Джули Гарууд
В мрежата (11)

Единадесета глава

Точно в осем часа в понеделник сутринта Лиам беше пред вратата на Алисън. Изглеждаше великолепно — и съвсем делово — с костюм и вратовръзка. Беше решила да не споменава целувката. Щеше да се държи като възрастна, а не като глупаво момиче, преживяващо терзанията на първото влюбване.

За да изглежда като професионалист, тя се отказа от типичното си небрежно облекло за лекции и избра бледосиня рокля. След като пробва няколко чифта обувки, най-сетне се спря на едни с високи токове в телесен цвят. Смяташе, че допълнителната височина ще й придаде по-авторитетен вид. Не съществуваха токчета обаче, които да я направят по-висока от Лиам.

Той я изчака да вземе телефона, документите и двадесетдоларова банкнота и да ги сложи в малка чанта през рамо. Когато вдигна черното кожено куфарче с лаптопа обаче, я спря.

— Остави си лаптопа.

Тя поклати глава.

— Не обичам да го оставям у дома, освен в краен случай. Някой може да влезе и да бърника в него или да го открадне. Старият ми съквартирант, Брет, вече се опита. Нося го със себе си при всяка възможност. Ще го оставим на съхранение при охраната заедно с чантата ми.

Той не възрази и когато потеглиха, попита:

— Разкажи ми за Брет.

— Той живя с нас известно време. Помолихме го да напусне, след като съквартирантът ми Дан го хвана с моя лаптоп. Бог знае какво е правил с него. Не можаха да разберат дали се е опитвал да го открадне, или е търсил ценна информация. Използвах го, за да му помагам да реши задачите си.

Спомняйки си разговора, който бяха водили в ресторанта, той попита:

— Завърши ли курсовата си работа?

— Помниш, че имам да пиша курсова работа?

— Разбира се.

— Да, завърших я, въпреки че ми костваше съня. Обадих се на Шарлът и тя ме държа будна през по-голямата част от нощта. Когато й разказах за скарването с леля и чичо, тя се разстрои. — „Разстроена“ не описваше съвсем точно реакцията на сестра й. Всъщност бе разярена. След като Алисън й разкри съдържанието на плика, който Уил й даде, сестра й изпадна в ярост. — Тя иска да се изправи очи в очи с тях.

Той я погледна.

— Какво би постигнала с това?

Тя сви рамене.

— Според мен — нищо. Опитах се да я разубедя и тя ми обеща, че ще си помисли. Не е избухлива, но се опасявам, че ще упражни физическо насилие, ако ги види.

— Сестра ти ми харесва.

— Защо? Защото иска да удари леля Джейн и чичо Ръсел ли?

— Не, защото те е защитавала, когато си била малка.

Беше много мило от негова страна. Алисън имаше чувството, че току-що е получила комплимент, което беше странно. Все пак ставаше дума за Шарлът, не за нея.

— И Филипс е началник… — започна тя.

— Да.

Алисън се опитваше да не зяпа Лиам, но беше почти невъзможно. Профилът му бе толкова красив и всеки път, когато го погледнеше, се сещаше за устните му върху своите. Знаеше, че се държи глупаво, но нямаше опит в свалките. Беше толкова непохватна по отношение на физическите контакти. Може би трябваше да чете повечко по темата, вместо да пише програмни кодове ден и нощ. Защо не можеше да спре да мисли за това? Дали и той си е мислел за целувката? Вероятно не, реши тя. Мъжете не се замисляха за такива неща, нали? Реши да се допита до Дан. Той щеше да й отговори откровено.

Каза си да се стегне. Сега не беше моментът да си фантазира какво би било да е с Лиам. Защо да мисли за нещо, което никога нямаше да се случи?

— Филипс иска да разбере дали мога да проникна в системата на правителството, нали? — попита тя.

— Точно така.

— И е съгласен да потърся пробива?

— Да.

— Имам чувството, че иска да се проваля, за да каже „Знаех си“.

— Може и да си права — усмихна се той.

— Ще остане разочарован — заяви тя. — Ще вляза в системата и ако пробивът идва отвътре, ще го намеря.

— Харесва ми увереността ти.

— Благодаря.

— Сигурна ли си, че няма да те хванат?

— Разбира се.

Стигнаха до портата, която директно се отвори.

— Очакват те — отбеляза тя.

Стискаше силно ръце в скута си и Лиам видя колко е неспокойна.

— Теб също.

— Ще ме оставиш ли?

Паркингът отново беше пуст. Лиам спря близо до вратата, където ги чакаше охраната.

— Не, Алисън. Няма да те оставя. Ще ти помогна да се настаниш.

— Помисли ли отново за Уил? — попита тя, докато вървяха към входа.

— Говорих с няколко души.

— А Филипс? Трябва ли да говориш и с него? Иска ми се да не се налагаше — призна тя. — Той и без това си мисли, че контролира положението, а услугата означава, че ще му бъда задължена. — Шест месеца, помисли си тя. Можеше да го изтърпи шест месеца.

— Вече го обсъдих с него — отвърна той.

Нямаше възможност да му зададе повече въпроси. Охранителят беше отворил вратата и ги чакаше да влязат. Алисън се отправи към гишето за посетители и подаде лаптопа и чантата си на дежурния.

Той я поздрави и й се усмихна широко.

— Радвам се да ви видя отново.

Не носеше идентификацията си, но тя си спомни името му.

— Как си, Том?

Той грейна.

— Вие си ме спомняте.

— Разбира се.

— Днес съм добре — запелтечи той. — Вие как сте?

— Аз също, благодаря.

— Готова ли си? — попита Лиам зад нея. Хвана я за лакътя и я насочи към асансьора. Забеляза, че Том се изправи да ги изпрати, без съмнение за да огледа краката на Алисън. Безспорно бяха страхотни, но Лиам се подразни, че този мъж я зяпаше.

Щом вратите на асансьора се затвориха, Лиам каза:

— Спри да флиртуваш със служителите.

Помисли, че се шегува, но видя, че се мръщи.

— Поздравът не означава флирт.

— А усмивката?

Ръката й се стрелна към гърлото.

— О, боже мой, какво си въобразявах? Усмихнах се и казах здравей? Трябва да се срамувам от себе си.

Той поклати глава.

— Добре, може би преувеличих.

— Може би?

Не успя да каже нищо повече, защото вратите се отвориха, а там ги очакваше агент Филипс. Алисън си спомни, че той не си пада по поздравите, затова не се развълнува, че само й кимна бегло.

В отговор тя му се усмихна и каза:

— Колко е хубаво да ви видя отново, агент Филипс.

Можеше да се закълне, че той изсумтя. Трябваше да прехапе устни, за да потисне смеха си, когато го последва в кабинета му. Лиам затвори вратата, Филипс обърна един стол и го посочи. Тя се запита дали съзнава колко груб е жестът.

— Двамата с Лиам сме на различни мнения — каза той. — Той смята, че някой, вероятно от АКС, предава поверителна информация. Аз обаче съм убеден, че не е така.

Лиам се намеси:

— Има твърде много случаи на изтичане на информация. Ако не е хакер, тогава е някой вътрешен с достъп до информацията.

— Разполагам със служители, чиято единствена задача е да издирват хакери. По цял ден правят само това — подчерта Филипс с леко негодувание, че се съмняват в компетентността му. — Трудно ми е да повярвам, че някой от агенцията саботира разследванията. Обаче съм готов да проверя, затова сте ни нужна вие, госпожице Трент. Ще пренебрегнем някои от стандартните процедури, касаещи новите служители, за да можете веднага да се захванете за работа. Разбрах, че сте се съгласили да ни предоставите услугите си за шест месеца.

Алисън се обърна към Лиам.

— Значи Уил ще получи пробация?

Лиам кимна.

Филипс не даде време за повече обяснения, възобновявайки забележките си, като че ли всяко отклонение от темата противоречеше на правилата.

— Бих искал да започнете с основната ни система за анализ на сигурността, но Лиам настоява изтичането на информация да се разгледа с приоритет, защото не разполага с много време.

Тя кимна, за да му покаже, че разбира. Той продължи с процедурите, които тя трябваше да следва, но на Алисън й беше трудно да се концентрира. В мига, в който той спомена, че Лиам не разполага с много време, изпита непозната болка. Никога преди не се бе чувствала по този начин и не можеше да го определи — тъга ли изпитваше, или съжаление? Тя едва познаваше Лиам и знаеше, че работата му тук е временна. Защо мисълта, че няма да го види, я разстрои толкова?

Отново насочи вниманието си към Филипс, който казваше:

— Нека преминем на „ти“. Ако някой попита, търсиш вируси. Предпочитам да не контактуваш с другите служители. Приемаме работата си сериозно и нямаме време за празни приказки.

— Добре — каза тя, когато той я погледна очаквателно. Каква мрачна работна среда — помисли си тя.

— Къде искаш да работи? — попита Лиам.

— Офисът до стаята за почивка на този етаж. Не искам да я крия, защото това би породило въпроси. Засега ще бъде сама и работата й няма да се появява на големите екрани. — Той се обърна към Алисън и поясни: — След като центърът вече е открит официално, възнамеряваме да затворим отделите в Средния Запад и на Западното крайбрежие и да преместим част от служителите. Дотогава стаята ще бъде изцяло на твое разположение.

Значи затова имаше толкова много празни бюра и такъв голям паркинг, помисли си тя.

— Ще ти дам код за достъп, за да започнеш да търсиш знаци за изтичане възможно най-скоро.

— Изтичането, което си сигурен, че няма да намеря.

— Точно така.

Лиам я заведе в офиса, който щеше да използва. Подобно на голяма част от останалите офиси в сградата, стената към коридора беше стъклена. На другата стена имаше три бюра и голям екран. Независимо кое бюро щеше да избере, щеше да бъде с гръб към стъклената стена. Тя не искаше хората да минават зад гърба й, затова отиде до бюрото в дъното на стаята, избута го под ъгъл към стъклената стена и седна. Минаващите оттам щяха да виждат профила й. След като настрои монитора и клавиатурата, бе готова да започне.

Лиам я наблюдаваше как се настанява и когато погледна над рамото си, забеляза трима мъже, застанали от другата страна на стъклото. Може би те просто проявяваха любопитство към новата си колежка. Де да беше това. Красивата синя рокля на Алисън не беше прилепнала, но и не прикриваше невероятното й тяло. Дори да беше облечена с чувал, пак щяха да я забележат. Мъжете се разпръснаха веднага щом Лиам насочи вниманието си към тях.

След като обясни подробностите за предполагаемите изтичания, той й подаде папка с пълната информация. После й каза, че ще намине след няколко часа. Запъти се към вратата, но се обърна и попита:

— Имаш ли нужда от нещо?

Тя не отговори. Вече беше влязла в друго измерение. Пръстите й летяха по клавиатурата, очите й бяха приковани в монитора.

Когато Лиам излезе, Алисън най-сетне можеше да мисли. Беше й много трудно да се съсредоточи, когато той беше до нея. Всеки нерв в тялото й реагираше, когато той беше наблизо. Не можеше просто да сложи маска на безразличие и да го игнорира. Не трябваше да го целува. Целувката не й излизаше от ума, а това определено й пречеше. Как да се концентрира върху важни въпроси като сигурността на голяма правителствена агенция, когато той стоеше на няколко сантиметра от нея?

Изхождайки от фактите за хората, получили поверителната информация, тя започна да се връща назад. Концентрира се върху четирима, които най-очевидно бяха свързани с течовете. Бяха получили информация чрез електронната поща. Както и подозираше, произходът на имейлите беше неясен, но в крайна сметка тя откри източниците. Проблемът беше, че всеки източник водеше до друг, а след това до трети, четвърти и така нататък. Тя напълно загуби представа за времето, докато се опитваше да навигира из лабиринта.

Лиам я нагледа няколко пъти, но тя беше толкова вглъбена в работата си, че предпочете да не я безпокои. Когато я попита дали иска да ползва обедна почивка, тя не откъсна поглед от монитора, а взирайки се право напред, с летящи по клавиатурата пръсти, каза:

— Не, благодаря. После ще хапна.

Лиам се отби отново вечерта.

— Как върви?

Това веднага наруши концентрацията й. Алисън го погледна и поклати глава.

— Никога не съм виждала подобно нещо. Трябва да има стотици прокси сървъри^[1]. Човекът, изпращал тези имейли, със сигурност знае какво прави. Всеки имейл преминава през различен маршрут, но е очевидно, че източникът е един и същ. — Тя се облегна на стола и протегна ръце над главата си, за да облекчи напрежението в раменете. — Имам още доста работа, но съм сигурна, че ще го открия — увери го тя.

— Става късно. Стига толкова за днес.

— Иска ми се да поработя още малко. Този човек е създал огромен лабиринт, но знам, че ще го намеря. — Очите й светеха от тръпката на преследването. — Дай ми още малко време — настоя тя.

Лиам завъртя стола й. Хвана я за ръката и леко я дръпна.

— Хайде, Алисън. Да се прибираме, стига толкова за днес.

Тя не осъзнаваше колко се е схванала, докато не се изправи. Искаше й се да разтрие скования си кръст, но нямаше да стене и охка пред Лиам. Нищо чудно, че не се чувстваше във форма. Вече две седмици не беше тренирала и мускулите й протестираха.

Алисън бе изпила няколко бутилки вода, но не бе хапвала нищо и не усещаше глад. Беше твърде заета — и твърде развълнувана, за да мисли за храна. Но сега гладът напомни за себе си. Сякаш по сигнал, стомахът й изкъркори. Беше ли си взела протеиново блокче? Вероятно не. Погледна часовника и се изуми. Минаваше седем и половина. Времето наистина беше отлетяло.

Сякаш прочел мислите й, Лиам попита:

— Днес яла ли си нещо?

— Бях заета.

— Ще се разболееш — смъмри я той. — Отсега нататък обядът е задължителен.

За нейна изненада, изглеждаше загрижен. Не беше свикнала някой да се грижи за нея… с изключение на леля Джейн, която следеше приема й на калории по други причини.

— Обърках ли ти плановете за вечерта? — попита тя.

— Не. Ти си приоритет.

Когато влязоха в асансьора, тя осъзна, че той все още я държи за ръката. Нямаше желание да я отдръпне.

На пропуска имаше друг охранител. Тя се представи и за негова изненада, се ръкува с него. Докато изваждаше лаптопа й, той каза, че името му е Лорънс, и щеше да й разкаже биографията си, ако Лиам не я беше отвел.

Точно беше отворил вратата на колата, когато телефонът му иззвъня. Погледна кой го търси и каза:

— Трябва да приема обаждането.

Алисън си закопча колана и си погледна телефона. Имаше две гласови съобщения. И двете я разтревожиха.

Първото беше от Джовани. Беше звънял в десет сутринта, за да я уведоми, че леля й му е оставила съобщение, че ще мине този следобед да вземе чека за дванадесет хиляди долара, които той дължеше на Алисън за свършената работа.

— Не се притеснявай. Няма да й дам нито цент. Дори няма да отворя вратата — уверяваше я Джовани. — Приготвил съм ти чека и много ще се радвам, ако ми гостуваш за вечеря. Ако не можеш да ме вместиш в графика си, уведоми ме къде да ти го изпратя. И скъпа, нека още веднъж ти кажа колко се радвам, че най-накрая се отърва от тези усойници.

Второто съобщение беше от съквартиранта й Марк. Той бе звънял в четири часа, за да й каже, че чичо й е паркирал пред къщата и очевидно я причакваше.

Лиам завърши разговора и заобиколи колата. Изглеждаше сериозен, когато си свали сакото и го сложи на задната седалка, преди да се качи в колата. Изражението му не издаваше нищо.

— Умирам от глад — каза той. — Хайде да хапнем.

Нямаше кой знае какъв апетит, след като изслуша съобщенията, но знаеше, че чичо й я чака, и не бързаше да се прибира.

— Вече наистина не съм гладна — каза тя. — Би ли ме оставил в библиотеката да поработя още малко?

Лиам й хвърли един поглед и разбра, че нещо не е наред. Харесваше му, че бе като отворена книга. Не умееше да крие чувствата си.

Запали двигателя и излезе от паркинга.

— Трябва да ядеш — настоя той. — Сещам се за едно специално местенце. Мисля, че ще ти хареса. Довери ми се.

— Благодаря за предложението, но денят бе дълъг и наистина не съм в настроение за шумен и претъпкан ресторант.

— Тогава това е точното място за теб — увери я той.

— Къде ще ме водиш?

— Ще видиш.

— Добре — отстъпи тя.

Облегна се назад, затвори очи и остави работата от деня да избледнее. В момента не искаше да мисли за нищо.

След половин час Лиам зави към река Чарлс и спря на малък паркинг. Заобиколи колата, отвори вратата, хвана ръката й и я поведе по пътеката към една площадка, оградена с големи дървета. Пред високи храсти форзиция имаше зелена дървена пейка.

Той посочи пейката и каза:

— Седни, връщам се след секунда.

Алисън се озадачи, но реши да го послуша. След като поседя няколко минути, гледайки реката, усети, че я обзема спокойствие, сякаш течението отнасяше тревогите й. В далечината виждаше как хората се разхождат и карат велосипеди покрай реката, някои правеха упражнения, други просто се наслаждаваха на вечерната разходка. В дълга лъскава лодка, която с гладки и ритмични удари се плъзгаше над водата, премина отбор по гребане. Алисън се потопи в атмосферата, а шумът и суматохата на града останаха на заден план.

След няколко минути Лиам се появи с две кутии сода в едната ръка и два горещи хотдога, обвити във фолио, в другата.

— Надявам се, че обичаш горчица — каза той и й подаде едната сода и хотдог.

— Разбира се — усмихна му се тя. Той седна до нея, разви своя хотдог и отхапа голяма хапка, а тя отбеляза: — Беше прав. Това място наистина ми харесва.

Той отвори кутийката със содата.

— Любимото ми място в Бостън — каза и отпи голяма глътка.

Седяха мълчаливо, наслаждаваха се на гледката и ядяха. Когато свършиха, Лиам протегна дългите си крака и скръсти ръце зад главата си. Седейки с него на това идилично място, Алисън за пръв път от няколко дни се почувства спокойна. Не искаше нито да говори, нито дори да мисли за проблемите, затова помоли Лиам да й разкаже за някои от местата, на които бе работил. Той започна с Лондон и продължи по цялото земно кълбо. Всеки град или държава бе свързан със съответната затрогваща или супер смешна история. Не можеше да откъсне очи от него. Когато той се усмихваше, усещаше, че пулсът й се ускорява. Колкото повече говореше, толкова повече й се искаше да го слуша. Оказа се, че има чудесно чувство за хумор, противно на първоначалната й преценка.

Много й допадаше и умението му да се надсмива над себе си. В крайна сметка обсъдиха и други теми и установиха, че имат редица общи интереси, като се почне от бейзбола, та чак до живота в океана.

Когато Лиам й разказа как едва се е спасил от акула, тя потърка настръхналата кожа по ръцете си и попита:

— Как изобщо можеш да влезеш във водата, когато знаеш, че едни от най-опасните хищници се спотайват там и само чакат да те схрускат за закуска?

Лиам се засмя.

— Аз ли съм закуската?

— Да. Никога ли не си гледал „Седмица на акулите“ по телевизията?

— Познай къде са най-опасните?

— В Австралия.

— Точно така.

— Израснах, като плувах в океана.

— Така ли се научи да плуваш? В океана? — Звучеше ужасена. — Не мога да си го представя… големите вълни и подводни течения. Струва ми се толкова опасно.

— Имахме басейн в задния двор и там ме научи баща ми. Бях на три или четири. Ти на колко години се научи да плуваш?

— На около седемнадесет. Джовани ме научи.

— Мъжът, чиито модели представяш?

— Да, случи се по време на една фотосесия. Мястото беше красиво, с инфинити басейн, който сякаш се изливаше на края на света. Джовани искаше да направят няколко снимки как излизам от водата с бански костюм от неговата колекция. — Тя се засмя и добави: — Не исках да го разочаровам.

— Значи просто скочи?

— И за малко да се удавя. Наложи се и Джовани да скочи. Той отложи фотосесията за следващия ден и ми преподаде първия урок по плуване.

— Сигурно си му изкарала акъла.

Тя отново се засмя.

— О, да.

Тя определено се забавляваше. Лиам осъзна, че и на него му беше приятно.

— Имам един въпрос — каза той небрежно, докато вземаше от нея празната кутийка и фолиото. — Какво би избрала: да плуваш в океана с голяма бяла акула или да се разхождаш по тревата с отровна змия?

Тя барабанеше с пръсти по пейката, докато обмисляше отговора си.

— Да плувам — каза накрая.

— Двамата с брат ми обожавахме тази игра. Побърквахме родителите си.

— Опиши ми детството си в Австралия.

Той й разказа за семейството и дома им на австралийския бряг, водата с цвят на аквамарин и белите пясъчни плажове. Явно беше много близък със семейството си, особено с по-малкия си брат. Двете момчета били безразсъдно смели и тя подозираше, че приключенията им са причинили доста безсънни нощи на родителите им. Алисън беше очарована от историите му и от начина, по който очите му се присвиваха точно преди да разкаже за някоя пакост. Все още не можеше да го разбере напълно, но определено беше заинтригувана. Авантюристичният му дух и необходимостта да прави нещо значително очевидно го бяха довели до настоящата му работа. В сравнение с него тя беше скучна педантка. Докато се криеше в стаята си, пишейки компютърни програми, той беше навън, опознаващ света и трупащ житейски опит.

При една пауза в разговора тя се огледа. Нощта се беше спуснала и реката беше тъмна. Единствената светлина идваше от отражението на луната във водата и от една улична лампа. Погледна си часовника. Беше почти единадесет. Бяха говорили в продължение на три часа. До такава степен бе потънала в разговора, че съвсем бе изгубила представа за времето. Бе забравила за тревогите си, но за съжаление, си ги припомни, когато, връщайки се към колата, Лиам я попита дали не е получила лоши новини.

— Защо мислиш така?

— Не бе особено трудно да се досетя. Провери съобщенията си и се разстрои.

— Не съм разстроена — поправи го тя. — Ядосана съм.

Той все още не беше запалил двигателя и се обърна към нея.

— Разкажи ми.

Знаеше, че няма да се откаже, докато не му обясни, така че му разказа за двете съобщения.

Той не скри отвращението си.

— Леля ти смята, че може да подпише твоя чек и да го депозира на своята сметка?

— Няма да й е за първи път.

— Но няма да й позволиш да го направи отново, нали?

— Не, няма.

— Според теб защо чичо ти те причаква пред дома ти? Заради парите ли?

— Не знам. Може да се опита да ме накара отново да му се подчинявам. Той има лош нрав — добави тя. — И когато пие, може да бъде… неразумен.

Мръщейки се, той попита:

— Посягал ли ти е?

— Веднъж за малко да го направи. Уил го спря и му каза да ме остави на мира — отговори тя. — Оттогава се старая да го избягвам. Обикновено не си обръщаме внимание… докато не се окаже, че се нуждаят от пари.

— Детството ти е било ужасно, нали?

Тя се вцепени.

— Не искам да ме съжаляваш. Имаше си и хубавите моменти. Ако не ги притеснявах и не вършех бели, можех да правя каквото си поискам. И докато сестра ми беше наблизо, всичко бе наред.

— А когато не беше? — попита тихо.

— Бях по-предпазлива — отвърна тя. — Грижех се за себе си — добави, преди внезапно да смени темата. — Кога леля и чичо ще научат, че Уил ще получи пробация?

— Утре или другиден. Какво ще стане, когато той отново оплеска нещата, Алисън?

— Вече ми зададе този въпрос.

— Задавам ти го отново.

— Ще му се наложи да се оправя сам. Не съм си променила решението. Приключих с това. Наистина.

Бяха само на няколко пресечки от къщата й, когато Лиам каза:

— Ако чичо ти е отпред, ще говоря с него.

— Не, няма нужда, остави на мен.

— Искам да говоря с него — настоя той. — И ако е на волана и е пил, ще прекара нощта в затвора.

Стиснатата му челюст подсказваше, че ще прояви упорство, но когато завиха зад ъгъла, тя с облекчение видя, че чичо й си беше тръгнал. Радваше се, че няма да се стигне до конфронтация.

Лиам я изпрати до вратата и отново държа по-голямата част от съдържанието на чантата й, докато тя си търсеше ключовете. Веднага щом завъртя ключа в ключалката, той се обърна и си тръгна.

— Ще те взема в осем.

— Мога да шофирам. Имам GPS. Няма да се загубя.

— Все пак ще те взема в осем.

— Но защо?

— Защото така искам.

Колкото повече се приближаваше към нея, усещаше промяна в настроението. Те се взираха един в друг и Алисън се питаше дали ще я целуне отново.

Лиам се чудеше как да стои далеч от нея. Имаше ли представа колко е съблазнителна? Не можеше да спре да зяпа устните й, припомни си колко са меки и сладки на вкус.

— Благодаря за вечерята — каза тя, без да откъсва очи от него.

— Няма защо. — Гласът му беше дрезгав.

Каза си да се обърне и да си тръгне, но не можеше да го направи. Какво му ставаше? Досега не беше имал проблеми с жените. Алисън обаче беше различна. Бе успяла да му завърти главата, макар че едва ли го съзнаваше.

— Ще ме целунеш ли?

— Не.

Резкият му отговор трябваше да я смути, но не се получи.

— Изглеждаш, сякаш се готвиш да го направиш.

— Но няма да го направя.

— Защо? — Тя прозвуча недоволно.

Премият въпрос го накара да се усмихне.

— Опитвам се да спазвам дистанция.

— Но аз те затруднявам максимално.

— Така е.

— В своя защита ще кажа, че ти също ме затрудняваш.

— Какво имаш предвид?

— Подаваш ми смесени сигнали. Казваш, че не искаш да се обвързваш, а в следващата минута ме сграбчваш и целуваш страстно.

Беше права. Последния път, когато я изпрати до дома й, той се колебаеше дали да постъпи правилно, или да действа като тийнейджър, чиито хормони бушуват.

— Права си. От сега нататък ще се придържаме към строго професионалните отношения. Става ли?

— Абсолютно. За твое сведение, обикновено не се нахвърлям на мъжете.

Тя го гледаше и очакваше да се съгласи с нея.

— Разбирам — отвърна той.

— Вината за случилото се е колкото моя, толкова и твоя — продължи спокойно. — Ще поддържаме професионални отношения, докато работим заедно. Обещавам, че няма да ти позволя да ме целунеш отново. Имам повече самоконтрол от теб.

— Така ли си мислиш?

— Сигурна съм.

Той се наведе и прошепна в ухото й:

— Искаш ли да се обзаложим?