Метаданни
Данни
- Серия
- Бюканън-Ренард (13)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Wired, 2017 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Дафина Китанова, 2018 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 22 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata (2019)
- Разпознаване, корекция и форматиране
- Еми (2019)
Издание:
Автор: Джули Гаруд
Заглавие: В мрежата
Преводач: Дафина Янкова Янева-Китанова
Година на превод: 2018
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2018
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Излязла от печат: 12.06.2018
Отговорен редактор: Ивелина Балтова
Коректор: Йорданка Траянова
ISBN: 978-954-26-1810-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8175
История
- — Добавяне
Двадесет и първа глава
Армагедон за Брет най-после настъпи.
В понеделник сутринта Алисън се върна в кибер центъра с желание. Щеше да се нахвърли на работата, а след това да отиде в хотел „Адамс Харбър“ и да се изправи срещу Брет. Тръгна си по-рано и се прибра у дома да се преоблече. Черното беше подходящо за случая. Намъкна чифт прилепнали панталони до глезена, черна копринена блуза и ниски черни пантофки. Прехвърли някои от нещата си в черна торба през рамо и беше готова да тръгне.
Наистина нямаше нужда да присъства, за да наблюдава падението на Брет. Компютърната програма щеше да се погрижи за това. Знаеше, че не постъпва милостиво, не бе хубаво да го унижава преднамерено. Може би бе отмъстителна, но след всичко, което Брет й бе причинил, искаше да види как се проваля с гръм и трясък. Утре можеше и да се покае за постъпката си… дори да се изповяда.
На вратата й се почука. Погледна през шпионката и бързо се отдръпна. Там стоеше Лиам… отново. Беше казал, че иска да я придружи на презентацията на Брет, но тя не очакваше, че ще бъде в Бостън. Отвори вратата и се отдръпна, за да го пусне да влезе. Искаше да го поздрави и щеше да направи точно това, веднага щом мозъкът й заработеше. Беше много изненадана, но и щастлива, че го вижда.
— Готова ли си да тръгваме? — попита той.
— Къде?
Усмивката му стана по-широка.
— Хотел „Адамс Харбър“.
— Да, разбира се, че съм готова. Не изглеждам ли готова? Мисля, че изглеждам добре. Просто чудесно — избъбри тя.
Той я огледа бавно от главата до петите.
— Изглеждаш повече от чудесно.
Страхотно. Сега я накара да настръхне. Гласът му бе дрезгав и много секси.
Когато мина покрай него, Лиам долови парфюма й и прошепна:
— О, стига! — Ароматът беше лек и фин, но му действаше като афродизиак, който нарушаваше обета му да спазва дистанция…
Не можеше да я избие от главата си и съзнаваше, че и двамата затъват все по-дълбоко. Това, което трябваше да бъде временна връзка, се превръщаше в нещо много по-голямо. Кого залъгваше? Това изобщо не беше случайна връзка и той не знаеше какво да прави.
— Аз ще карам — каза тя.
— Добре.
В мига, в който Алисън излезе от асансьора в гаража, тя разбра защо Лиам беше толкова сговорчив. Колата му беше блокирала нейната. Той й отвори вратата до шофьора и зачака. Усмивката му беше многозначителна. Обичаше да става на неговото.
Тя се плъзна на седалката и предложи:
— Може би трябва ти да караш.
Изминаха краткия път до хотела. Преди час Алисън бе уверена, но сега започна да нервничи и се запита дали е добра идея да се изправи срещу Брет. Знаеше, че трябва да го спре, но нямаше начин да предвиди последствията. За щастие съмнението й трая около минута, а после решителността й се върна. Хвърли поглед към Лиам и осъзна, че се държи като страхливка. Не искаше да я гледа как се проваля. Време беше да започне да действа. Както казваше Джордан, вече бе готова да срита нечий задник.
Чувствайки се по-силна от всякога, тя реши, че трябва да го направи сама. Нямаше нужда от никого.
— Не е нужно да ме придружаваш — настоя тя.
— За мен е.
— Но защо?
— Защитавам това, което ми принадлежи. — Чак когато го изрече, Лиам осъзна казаното и се намръщи.
Тя кимна.
— Разбирам. Защото съм ценен кадър. Филипс непрекъснато ми го повтаря. — Тя въздъхна. — Казва, че мога да бъда опасна.
— Да, разбира се. Ти си ценна придобивка за бюрото. Ето защо. — Слава богу, че тази жена си нямаше и идея за чувствата му. Вече сам не знаеше какво иска. Мислеше едно, а вършеше друго. Не можеше да стои далеч от нея и се вбесяваше дори при мисълта, че друг мъж я докосва. Искаше да му принадлежи — само и единствено на него. Лиам знаеше, че се държи като пещерен човек, но това нямаше значение.
По дяволите, наистина трябваше да се стегне.
Алисън се приведе напред и се вгледа в лицето му.
— Добре ли си? Мръщиш се. Тревожиш ли се за тази вечер? Мислиш ли, че Брет ще създаде проблеми? Ти…
Той я спря, преди да се развълнува още повече.
— Всичко ще бъде наред.
— Няма как да си сигурен.
— Напротив — отвърна той. — Ноа ни чака в хотела. Той обеща на Джордан и Алек, че ще се погрижи да запише презентацията, и ще им я изпрати по електронната поща. Вече се е уверил, че охранителните камери работят. Проверил е дори залата. В действителност не е толкова голяма. В дъното й е издигната платформа, която служи за сцена. На стената зад нея има голям екран и в центъра са наредени около двадесет и пет сгъваеми стола, обърнати към подиума. Изглежда, Брет ни е подготвил образователно филмче.
— На каква тема? Как да откраднеш и да ти се размине? — Гласът й беше изпълнен с враждебност.
— Но на него няма да му се размине, нали?
— Не, няма.
— И когато докажеш, че си е присвоил твоя собственост, няма да викаш ура, нито да злорадстваш, нали? Поне не тук.
— О, добре — съгласи се с неохота тя.
— Без бой, без търкаляне по пода, без хапане…
— Не мога да обещая, че няма да го търкалям.
Лиам се усмихна. Не можеше да си я представи да нарани някого. Беше толкова нежна и женствена. И блага, и мила. Прекалено мила за собственото й добро. Колкото повече я опознаваше, толкова повече научаваше за услугите, които бе правила на колегите си. Опитваше се да помогне дори на безотговорния си братовчед.
— Просто се дръж прилично.
— Сестра ми ме е възпитала да бъда дама — каза тя.
— Ти си била едва в шести клас, когато Шарлът е постъпила в колеж. Оттогава си самостоятелна, нали?
Тя сви рамене.
— Много хора са самостоятелни.
— Когато са на дванайсет?
— Предпочитам да не обсъждам личния си живот сега. — Нито когато и да било — добави тя наум.
Той се съгласи с кимване.
— Както казах, дръж се прилично тази вечер.
— Какво по-точно мислиш, че ще направя? Не се притеснявай. Няма да го ударя по лицето с изкуствения тен. Може и да искам, но няма да го направя.
Той се засмя.
— Това е моето момиче.
Той паркира пред хотела. Служител на паркинга се затича, но когато Лиам му махна, се обърна и побърза да помогне на друг шофьор.
— Банкетните зали са на по-долното ниво — каза Лиам, докато влизаха през въртящата се стъклена врата във фоайето.
— Знам. Свалих разположението им.
Не беше изненадан. Алисън обичаше да бъде подготвена.
— Не си хакнала частния сървър на хотела, нали?
— Не, разбира се. Нямах нужда от него. — Тя бързо добави: — А и вече не правя така.
Ноа ги чакаше в коридора след фоайето. Облеклото му беше ежедневно — панталони цвят каки и риза. Нищо във външния му вид не издаваше, че е агент на ФБР. Той се усмихна, когато се приближиха.
— Готови ли сте?
— Тя е готова — каза Лиам.
Обърнаха се и тръгнаха към служебния асансьор. Алисън водеше, двамата мъже я следваха.
Ноа каза тихо на Лиам:
— Мислех, че си на път за Сан Антонио.
— Дадох задачата на друг.
— Как така?
Лиам не отговори.
Алисън се престори, че не ги слуша, но искаше Лиам да даде отговор. Такъв обаче така и не последва. Щеше ли да има неприятности, защото бе отхвърлил задача? Вероятно не, реши тя. Той беше твърде важен.
Ноа натисна бутона на асансьора.
— Очакват неприятности — каза им той. — На двойните врати има допълнителна охрана, която не е от хотела. Сигурно Брет ги е наел.
Алисън беше шокирана, но Лиам не беше изненадан.
— Става дума за много пари.
— Но това е прекалено — каза Алисън. — Какво ще си помислят гостите му?
— Сигурно се надява да решат, че е голяма клечка — предположи Ноа.
— Можеш да гледаш презентацията от залата на охраната — каза й Лиам.
Тя поклати глава.
— Не, искам да вляза в залата, за да ме види.
Вратите се отвориха и те влязоха. Алисън прие, че са съгласни с плана й да се изправи срещу Брет и чак когато Ноа натисна бутона за горен етаж, осъзна, че пренебрегват желанията й.
— Балните зали са на по-долното ниво — напомни му тя.
— Охраната е точно над рецепцията — обясни Ноа. Докато се издигаха, той отбеляза: — Трябва да бъдем предпазливи. Все още не знаем кой е част от неговата схема. Разбирам желанието ти да бъдеш там, за да го спреш да се възползва от твоята работа…
Тя го прекъсна:
— О, той няма да успее.
— Каза, че програмата не е довършена, но не би ли могъл да я довърши сам? — попита Лиам.
— Не — отвърна тя. Помисли си за секунда как да го обясни с лесна за разбиране аналогия. — Представете си гигантски пъзел, съставен от хиляди малки парченца — каза тя. — Когато го наредиш, получаваш красива цветна градина. Хората отстрани виждат цялата картина, но ти знаеш, че едно от парченцата, които образуват венчелистчето на розата, няма подложка. Тъй като ти си този, който е премахнал подложката, само ти знаеш къде е тя и как да я върнеш на мястото й. Дори някой да изучава пъзела с лупа, градината ще изглежда завършена, но това слабо местенце ще се разпадне много бързо.
— А някой с достатъчно време и познания не би ли могъл да добави липсващата част? — попита Ноа.
Тя поклати глава.
— Едва ли. Няма да могат да го намерят.
— Но защо?
— Защото не е в компютъра. — Тя се усмихна и потупа с пръст главата си. — Тук е. — Вратите се отвориха и тя излезе в коридора. — Освен това няма да се стигне дотам.
— Откъде знаеш? — попита Лиам.
— Да кажем, че компютърът ми наскоро е посетил неговия компютър.
— Колко наскоро? — попита той, докато вървеше зад нея.
Тя сви рамене и забърза крачка.
— Значи ти всъщност си хакнала… — започна той.
— Трябва да ми имаш повече доверие. Изобщо ли не ме познаваш?
Лиам я настигна пред вратата на охраната.
— Да, това е проблемът. Познавам те.
Обикновено гостите нямаха достъп до залата на охраната, но Ноа бе уведомил управителя. Не беше поискал разрешение. Просто му беше казал, че ще дойдат.
Алисън се почувства така, сякаш току-що беше влязла в една от стаите в кибер центъра. На две от стените имаше монитори, чрез които охранителите наблюдаваха хотела.
— Искам да се изправя лице в лице с Брет — повтори тя. — Искам той да ме види.
— Идеята не е добра — предупреди я Ноа.
Лиам не беше толкова дипломатичен.
— Няма да стане. Дори не си го помисляй.
— Мисля си го — настоя тя.
Видя Ноа да се усмихва и това я подразни почти толкова, колкото властната тактика на Лиам. Дори да не си го помисля? Показа на Лиам, че е недоволна, че пренебрегват плана й. Смръщи се достатъчно, за да го жегне. Той не изглеждаше притеснен. Намигна й.
Застанала между двамата високи и силни мъже, Алисън трябваше да признае, че бе благодарна за подкрепата им. Винаги се бе смятала за силна и независима и бе разчитала единствено на себе си. Сега разбра какво е да се чувстваш закрилян. Беше започнала да разчита на Лиам, макар да не искаше да си го признае.
Ноа посочи два монитора, които показваха малката банкетна зала, където Брет трябваше да направи своя удар. Алисън се приближи, за да вижда по-добре. Около двадесет-тридесет души седяха на сгъваеми столове с лица към сцената и чакаха началото на презентацията. Тя разпозна някои от тях. Бяха милионери и милиардери, но никой не би предположил това по облеклото им. Някои носеха делови костюми, но болшинството бяха с униформата на повечето IT специалисти — дънки или камуфлажни панталони с тениски или пуловери. Някои от тях, изглежда, се познаваха и любезно разговаряха. В единия край на залата имаше дълга маса, покрита с бяла покривка, заредена обилно с коктейлни скариди и хайвер върху сребърни подноси. До нея имаше мокър бюфет с барман, готов да предложи напитка на гостите, но изглежда, те не проявяваха интерес. Алисън забеляза, че някои от гостите поглеждаха нетърпеливо телефоните и часовниците си, сякаш можеха да оползотворят времето си по-добре, вместо да слушат неосъществимите проекти на поредния мечтател, който вярваше, че е разработил революционна компютърна система.
— Познаваш ли ги? — попита Ноа.
— Само съм чувала за тях. Не сме се запознавали лично.
Страничната врата към заседателната зала се отвори и се появи Брет. Последва го един мъж, който огледа тълпата, докато се качваше на платформата, за да застане до него. Мъжът беше с около двадесет години по-възрастен от Брет и с около петнадесет килограма по-тежък. Носеше ушит по поръчка черен костюм и колосана бяла риза с маншети. Ярката му червена вратовръзка показваше, че очаква да го вземат на сериозно. Косата му беше тъмна и гъста, къса и оформена с гел. Скръсти ръце и огромният пръстен с инкрустирани диаманти и големият златен часовник „Ролекс“ се набиха на очи. Посланието беше ясно. Имаше пари и искаше всички да го знаят.
Брет не се нуждаеше от микрофон, но все пак го използва.
— Повечето от вас ме познават или са чували за мен. За тези, които не са, името ми е Брет Кийтън, а до мен стои Фред Стайлс. Веднага щом завърших създаването на този софтуер, му го представих и той незабавно се включи. Фред ще се погрижи за финансовия аспект на продажбата.
Лиам продължи да гледа в екрана и после каза:
— Ще го проверя.
— Аз ще го направя — каза Ноа. — Но имам предчувствие, че няма да ни хареса онова, което ще открием.
Оказа се прав. Един телефонен разговор беше достатъчен, за да разберат, че Фред Стайлс е мошеник. Оказа се замесен в редица съмнителни сделки. Беше спечелил много пари, измамвайки доверчиви хора. Като акула, която надушва кръв във водата. Стайлс усещаше уязвимите места. Вмъкваше се в компании, изпитващи финансови затруднения, източваше ги до последния долар, след което напускаше. И всичко това по законен път. Срещу него бяха подадени безброй оплаквания, но липсваха доказателства.
— Колко свестен човек — отбеляза саркастично Лиам.
— Това не е всичко — каза Ноа. — Няколко пъти е бил разследван за връзки с организираната престъпност. Все още не са успели да го уличат в конкретно престъпление, но името му се свързва с няколко тъмни сделки. Има доста буен темперамент.
— Със сигурност бих искал да му помогна да избухне — каза Лиам.
Очите на Алисън бяха заковани върху негодника, който беше откраднал програмата й и сега се хвалеше с нея. Когато Лиам я хвана за ръката, тя помисли, че иска да я утеши, и оцени жеста, докато не й хрумна, че я държи, за да не избяга.
Светлините зад подиума постепенно угаснаха, докато Брет продължаваше да се хвали.
— Моят софтуер ще се погрижи за всяка заплаха за сигурността ви и дори за онези, за които не предполагате. Вече няма да се налага да актуализирате защитните стени или антивирусния си софтуер. Личните данни и паролите ви ще бъдат защитени от хакери, както никога досега. — Той взе дистанционното управление от подиума и се обърна към екрана. — Моля ви да хвърлите един поглед върху продукта, а след това ще отговоря на въпросите ви.
Той натисна един бутон и на екрана се появи видео. Земята, погледната от космоса, се приближаваше все повече, докато се показа оживена градска улица с коли и забързани хора. Невидим говорител с дълбок баритон каза:
— Светът е неспокойно място и скоростта, с която се променя, нараства в геометрична прогресия. Информацията е всичко. Защитата на тази информация, независимо дали е лична или служебна, се е превърнала в едно от основните предизвикателства на нашия живот. — Гласът продължаваше и след като описа някои от проблемите, свързани със сигурността на дигиталния свят, Брет спря видеоклипа и се обърна към аудиторията си. Самоуверено и дори арогантно, той каза:
— Сега ви представям решението за всеки проблем със сигурността, с който някога ще се сблъскате.
Някои от гостите на Брет се приведоха напред с интерес. Други гледаха екрана с неприкрит скептицизъм.
Брет отново натисна бутона. Екранът оживя и нещо, което приличаше на името на софтуера се материализира в прекалено малки за четене букви. Те се приближаваха напред и се уголемяваха. Когато думата беше почти четлива, видеото изведнъж спря. Екранът угасна. Брет натисна отново бутона. Не се случи нищо. Той погледна към взиращите се в него лица и усети как дланите му се изпотиха. Обърна се към екрана и още веднъж натисна бутона. Този път видеоклипът започна отново, но не онова, което Брет очакваше.
Появи се съобщение с главни букви: Брет Кийтън, наистина ли си помисли, че можеш да откраднеш програмата ми и да ти се размине? Аз съм Алисън Трент и съм създателят на тази програма. Липсва една съществена част, но Брет не е достатъчно умен, за да го разбере. Ти си крадец, Брет, крадец, лъжец и измамник.
Докато публиката гледаше, думите на екрана и програмата започнаха да се разпадат и да избледняват. Появиха се само три думи: Брет е крадец.
В началото публиката беше смаяна, последваха смесени реакции. Някои се смееха на абсурдната ситуация. Други бяха ядосани, защото им бяха загубили времето. Но всички бяха отвратени от Брет Кийтън и неговия съдружник, Фред Стайлс, който също изглеждаше бесен.
— О, боже — извика Ноа и се разсмя. — Погледнете Брет. Лицето му е кървавочервено. Какво прави?
— Опитва се да скрие надписа — предположи Лиам.
— Не може да го направи — каза Алисън. Външно тя беше съвсем спокойна и хладнокръвна, но вътрешно кипеше. Опита се да се отскубне от Лиам, решена да даде на Брет да се разбере, но той я държеше здраво. Желязната му хватка не й позволяваше да мръдне от мястото си.
Публиката бързаше да се измъкне.
— Тя лъже — извика Брет. — Тя е завистлива кучка и лъже. Изчакайте. Нека ви обясня. Сигурно е проникнала в програмата… Изчакайте… — Брет беше меко казано обезумял.
Партньорът му изобщо не помръдна, докато двамата с Брет не останаха сами. Тогава го нападна. Хвана го за раменете и го разтърси.
— Каза ми, че няма да създава проблеми — изкрещя той.
— Тя… тя не може — заекна той. — Уверих се, че програмата е завършена, преди да я взема. Все още не беше защитена с авторски права. Не я е показвала на никого. — Той беше изпаднал в паника и когато Стайлс стегна хватката си, бързо продължи: — Тя не трябваше да разбира, докато не станеше прекалено късно. След като веднъж продадяхме програмата, можехме да протакаме и да не се стига до съд с години. Дори тогава щеше да бъде невъзможно да го докаже. А и тя не може да си позволи да ни съди. — Пое си дълбоко дъх и добави: — Ще съжалява за това, което ми причини.
— На нас — поправи го Стайлс, пусна Брет и го отблъсна далеч от себе си. — Искам да знам дали казва истината. Има ли липсваща част?
— Да, вярвам й.
— Защо не знаеше за това? Нали беше проверил софтуера?
— Разбира се, че го направих. Изпробвах го неколкократно и изглеждаше завършен.
— Трябваше да го установиш — измърмори Стайлс. — Трябва да вземем липсващата част. Вероятно е скрита в нейния компютър. Не можем да се откажем, става дума за твърде много пари. Трябва да я получим — повтори той. — Няма значение по какъв начин.
Брет все още беше гневен, но в гласа му се долавяше нотка на самосъжаление:
— Тя съсипа репутацията ми. Бях унижен и посрамен.
Стайлс се съгласи.
— Няма да позволим да й се размине.
— Не, няма.
Двамата мъже продължиха да говорят, докато излизаха от залата.
— Предполагам, че забравиха, че микрофоните им са включени — сподели Ноа.
— Или не им пука — каза Лиам.
— За тях аз съм злодей. Брет открадна програмата ми и ме обвини, че съм съсипала плановете му? Много долна постъпка — роптаеше Алисън.
— Какво смяташ да правиш? — Ноа отправи въпроса си към Лиам.
— Извинете ме. — Алисън най-сетне освободи ръката си от Лиам и отстъпи. — Аз ще реша какво трябва да се направи. Проблемът е мой, не ваш.
— Обикновено бих се съгласил с теб — излъга Лиам, без да се усмихне, — но ти си сътрудник на Филипс, така че той трябва да научи и да се погрижи. Разбира се, ще предложа помощта си.
С ръце на кръста, Алисън отговори:
— Как така съм твой сътрудник, когато ти е удобно, и сътрудник на Филипс в останалите случаи?
— Труден въпрос.
— Бих го нарекъл дилема — отбеляза Ноа.
— То е почти същото — каза Лиам.
— Да, май си прав.
Забавляваха се на неин гръб.
— Знаете ли какво мисля?
— Че трябва да ни оставиш да си вършим работата? — попита Лиам. Той прекрати спора, като сложи ръце на раменете й и я обърна към вратата.
— Имам правото да казвам какво мисля, когато пожелая — изръмжа тя.
Той се засмя.
— Предполагам, че ще го направиш.
Когато стигнаха до приземния етаж, Ноа им каза довиждане и си тръгна. Алисън и Лиам продължиха през фоайето. Когато стигнаха до входа, Алисън изведнъж спря.
— Брет чака колата си, нали? Искам да поговоря с него. — Гласът й трепереше, докато довършваше последното изречение.
Лиам сграбчи ръката й, преди да тръгне. Изгубил търпение, той каза:
— Не решихме ли, че това е лоша идея?
— Не, ти и Ноа решихте, че това е лоша идея. Не и аз.
Имаше малка ниша и без никакво обяснение Лиам я дръпна там и й каза да стои мирно.
— Какво искаш да кажеш „да стоя мирно“? И ще спреш ли да ме дърпаш насам-натам! — Тя се канеше да му изнесе едно конско за ползата от добрите маниери, когато забеляза, че той не й обръща внимание. Застанал точно пред нея, той гледаше през лобито, докато разкопчаваше сакото си и кожения кобур на пистолета си.
Лиам знаеше, че Брет не ги беше видял, но Фред Стайлс и охранителят, нает да пази вратата от нежелани гости по време на презентацията им, ги видяха. Те се приближаваха и то доста бързо. Широкоплещестият кривоглед охранител пръв стигна до тях. Застанал само на една крачка, той вдигна очи към Лиам и каза:
— Няма да ме уплашиш. Махни се от пътя ми. Искам да говоря с кучката, която се крие зад теб.
Лиам не помръдна. С глас, който Алисън никога преди не беше чувала, той каза:
— Махай се оттук.
— Заради нея загубих сума пари. Щях да получа бонус, ако всичко минеше гладко, така че ми е длъжница. — Той се опита да изтласка Лиам от пътя си, но Лиам не помръдна. Тогава мъжът се опита да го блъсне в гърдите. На Лиам му писна да се прави на кротък. Хвана мъжа за ръката, изви пръстите му назад и наполовина го вдигна, наполовина го заби в стената.
Стайлс изглеждаше ужасен от поведението на охранителя. Лиам знаеше, че възмущението му бе фалшиво.
Хората, които влизаха и излизаха през вратите на хотела, не забелязаха мъжа, който се строполи на пода в нишата. Когато бавно се изправи и потърка главата си, изглеждаше замаян.
Алисън бе изумена от силата на Лиам. Знаеше, че е мускулест. Би трябвало да знае, защото беше целувала и галила всяка част от него. Все пак да вдигне човек, да му извие пръстите и да удари главата му в стената изискваше забележителна сила. И невъздържаност. Тя беше шокирана от това откритие. Лиам винаги беше толкова спокоен и добродушен… до този момент.
За съжаление, конфронтацията не спря дотук. Стайлс се опита да заобиколи Лиам, за да стигне до Алисън, но Лиам нямаше намерение да му го позволи. Той светкавично му препречи пътя.
— Искам да поговоря с нея — възрази Стайлс.
— Няма да стане — каза Лиам. — Сега се махай оттук.
— Предполагам, че в такъв случай ще трябва да се обърна към адвокатите си — заплаши той, втренчен в нея, преди да се обърне рязко и да се отдалечи.
Охранителят най-после се изправи на крака и го последва със залитане.
Алисън беше мълчала достатъчно дълго.
— Много бих искала да го направите — извика тя след тях.
Беше в такъв възторг от възможността, че Лиам се разсмя. Впрегна цялото самообладание, на което бе способен, за да не я прегърне и да я разцелува така, както си бе представял през целия ден. Изведнъж осъзна, че води невъзможна борба. Не можеше да стои далече от нея. А освен това и не искаше.
— Готова ли си да се махаме оттук? — Гласът му беше дрезгав.
Алисън изчака, докато стигнат в апартамента й, за да го сгълчи:
— Нямаше нужда да използваш сила. Можеше да го…
Той я прекъсна:
— Той те нарече кучка. Това не ми хареса.
— Не можеш да блъскаш хората в стените само защото не харесваш имената, с които ме наричат.
— Очевидно мога — отвърна той. — Нали видя, че го направих.
Тя изрита обувките си и ги вдигна. Намръщена, попита:
— Това навик ли ти е? Да удряш всички, които обиждат сътрудниците ти?
— Не, само тези, които обиждат теб.
Тя отвори уста, за да каже нещо, после я затвори. Той тръгна към вратата, но тя не можеше да го остави да си отиде, без да й отговори на един въпрос. Искаше да го попита от няколко дни, но досега не беше събрала смелост. Сега или никога, каза си тя.
— Лиам, почакай. Искам да те попитам нещо и те моля да бъдеш честен с мен. Трябва да знам… ако това те кара да се чувстваш неудобно… — Гласът й беше тих и сякаш се извиняваше.
Не можеше да си представи какво се случва в нейния блестящ, но объркан мозък. Имаше чувството, че въпросът няма да му хареса, но си каза, че независимо какво ще го попита, няма да се ядоса. Освен ако, разбира се, не искаше още една услуга за Уил. Тогава най-вероятно щеше да й се разкрещи.
Той се стегна и каза:
— Давай, питай.
— Мислиш ли, че съм секси?
— Дали… какво?
— Мислиш ли, че съм секси?
Меко казано беше изненадан. Ако тя не изглеждаше толкова сериозна, щеше да се засмее.
Алисън чакаше. Лиам стоя там цяла минута, без да каже и дума. Дали се опитваше да измисли нещо дипломатично, за да не нарани чувствата й? Вече се почувства толкова глупаво, че й се искаше да не беше питала. Тогава той свали сакото си, разхлаби вратовръзката си и се приближи към нея, усмихна й се бавно и непринудено.
— Да, смятам, че си секси.
Лиам я придърпа към себе си, вторачи се в очите й и зачака. Тя пусна обувките си и в мига, в който обви с ръце шията му, устата му покри нейната. Трябваше само да я докосне и цялото му тяло реагираше. Как бе възможно да не го съзнава? Никоя жена не го беше карала да изгаря от желание както Алисън. Всеки път, когато го поглеждаше, той искаше да я вземе в обятията си. Да я покрие с тялото си и да се люби с нея. Искаше да бъде в нея. Да чуе секси звуците, които издаваше, да почувства как ноктите й се забиват в раменете му, да потъне в нейната топлина и женствен аромат. Да бъде завладян от нея.
Той се отдръпна достатъчно, за да попита:
— Дали…?
— Да — прошепна тя. Не се преструваше на недостъпна, не се колебаеше. — Ако имаш предвид да ме отведеш в леглото.
— Да. — Той я целуна отново. Устните й бяха толкова меки. Харесваше му как непринудено му се отдаваше. Обичаше тихото мъркане, което издаваше, когато е възбудена. По дяволите, обичаше всичко в нея.
Той я поведе към спалнята, хвърляйки дрехите им след тях, и двамата паднаха върху леглото, вплетени един в друг. Не можеше да забави темпото. Тя не искаше да го прави. Той забрави за всичко, остана само стремежът да се освободи от напрежението. Струваше му се, че са се слели в едно. Тя се изви срещу него, извика името му и се стегна, вкопчена здраво в раменете му.
— Отпусни се — прошепна той. — Моя си.
Когато бурното им любене премина, Лиам се завъртя по гръб и изтощен затвори очи. Не искаше да мисли за усложненията. Опита се да заспи, но водеше вътрешна борба. Съвестта му го измъчваше и беше време да приеме и да се справи със ситуацията. Действията му през последните месеци бяха импулсивни и нехарактерни за него. Беше свикнал с живот в постоянно движение, никога не се сближаваше с никого, нито пускаше корени. С такава работа се беше захванал. Напоследък обаче нещо се беше променило. Беше разместил ангажиментите си само за да се върне в Бостън. Казваше си, че трябва да е близо до Алисън, защото срещу нея имаше заплахи и той се чувстваше отговорен. Веднъж дори беше на път за летището и се върна, за да се увери, че тя е добре. И всеки път, когато беше близо до нея, не можеше да се контролира. При условие че и тя го желаеше и бе съгласна да не се обвързва сериозно. Сексът беше невероятен, но това ли беше всичко? Секс? В един момент трябваше да се изправи пред реалността и да се върне към работата и забързания си живот. Какво щеше да се случи тогава?
Откакто я беше срещнал, не беше пожелавал друга жена. Имаше възможности, но просто нямаше желание. Желаеше само Алисън. Знаеше и кога точно го беше спечелила. Когато се взираше се в него, докато плахо се изповядваше, че е откраднала всички онези пари от хакерите, очите й го бяха пленили. Тя беше уязвима, да, но също така и смела. Не можеше да отрече смелостта й. Още по-важно беше, че зад дързостта й се криеше добро сърце и чувство за справедливост. Никога не бе срещал друга като нея.
Той просто искаше да бъде с нея. Не, това не беше съвсем вярно. Имаше нужда да бъде с нея. Вече не можеше да избягва истината, която се страхуваше да признае. Да го вземат дяволите, той се беше влюбил в тази жена.