Джули Гарууд
В мрежата (8)

Осма глава

Сама в кухнята на Джордан, Алисън изслуша съобщението, което леля й бе оставила на телефона. Надяваше се, че ще е нещо ново, но си беше същата стара история. Уил имаше проблеми.

През първите няколко години от живота си Уилям Александър Трент беше като зеницата на окото за татко си. Уили, както с любов го наричаха родителите му тогава, беше съвършеният син, който бяха чакали цели осем години. Той израсна висок и слаб като баща си, имаше същата квадратна челюст и красиви черти и можеше да бъде очарователен. Но повечето пияници са очарователни в определени моменти, нали? Уил, както настояваше да го наричат, когато навлезе в пубертета, наследи не само хубавите черти на баща си и ненаситната му жажда, но и войнствения му характер. В гимназията играеше футбол и допринесе отборът му да спечели щатското първенство. Заради успеха си на терена стана популярен. Всички момчета му се възхищаваха, а момичетата се тълпяха около него. Последната му година в училище отбеляза личния му подем. След това тръгна надолу.

Уил смяташе, че ще бъде затрупан от предложения за стипендии от колежите, но разбра, че макар да беше по-добър от средния куотърбек, не беше нещо изключително, а тъй като се грижеше повече за социалния си статус, отколкото за оценките, като ученик беше под средното ниво. Когато селекционерите не почукаха на вратата му, той занижи критериите си и накрая едва влезе в държавно учебно заведение. Избута първите две години, но отпадна през втория семестър на третата. Не че не беше достатъчно умен, за да успее, Уил просто не искаше да учи. Още като малък трябваше само да изпадне в истерия и родителите му даваха каквото поиска. Нямаше нужда да се труди за каквото и да било. Не полагаше никакви усилия и нямаше последствия.

Докато бившите му приятели от гимназията завършиха колеж и се устроиха, Уил се проваляше в работата си. Нищо не задържаше вниманието му за дълго. Привличаха го хора като него и когато тези взаимоотношения се проваляха — а това неизбежно се случваше — той просто намираше друга група неудачници, с които да се размотава. Пиеше и се биеше, и когато пожелаеше нещо, независимо колко беше скъпо, просто го вземаше, оставяйки родителите си и адвокатът да оправят бъркотията.

За първи път го арестуваха малко след като завърши гимназията. Хванаха го да краде чифт маратонки от магазин за спортни стоки. Последваха още три ареста. Всеки път неговият адвокат успяваше да смекчи обвиненията и да го отърве от затвора и всеки път, когато Уил биваше арестуван, адвокатските такси се утрояваха.

Уил не правеше нищо, за да облекчи положението си. Гневът му продължи да взема връх над него.

При последното му явяване в съда беше избухнал срещу съдията, глупава грешка, която наложи да посещава терапия за контролиране на гнева, но той така и не го направи. Сега, заради сбиване в бар, довело до постъпване в болница на двама души със сериозни наранявания, Уил беше заплашен с обвинение, което би могло да го вкара в затвора за срок от пет до десет години.

Винаги, когато ставаше дума за Уил, Алисън се бореше с чувствата, които изпитваше. Първоначалната й реакция обикновено беше смесица от гняв и негодувание, но все пак дълбоко в себе си изпитваше и капчица съчувствие. В края на краищата той беше продукт на своето възпитание. Зависимостта беше вкоренена в него от дете. Но вече беше възрастен и беше време да поеме отговорност за живота си. Тя не можеше да разбере защо отказва да се поучи от грешките си. Поведението му бе лишено от всякаква логика. Въпреки че бяха израснали заедно, осъзнаваше, че всъщност не го познава кой знае колко. Двамата нямаха нищо общо, а той никога не й беше обръщал особено внимание. Караше се с майка си и баща си, но колкото и да излезеше извън контрол, не си изливаше гнева върху нея.

Алисън чуваше мъжките гласове откъм хола на Джордан, но се абстрахира от тях и отново прослуша съобщението. Облегна се на кухненския плот, сложи телефона до ухото си и изслуша исканията на леля си за втори път.

„Имаме проблем, трябва да се върнеш у дома възможно най-скоро. Чичо ти казва, че решението е взето. Върни се у дома. Уил е…“ — Алисън изключи съобщението, без да го изслуша до края и върна обаждането. Преди да успее да каже и дума, леля й поиска да знае къде се намира.

— Трябва да дойдеш на мига — настоя тя. Наред с гнева и нетърпението, които обикновено преобладаваха в гласа й, сега се долавяше и нотка на отчаяние.

— Не може ли да изчака до понеделник? — попита Алисън. Беше петък и последното, което искаше, бе да отиде при леля си и чичо си в Емерсън. До събота вечер чичо Ръсел щеше да се превърне в развалина, говореща глупости. Той не смяташе, че има проблем с пиенето, защото през седмицата пиеше бира и превключваше на твърд алкохол само през уикендите. Само една погрешна дума щеше да го накара да изпадне в ярост. Поне беше предвидим, не можеше да го отрече.

— Абсолютно не — отсече леля й.

— Тогава да решим проблема по телефона?

Нямаше такъв късмет. Леля й се впусна в поредната тирада, като използва думата „неблагодарна“ три пъти. Господи, Алисън мразеше уикендите с роднините. Прекъсна тирадата на леля си, каза, че ще се видят утре, и затвори.

Лиам стоеше на прага и я наблюдаваше. Можеше да разбере от стойката и изражението й, че беше разстроена. Изглеждаше толкова унила. Съмняваше се, че ще му каже какво не е наред, но все пак попита:

— Какво се е случило?

— Просто си мисля — отвърна тя.

— Така ли? За какво?

— За програмата за защита на свидетели.

Той не трепна.

— Искаш ли да ми кажеш защо?

Тя сви рамене.

— Това е начин да изчезнеш. Това е всичко. — Тя се изправи и мина покрай него, за да се върне в дневната.

През остатъка от вечерта Алисън изслуша подробностите за задачата си и отговори на още сто въпроса. Повечето от тях се отнасяха за възможните начини да влиза в защитените сайтове, без да бъде разкрита. Въпреки че сайтовете бяха под постоянно наблюдение, Алисън знаеше, че винаги има начин да се заобиколи дадено препятствие. Просто трябваше да открие слабото място. За нея това беше като сложна математическа задача. Винаги имаше решение. В интерес на истината, нямаше търпение да започне.

След полунощ Лиам обяви, че за днес стига. Нощният въздух беше по-студен и докато вървяха към колата му, Алисън се обви с ръце, пазейки се от студа. Лиам свали якето си, наметна го върху раменете й и я прегърна. Не знаеше какъв е парфюмът й, но го привличаше. Както и страхотното й тяло. Дяволски добре оформено. Няма нищо лошо в това, че го е забелязал, помисли си той, стига да запази отношенията им на професионално ниво. Нямаше намерение да я сваля. Алисън беше важна за него, защото щеше да му помогне да реши един проблем. Щом приключи с това, той щеше да потегли към друга задача. За него пътуването се беше превърнало в начин на живот. Въпреки че имаше приятели по целия свят, отдавна бе приел, че няма време за връзки.

— Студено е за това време на годината — отбеляза Алисън, докато Лиам караше обратно към дома й. Той беше включил отоплението, но тя все още трепереше. — Омръзна ми студеното време… но обичам Бостън.

— Не планираш ли да се преместиш, след като завършиш?

— Да — отвърна тя. — Мисля си за Санта Клара, Калифорния. Там е красиво. — След няколко минути, тя каза: — Ти си късметлия.

— Защо?

— Пътуваш по целия свят.

— Да, така е, но и това омръзва.

— Може би имаш нужда от компания.

Спряха на червен светофар. Лиам се обърна към нея.

— Себе си ли имаш предвид?

Беше започнала да се отпуска с него, особено като я погледна в очите и й се усмихна. Караше я да забрави всяка своя мисъл. Опита се да бъде практична и да анализира реакцията си спрямо него. Може би защото изглеждаше страхотно. Беше снимала фотосесии с много мъже модели с перфектни форми и почти перфектни тела, но те не бяха мъжествени като Лиам. От него лъхаше необуздана сексуалност. Тя сведе поглед към свитите юмруци в скута си. Наистина трябваше да престане с това.

Знаеше, че той го беше забелязал. Едва ли нещо можеше да му убегне. Все пак беше агент от ФБР. Трябваше да забелязва детайлите.

— Как искаш да го направиш? — попита Лиам.

— Да направя какво?

— Това, за което говорихме цялата вечер. Да влезеш в системата на ФБР, без да бъдеш разкрита. — Той се усмихна, сякаш разбираше, че умът й бе поел в съвсем различна посока.

— О — каза тя, след като се овладя. — Често съм мислила по въпроса.

— Мислила си как да хакнеш ФБР?

— Не, мислила съм как бих го направила. Това е всичко. Ключът е в намирането на слабото място.

— Ами ако няма такова?

— Винаги има слабо място — настоя тя. — Просто трябва да го намеря.

— Кога ще започнеш?

— Утре пътувам до Емерсън и ще се прибера късно. После в неделя трябва да завърша една курсова работа за алгоритми. Нямаме лекции в понеделник, така че ще започна тогава.

Той паркира пред къщата и й подаде визитката си. Пишеше само името му и телефонен номер.

— Можеш да ме намериш по всяко време, денем и нощем. Ще те взема в понеделник сутринта в осем.

— Защо?

— За да те закарам до кибер центъра. Филипс настоява да работиш там.

— Но това е лудост. Всичко, от което се нуждая, е моят лаптоп.

— Ще проверяваш сигурността на АКС. Той те иска в неговия отдел.

— Той какво си мисли, че ще правя у дома? Ще поканя хора да ме наблюдават?

Той не коментира.

— Ще те взема в осем.

— Значи това не подлежи на обсъждане?

— Правилно.

Той я изпрати до вратата и търпеливо изчака, докато тя си търсеше ключовете в чантата. Тя непрекъснато му даваше да подържи разни неща и когато най-после намери ключа, той държеше портфейл, слънчеви очила, раирана чантичка с цип, три писалки и мобилен телефон. Тя ги напъха обратно в чантата.

— Благодаря.

— Колко време мислиш, че ще ти отнеме? — попита той.

— Нула време. След като вкарам ключа и го завъртя, вратата ще се отвори. — Тя видя изражението му и се разсмя. — Нямаш чувство за хумор, нали?

— Разбира се, че имам. Сега отговори на въпроса. Колко време смяташ, че ще ти трябва, за да влезеш в АКС?

— Мога да работя доста бързо — отвърна тя с иронична усмивка, влезе и затвори вратата.

Лиам се върна към колата, като все още си представяше усмивката й. Подсвирна си тихо и поклати глава.

— Тя ще се окаже сериозен проблем.