на помощ, каза тя, момичетата щели да бъдат дадени в приемни семейства. Алисън не знаеше какво е приемна грижа, но начинът, по който леля й го каза, я накара да си представи тъмно и страшно подземие, където ще бъдат оковани и ще се хранят с отпадъци от развалена храна. Второто, според леля им, беше, че това щяло да бъде голямо бреме не само за нея и за чичо Ръсел, но и за Уил. В края на краищата те не били богато семейство, но били готови да направят жертва за момичетата от любов и уважение към техните скъпи мъртви родители. В отговор на това очаквали момичетата да бъдат послушни и трудолюбиви.

После чичо Ръсел им показа малката стая, която двете с Шарлът трябваше да споделят. Стените бяха боядисани в бозав цвят, на прозорците нямаше пердета, а само алуминиеви щори. Обзавеждането беше оскъдно: две единични легла с нощно шкафче между тях и висок скрин на противоположната стена. Това изобщо не приличаше на розово-бялата им стая у дома с пердета и кувертюра на точки. Шарлът седна на леглото си и се разплака, но Алисън изпитваше облекчение. Бе за предпочитане пред това да отидат в онова „приемно“ място. Щом чичо Ръсел и леля Джейн бяха готови да ги оставят тук, тя щеше да направи всичко по силите си, за да им се отблагодари.

Оттогава това беше нейната мисия. До днес. Беше й дошло до гуша.

Чичо й се бе привел над масата, пред него имаше бележник, а до него имаше висока чаша с любимото му кехлибарено уиски. Използваше малък калкулатор за събиране на суми, които леля Джейн му диктуваше. Чичо Ръсел беше много по-млад, отколкото изглеждаше. Годините на злоупотреба с алкохол и стресът бяха взели своето. На Алисън й се струваше, че напоследък непрекъснато бе гневен. Беше злобен — и пиян, и трезвен — но докато тя се съгласяваше да прави каквото й нареждаше, нямаше никакви спорове или заплахи. В миналото тя винаги се опитваше да отстъпва. Беше много по-лесно да се разбират и да прави това, което той иска, отколкото да спори. Леля й казваше, че чичо й загубил работата си в компанията при съкращения, но преди няколко години беше чула един спор и разбра, че са я лъгали. Леля й крещеше на чичо й, изваждайки наяве миналите му грехове, и му напомни, че нямало да го уволнят, ако не пиел на работа. Дори слушалките на Алисън не можаха да блокират шума от караницата. Чу леля й да казва, че имал късмет, че нямало достатъчно документация да го уволнят, та профсъюзът успял да принуди компанията да му отпусне пенсия. Алисън предполагаше, че е било по-лесно да му платят, отколкото да решат казуса в съда. По-лесно и по-евтино.

Леля й Джейн съвсем не беше божа кравичка. Тя пиеше, но не колкото чичо Ръсел, и с годините беше усъвършенствала умението да изглежда потискана. Вкъщи носеше многострадалната си умора като наметка, но в караниците беше много по-агресивна и язвителна от него.

Пред чужди хора обаче изглеждаха коренно различно. Ако в една двойка може да съществува раздвоение на личността, те бяха перфектният пример за това. Сякаш се превръщаха в доктор Джекил и мистър Хайд. Пред хората чичо Ръсел беше забавен и общителен, у дома беше войнствен и начумерен в степен, зависеща от количеството изпит алкохол. Пред непознати леля Джейн беше отзивчива, дори дружелюбна. Беше почти неразбираемо как съумяваха да се представят в толкова различна светлина хванати в капана на ужасно неуспешен брак и видимо нещастни у дома, а в същото време душата на компанията навсякъде другаде.

Винаги ли са били толкова ужасни? Алисън не можеше да си спомни. Сестра й я предпазваше от повечето безобразия, докато Алисън не порасна достатъчно, за да се грижи за себе си. Не знаеше какво би правила без нея. Шарлът крепеше положението, но преди няколко години най-накрая й беше дошло до гуша и преустанови връзка с тях. Оливър беше този, който я убеди да го направи.

Шарлът се запозна с Оливър през първия си ден в колежа. Тя беше получила музикална стипендия заради таланта си — бе започнала да свири на флейта в гимназията. Имаше природна дарба, но свиренето се бе превърнало и в начин да избяга от действителността. Когато стресът у дома станеше прекален, Шарлът се оттегляше в стаята, която споделяха с Алисън, и вземаше флейтата си. Мелодичният звук я отвеждаше на мирно и спокойно място, далеч от напрежението. Флейтата също така й даде бъдеще.

Оливър следваше право и през един септемврийски следобед случайно минал през сградата на музикалния факултет напряко за библиотеката, когато чул красива мелодия, идваща от малката аудитория. Заинтригуван, спрял да погледне през отворената врата и видял Шарлът да свири на флейта пред малка група студенти. Бил толкова очарован, че седнал на последния ред и се заслушал, а когато изпълнението свършило, я последвал в коридора и й се представил.

Оливър и Шарлът се срещаха едва от шест месеца, когато обявиха, че ще се женят. Алисън се страхуваше, че е казала „да“ на първия мъж, който я бе попитал, за да избяга от къщи. Разбираше нетърпението на сестра си, но се тревожеше, че е прекалено млада и постъпва необмислено. Впоследствие Алисън се увери, че това бе най-доброто решение, което сестра й някога бе взимала. Оливър беше идеален за нея. Имаха общи интереси и по-важното, беше добър и грижовен. След дипломирането си той започна работа в Бостън, а след това, когато и Шарлът завърши, двамата се преместиха в Сиатъл, родния град на Оливър. Той започна добре платена работа в престижна адвокатска кантора, а Шарлът стана член на филхармонията. Сега живееха в красив дом в едно предградие край залива и бяха много щастливи.

Докато все още бяха в Бостън, Шарлът и Оливър се опитваха да поддържат дружески отношения с леля й и чичо й заради Алисън, но не беше лесно. Оливър виждаше как всяко посещение се отразява на съпругата му. Само миг след прекрачването на входната врата и критиките започваха. Шарлът се опитваше да се държи с уважение и разбиране, но когато си тръгваха, бе толкова сломена, че Оливър не можеше да я познае.

Преломният момент настъпи в деня, в който наминаха, за да донесат подарък за рождения ден на леля Джейн. Уил беше третиран като престолонаследник на рождения си ден, за разлика от Алисън и Шарлът. Що се отнасяше до леля им и чичо им обаче, от момичетата се очакваше да покажат признателност. Единствено за да запази мира Шарлът продължаваше да отбелязва рождените дни на леля си и чичо си, след като се беше изнесла. По това време Алисън все още беше в гимназията и Шарлът не искаше да предизвика раздор, за да не влоши допълнително положението на сестра си.

Двамата с Оливър нямаха много пари, но Шарлът се постара да намери най-красивия копринен шал, който можеше да си позволи. Леля й отвори кутията и се вторачи в съдържанието, после каза:

— О, това е шал. — Дори не го извади. Остави го настрана и изгледа Шарлът продължително, накрая каза: — Това ли е всичко? — Шарлът кимна и се изчерви.

Оливър видя болката и гнева, изписани на лицето на жена си, и реши, че достатъчно дълго е мълчал. Търсейки възмездие, той се нахвърли на леля Джейн, като й каза колко е жестока. Отначало думите му шокираха Джейн, но когато я нарече неблагодарна, защото не е оценила грижливо избрания подарък, тя се разбесня, изтъквайки отново всичко, което била направила за момичетата. Крещенето не продължи дълго. Шарлът и Оливър побързаха да си тръгнат. По пътя Шарлът се разплака и целият й трупан с години гняв се изля. Оливър я убеди, че е време да сложи край на тези отровни отношения.

Шарлът го послуша и помоли Алисън да направи същото. Откакто се бяха оженили, двамата с Оливър настояваха да се премести при тях. Алисън обичаше да прекарва времето си с тях, но се готвеше да се запише в Бостън Колидж, а те скоро щяха да се преместят в Сиатъл, така че тази възможност отпадна. Освен това чувството за отговорност все още я спираше.

Шарлът наричаше леля им и чичо им токсични и въпреки че Алисън беше съгласна, не успяваше да се избави от чувството за вина. Всеки път, когато леля й я наричаше неблагодарна, тя напомняше на Алисън за жертвата, която бе направила, вземайки нея и сестра й в дома си. Години наред Алисън беше слушала колко пари са били похарчени за тях, защото чичо Ръсел знаел, че по-големият му брат би искал това. Да, те били похарчили цяло състояние за момичетата и каква благодарност бяха получили в замяна? Съвсем никаква, според леля Джейн. Нравоученията продължаваха до безкрай, докато Алисън не се почувстваше смазана от вина. Дали някога щеше да направи достатъчно, за да им се отплати? Честно казано, не знаеше. Знаеше обаче, че в продължение на години леля й и чичо й използваха страха и вината, за да накарат Алисън да им се подчинява, и беше време това да се промени. Най-накрая реши да не позволява да й оказват влияние.

Леля й вдигна поглед от страницата, която четеше, и направи знак на Алисън да влезе в трапезарията. Алисън издърпа един стол в края на масата, за да не се налага да седне до някого от тях. После скръсти ръце в скута си и зачака да започнат да й се карат.

Леля й вдигна листа, на който имаше списък с имена, някои от които задраскани.

— Виждаш ли, Алисън? Това са адвокатите, които отказаха да поемат делото на Уил. Всички казват едно и също: не можели да се справят по-добре от сегашния адвокат на Уил. Без значение колко пари им предлагахме, всички казаха „не“.

— Мислех, че харесвате адвоката на Уил. Как му беше името?

— Стивън… Стивън Кели — каза тя. — И наистина го харесвахме. Досега вършеше работа.

Чичо й нагласи очилата си и вдигна очи от бележника.

— Реши да се откаже от Уил, защото смята, че този път момчето ми ще влезе в затвора. Не може и дума да става, разбира се. Няма да позволя това да се случи.

Леля Джейн кимна енергично.

— Не, не можем да го допуснем. Уил е твърде… чувствителен. А и няма никаква вина. — Тя добави: — Сдобихме се с копие от видеозаписа в бара.

— Кели ни го осигури — намеси се чичо Ръсел.

Леля й настоя Алисън да изгледа видеото и побутна лаптопа пред нея. В началото на клипа изглеждаше, сякаш трима мъже обграждат Уил и го заплашват, но Уил нанесе първия удар… и втория… и третия. Беше страшно да го гледа. Когато се ядосаше, той губеше контрол.

— Уил можеше да убие някого — прошепна тя, потресена от току-що видяното.

Леля Джейн захлопна лаптопа и го измъкна от ръцете на Алисън.

— Уил е жертвата в този случай. Да ти е ясно! — сопна се тя.

Винаги той е жертвата — помисли си Алисън. Беше изумена, че леля й беше гледала същия видеоклип и бе стигнала до това заключение.

Чичо Ръсел свали очилата и притисна основата на носа си.

— Ще ни излезе солено.

— Трябва да спасим Уил от затвора, независимо от цената — каза леля Джейн. — Нито той, нито ние ще го преживеем. Какво ще си помислят нашите приятели и съседи?

Чичо Ръсел се разгневи.

— Какво те интересува мнението на съседите? — Той вдигна чашата си и отпи голяма глътка. — Поне веднъж мисли с главата си. Трябва да те е грижа само как да спасим Уил. Толкова си глупава — изръмжа той. — Загрижена си повече за себе си, отколкото за собствения си син.

Леля Джейн стана от стола.

— Ние ще трябва да живеем в този град — извика тя. — Винаги съм поставяла Уил на първо място. Как смееш да твърдиш обратното?

Това постави началото на поредния скандал. Всяка караница напомняше на Алисън за конни надбягвания, когато коментаторът говори все по-бързо, докато конете препускат към финалната линия. Искаше й се да си сложи слушалки, за да блокира какофонията.

Караницата продължи пет минути, преди да затихне. Алисън бе твърдо решена да им каже, че й е дошло до гуша. Всъщност при мисълта отново да посети тази къща й се завиваше свят. Това никога не е бил нейният дом. Никога.

Уил влезе и гневно изгледа родителите си.

— Чувате се чак отвън.

Пренебрегвайки забележката, майка му попита:

— Намери ли си паспорта?

— Още не. Ще проверя в сейфа.

— Не забравяй да го затвориш.

За какво му бе необходим паспорт? Да не мислеше да бяга? Алисън скочи и последва братовчед си. Той беше в дневната пред библиотеката.

Тя спря на прага и попита:

— За какво ти е паспортът?

— За едно пътуване.

— Не можеш да избягаш. Ще те открият и ще лежиш години в затвора.

Той се обърна към нея.

— За какво бягство говориш?

Виждаше страха в очите му. Имаше и сълзи. Наистина бе изплашен. Щеше да му отговори, но леля й я повика в трапезарията. Тя се върна и застанала начело на масата, с тих глас попита:

— Да?

Чичо й сграбчи ръката й и я стисна.

— Сядай и слушай.

— Трябва да поемеш повече ангажименти като модел — каза леля й.

Чичо й я придърпа на стола.

— Доста повече — добави той, кимвайки рязко. — И това означава, че ще трябва да разшириш обсега.

— Моля?

— Нали разбираш. Да работиш и за други дизайнери — каза той.

Той да не би да мисли, че тя може да почука на вратата на „Шанел“ и да им каже, че е склонна да работи за тях? Или на „Армани“? Те наистина си нямаха никаква представа.

Алисън пое дълбоко въздух.

— Няма да прекъсна следването си.

— Напротив, точно това ще направиш — сопна й се леля й. — Ще направиш това, от което се нуждае семейството. Престани да бъдеш толкова неблагодарна.

Ето я, тази толкова тежка дума, която тя непрекъснато използваше. Алисън се запита още колко пъти щеше да я чуе, преди края на разговора.

— Решението е взето — каза чичо й.

— От кого? — попита тя.

— От мен.

Ето, започна се — помисли си тя. Опита се да се отдръпне, но чичо й я стисна за китката. Имаше чувството, че ще пречупи костта й на две.

— Не — каза тя с твърд глас.

— Не? Не какво? — попита леля й.

— Не на всичко това. Не ме интересува колко решения си взел, чичо Ръсел. Няма да ви помогна. Аз бях дотук.

Реакцията им беше почти комична. Те изглеждаха слисани. Чичо й пръв се окопити.

— Не си дотук. Ще приключиш с това, когато аз кажа.

Той отново стисна ръката й, извивайки я до болка. Тя се опита да се дръпне, но чичо й я държеше здраво, докато жаждата не взе превес и не се опита да си налее чашата. Наложи се да я пусне. Наблюдаваше го как щедро си сипва уиски и го изпива на екс, избърсвайки брадичката с ръкава си.

Тя премести стола така, че той да не може да я достигне, и каза:

— Исках да ви го кажа в очите, за да избегнем всякакви недоразумения.

— Какво да ни кажеш? — попита леля й.

— Че бях дотук.

Леля й я погледна, очите й хвърляха искри.

— Какво искаш да кажеш?

— Че никога повече няма да се върна тук и се надявам никога повече да не ви видя.

Накара ги да онемеят. Знаеше защо. Никога не им се беше противопоставяла, а сега изведнъж слагаше край на всичко. Тя се изправи и тръгна към входната врата, преди чичо й да стане от стола си.

— Върни се тук — изрева той.

Тя не забави ход.

Уил я последва на верандата.

— Намерих си паспорта — каза й той. Пъхна един голям плик в ръцете й. — Това също беше в сейфа — обясни той. — На него е името на баща ти. Помислих си, че трябва да ти го дам.

— Какво е това?

— Изглежда, някакви юридически документи — отвърна той.

— Защо ми ги даваш?

— За да ги ядосам. Чух те да им казваш, че никога няма да се върнеш. Вярно ли е?

— Да. — Тя тръгна надолу по стъпалата, после спря. — Ще се опитам да ти помогна.

Той сви рамене и се обърна да влезе. Не й каза сбогом.

Чу как чичо й крещи отново името й и продължи към колата. След като хвърли последен поглед към къщата, в която бе израснала, потегли и не погледна назад.

Чувстваше се свободна.