Джули Гарууд
В мрежата (7)

Седма глава

Алисън беше прекалено нервна, за да се храни. След няколко хапки от задушените зеленчуци, стомахът й се разбунтува и тя не посмя да яде повече. Вътрешното й напрежение намаля, докато разговорът вървеше леко, но сега се завърна с пълна сила и тя се притесняваше, че ще получи паник атака. Беше й се случвало на няколко пъти през последните пет години. Не можеше да ги забрави. Бяха ужасии. Спомняше си вцепенението, което я обземаше. Не можеше да говори, не можеше да се движи, не можеше да диша. Сякаш около нея се беше обвил железен юмрук и бавно изстискваше живота й.

Лиам я гледаше изпитателно. Лицето й пребледня и тя изглеждаше така, сякаш щеше да припадне. Какво криеше, та толкова се страхуваше? Беше сигурен, че в крайна сметка може да я накара да му каже, но щеше да отнеме време, а той не разполагаше с такова.

Реши да я успокои.

— Алисън, какво мислиш за агент Филипс?

— Какво?… О, той е много сладък.

Алек и Лиам се засмяха.

— Сладък? Това е ново — каза Лиам.

Тя осъзна, че е отговорила, без да мисли, и побърза да се поправи:

— Искам да кажа, че е доста упорит. Винаги ли е бил такъв? — попита тя.

— Откакто го познавам, което вече са пет-шест години — отвърна Алек.

— Ако си в екипа му или работиш с него обаче, ще те подкрепя на сто процента — добави Лиам.

Не беше сигурна какво има предвид с тази забележка.

— Няма да бъда в неговия екип.

— Може да си промениш решението — каза Лиам. — Не се знае.

Реши да не спори с него. Щом искаше да бъде оптимист, негова воля.

Джордан започна да събира кутиите от храната.

— Алисън, ако си свършила, защо не отидете с Лиам в хола и не поговорите? Знам, че се вълнуваш да разбереш причината за тази среща.

Думата „развълнувана“ не описваше точно как се чувства. Тя отнесе чинията си в кухнята, взе още една бутилка вода от хладилника и последва Лиам в хола. Той изчака, докато тя седна на дивана, после издърпа един стол и се настани срещу нея. Нищо не я отделяше от смущаващия мъж, който седеше насреща й. Той насочи цялото си внимание към нея, сякаш я изучаваше и се готвеше да й се нахвърли.

Алек изненадващо се присъедини към тях. Той премести другия стол до Лиам. Алисън усети, че сърцето й бие до пръсване. Ако искаха да я изнервят, то се справяха чудесно.

Лиам се наведе напред.

— Всичко, което кажем тук, остава поверително. Моля да не го обсъждаш с никого.

Очакваше бързо съгласие, преди да продължи, и беше съвсем неподготвен за отказа й.

— Съжалявам, но не мога? Как така? — попита възмутено Алек.

— Не мога да ви обещая, че ще запазя този разговор поверителен — обясни тя.

— Но защо? — попита Алек.

— Ще споделя с Джордан. — Преди да успеят да отговорят, тя продължи: — Съзнавам, че става дума за нещо важно. Но все пак ще й кажа. Тя ми е приятелка и ако попита, а тя ще го направи, ще й кажа.

— Поне е искрена — каза Алек на Лиам.

— Да, такава е — съгласи се Лиам. Той изглеждаше много сериозен, но звучеше, сякаш се канеше да се усмихне.

Очевидно подразнен, Алек попита:

— Ще кажеш ли на още някого, освен на сестра ми?

— Не, само на Джордан — отвърна тя. Помисли си, че вероятно би трябвало да даде някакво обяснение, така че добави: — Предполагам, че това, което ще ми кажете, се отнася до работата ми с компютри, а Джордан е експерт в областта. Ценя високо нейното мнение.

— Добре, за нея ще направим изключение — увери я Алек.

Лиам се съгласи с кимване.

Алисън погледна първо към Алек, после към Лиам, изучавайки лицата им, за да разбере дали има причина да се съмнява в думите им. Личеше си, че са напрегнати, но изглеждаха искрени. Тревогата й се разсея. Може би в края на краищата не я бяха довели тук, за да я разпитват или да я обвинят в престъпление. Може би имаха други намерения. Тя обмисли ситуацията още няколко секунди.

— Добре — каза накрая. — Какво искате от мен?

— Смятаме, че някой източва информация от файлове за поверителни дела. Надяваме се да ни помогнеш да разберем кой.

— Файлове на ФБР? — попита тя.

— Да — отвърна Алек. — Отначало се появиха незначителни подробности за някои случаи, но след това беше разпространена информация от особено значение. Наскоро изтече много важна информация, която за малко да доведе до загубата на дело и да компрометира доверието в агент. Смятаме, че извършителят има достъп до системата ни, но не успяхме да открием източника.

Лиам попита:

— Чувала ли си някога за АКС?

Алисън поклати глава.

— Това е федералната Агенция по кибернетична сигурност — продължи Алек. — Работещите там прекарват дните си в наблюдение на други агенции, включително ФБР. Също така търсят и вируси. Те са най-добрите в страната.

— Най-добрите какво? — попита тя.

— Хакери — отвърна Лиам.

— ФБР получава ежеседмични доклади от АКС — каза Алек. — И тези доклади показват, че не се е наблюдавала необичайна активност. С други думи, не е имало нарушения. Не знаем дали пробивите идват отвътре или отвън и се нуждаем от човек, който не е имал връзка с тези агенции, за да работи по случая. Ако не ги спрем, изтичането може да стане още по-сериозно. Може би на този етап само проверяват докъде се простират възможностите им.

— Как стигнахте до този извод? — попита тя.

Алек отговори:

— Разбрахме, че има изтичане, когато работехме по един случай в Хаваи. Но не можехме да го докажем. Много малко хора участваха в разследването и проверихме обстойно всеки един.

— Не открихме нищо подозрително — вметна Лиам.

Алек кимна.

— Последният инцидент бе в Атланта. На оперативен сътрудник беше възложено дело, отнасящо се до подкуп на държавен служител. Той точно бе започнал да събира информация за евентуални свидетели и дори преди да предприеме задълбочено разследване, имената на свидетелите се появиха в интернет. В рамките на няколко дни двама от тях изчезнаха. Вината за изтичането падна директно върху него, но не разполагаме с доказателство, че той е пуснал информацията. Почти сме убедени, че източникът на тези течове е един и същ и че е част от нашата компютърна система. Проблемът е, че няма абсолютно никаква следа от хакерска намеса.

Лиам подпря ръце на коленете си и се приведе към нея.

— Мислиш ли, че би могла да влезеш и да излезеш от сайтове на ФБР и АКС, без да бъдеш засечена?

Вече беше предположила, че ще я помолят да направи това, но все пак беше шокирана. Тя реши, че първите впечатления често са погрешни, защото, когато се запозна с Лиам и Алек, те не изглеждаха като нарушители на правилата.

— Знаете ли колко години ще ми дадат, ако ме хванат?

— Николко, ако работиш за нас — изтъкна Алек.

— Можеш ли да го направиш? — настояваше Лиам.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Искате да се съревновавам със специалистите?

— Да. — Гласът на Лиам прозвуча категорично. — Никой, освен агент Филипс, няма да знае истинската причина да бъдеш в кибер центъра. Останалите служители ще мислят, че Филипс те е привлякъл като анализатор по сигурността. След като видя на какво си способна, Филипс реши, че би искал да ти възложи и други задачи. Поиска да се обвържеш с нас за поне година.

Да работи за агент Филипс цяла година? Дори мисълта за това я накара да потръпне. Няма да стане — помисли си тя.

— Защо сте толкова сигурни, че ще мога да го направя? Не ме познавате.

Тя грешеше. Лиам знаеше почти всичко за нея… във всеки случай — важните неща. Тя беше много интелигентна и притежаваше изключителни умения. Това беше факт. Неговото разследване беше разкрило впечатляващи постижения. Бе писала програми за редица проекти, но рядко си бе приписвала заслугите за това. Дори няколко от преподавателите й признаха, че са се обръщали към нея за помощ, когато са се натъквали на програмен проблем, който не могат да разрешат. Макар информацията, която бе събрал за Алисън Трент, да бе изчерпателна, Джордан беше тази, която го убеди, че ще се справи със задачата. Джордан не осъзнаваше, че помага, но всеки път, когато разказваше на семейството си за удивителния талант на Алисън, Алек го отбелязваше и предаваше на Лиам. Алек я наричаше човешки компютър, а Лиам определено беше впечатлен, наблюдавайки я на семинара на Джордан. А днес, след като чу как систематично и бързо е разрешила трудната задача в кибер центъра, той осъзна каква находка представлява Алисън. Ако беше наполовина толкова добра, колкото загатваше тази демонстрация, то щеше да свърши работата.

Беше научил много и за личния й живот, въпреки че тя беше доста затворена и се опитваше да не демонстрира мислите и таланта си. Не беше особено общителна, но беше лоялна и грижовна и нейните приятели й отвръщаха със същото. Откри, че семейният й живот не е бил никак лек, затова прави всичко по силите си да не се прибира вкъщи. Бе измисляла оправдания за Деня на благодарността и за Коледа, предпочитайки да прекара празниците сама или в спокойна обстановка, често със сестра си и зет си, преди да се преместят в Сиатъл. Лиам беше проучил задълбочено биографията й, но до тази вечер констатациите му бяха просто бележки към един безпристрастен доклад. Сега, опознавайки Алисън, той виждаше уязвимостта й и макар да не разбираше защо, почувства потребност да я защити.

— Знам много за теб, Алисън — каза й той. — Това, което не знам, е защо се страхуваш да преминеш през детектора на лъжата. Не си скрила пари.

Щеше да продължи, но тя го прекъсна.

— Как…? Проверявали сте банковите ми извлечения?

— Да — каза Алек.

Тя се учуди от бързото признание.

— Тогава знаете, че съм бедна.

— Повечето студенти са бедни — отвърна Лиам.

— Къде отиват доходите от работата ти като модел? — попита Алек.

— Нейните роднини ги взимат — обясни Лиам.

Алисън почувства как лицето й пламна. Не можеше да реши дали беше смутена или ядосана, че той знаеше за ужасните й леля и чичо. Преди някой от мъжете да продължи разпита, тя изтърси:

— Можех да скрия парите в тайна сметка. Когато знаеш какво правиш, всичко е възможно.

— Но не си го направила — заяви Лиам.

— Не, не съм.

— Защо отказваш да минеш детектора на лъжата? — попита Алек.

— Ако ни помогнеш, ще ти гарантирам имунитет — обеща Лиам.

— Сериозно? — Тя се взря дълбоко в очите му, търсейки уловка. — Независимо какво ще ти кажа, без значение какво ще призная? — попита подозрително тя.

— Не си убила никого, нали?

— Разбира се, че не.

— Да си извършила държавна измяна? Да си продала ядрени тайни на врага?

Тя се засмя на абсурдните предположения.

— Не.

— Тогава ще получиш имунитет — отново заяви той.

Беше толкова удивена, че не знаеше какво да каже. Трябваше ли да признае греховете си? Можеше ли да се довери на Лиам, че ще спази думата си?

— Бихте ли ме извинили за една минута? — Тя не дочака разрешение, а стана и забърза към кухнята.

Джордан подреждаше картонените кутии с остатъците от храна в хладилника.

— Само един бърз въпрос — каза Алисън.

— Давай.

— Мога ли да имам доверие на Лиам, че ще спази думата си? Предложи ми имунитет.

— Не мога да гарантирам за Лиам, защото току-що се запознах с него, но определено мога да гарантирам за брат си. Ако Алек му има доверие, то и ти можеш да му вярваш.

— Добре тогава.

Върна се при мъжете в хола.

— Добре, ще ви помогна.

— Ще можеш ли да го направиш? Да влизаш и излизаш, без да бъдеш засечена? — попита Алек.

— Да — отвърна тя. В отговора й нямаше самонадеяност, а просто увереност.

— Все още искам да знам защо не би преминала детектора на лъжата — напомни Алек.

Знаеше, че ще трябва да им каже. След като им обяснеше, несъмнено щяха да я третират като престъпник — което всъщност си беше истината — и по някаква причина, това я притесняваше. Не би трябвало да я вълнува какво си мислят, нали?

— Наруших няколко закона, но само за да помогна. И освен това имаше възпитателен характер…

— Бъди по-конкретна — настоя Лиам.

Реши да започне с един не толкова уличаващ пример.

— Веднъж реших да проверя банката, в която имах спестовна сметка, просто за да съм сигурна, че всичко е наред. Предстояха ми разходи… — Тя рязко спря, когато осъзна, че вече се извиняваше за поведението си.

— Като казваш да провериш банката си, означава да хакнеш сайта й — започна Алек.

— Да — призна тя. — И за късмет, се натъкнах на нещо. Беше програмирано да предизвика хаос в определен ден и час след няколко седмици. Щеше да унищожи всички банкови файлове.

— Какво направи, когато го откри? — попита Лиам.

— Премахнах го. Не беше кой знае какво, просто вирус, така че го унищожих.

— Уведоми ли банката? — попита я Алек.

Тя изглеждаше ужасена от въпроса.

— Разбира се, че не.

— Влезе и излезе, без да те открият?

— Да. — Тя стана и отново се отправи към кухнята.

— Не сме свършили тук — каза Алек.

— Знам. Чудех се дали е останал ло мин. — Тя изпъна рамене и се обърна. — Веднага се връщам.

Когато влезе в кухнята, телефонът й звънеше. Извади го от чантата си, видя кой се обажда и бързо натисна бутона за затваряне. Беше леля й. Тази вечер не бе в настроение да се разправя с нея.

След минута се върна в хола, понесла бяла картонена кутия, пръчици и диетична кола.

— Изведнъж огладнях.

— Имунитетът ти засили апетита? — попита Алек.

— Вероятно — каза тя.

Ло минът все още беше топъл. Докато Лиам и Алек обсъждаха някои подробности от разследването, Алисън изяде цялото съдържание на кутията. Наслади се на всяка хапка. Довърши диетичната кола, пусна пръчиците в кутията и се облегна назад. Лиам си помисли, че за пръв път, откакто я беше срещнал, изглежда спокойна.

Почивката приключи. Време беше да продължи с разкриването на тайните си.

— Провери ли и други банки? — попита той.

— Да.

— Колко?

— Не знам. Поне двайсет или трийсет. Проверявах ги на всеки шест месеца. Винаги откривах бъгове. Наистина е шокиращо колко лесно е да бъдат използвани, за да се внедри вирус.

— Ти някога заразявала ли си с вирус? — попита Алек.

Въпросът я оскърби.

— Не, никога.

Алек кимна успокоен.

После Лиам попита:

— Не си проверявала само в банките, нали?

— Не — призна тя. — Проверих много фирми. Повечето от вирусите, които открих, не можеха да нанесат големи вреди, но все пак ги премахнах. Имаше и други, които можеха да причинят сериозни щети. Те бяха интересни, затова ги запазих.

— Защо? — попита Алек. — Защо си ги запазила?

— Исках да ги проуча. Работя върху проект за непреодолима защитна стена — обясни тя.

Поискаха й списък на системите, които беше „проверявала“. Алек извади бележник и започна да записва имената, докато тя си ги припомняше.

— Колко станаха вече? — попита той Лиам, опасявайки се, че ще му свършат листовете.

— Преброих двайсет и две — отговори той, преди отново да се обърне към Алисън. — Записвала ли си ги всичките?

— Не. Ако искате, мога да направя списък. Мисля, че ще бъде точен.

— Не може да са много повече — коментира Алек.

Само ако знаеше. Трябваше ли да се преструва, че е съгласна? Реши да запази мълчание.

— Никога ли не си проверявала някоя федерална агенция? — попита Алек, явно скептичен.

— Вече ми зададе този въпрос. Не, никога. Това би било нарушение на закона — побърза да обясни тя. — Знам. Не звучи логично. Нарушавах закона всеки път, когато влизах в система на банка или на компания за кредитни карти, но чувствах, че им помагам. Влизането във ФБР или друга федерална агенция нямаше да бъде помощ.

— Имаш ли да ни кажеш още нещо? Ако да, сега е моментът да го направиш. Имаш имунитет — напомни й Лиам.

Дали да им разкаже за хакерите, които бяха окрали обитателите на дома за възрастни? Беше преди три години. Мислеше си, че е в безопасност, но винаги имаше вероятност да се разбере, че тя е тази, която ги е разкрила.

— Направила съм и други неща.

— По-конкретно.

— Сега или никога, Алисън — каза Алек. — Какво друго си направила?

— Когато казах, че никога не съм вземала пари… не беше съвсем точно — призна тя.

Алек и Лиам се наведоха напред в очакване.

Тя пое дълбоко дъх и каза:

— Откраднах трийсет и осем милиона долара и изпратих имейл до ФБР, като им посочих къде могат да получат средствата.

Лиам прие съобщението привидно невъзмутимо. Нищо ли не го смущаваше? От друга страна, Алек изглеждаше шокиран.

— Трийсет и осем… — започна Алек, после спря.

— Милиона — добави тя.

Тя обясни всичко: от момента, в който чу новината за старческия дом, до изпратения имейл. Алек не бе чувал за хакерската атака. Лиам не реагира. Изглежда, я изучаваше, докато я слушаше да разказва подробностите.

— Хванаха ли хакерите? — попита Алек.

— Да — отвърна тя. — Новините го отразиха, но се случи преди доста време.

— Преди около три години — добави Лиам.

— Значи знаеш за това?

— Четох доклада за случая — отговори той. — Много хора се опитаха да си припишат заслугата за връщането на парите. Но никой не успя да каже на разследващите какво пише в имейла, изпратен до директора.

— Спомняш ли си какво пишеше? — попита Алек Лиам.

Той кимна.

— Да, защото ме разсмя.

— Кое беше толкова смешно? — поиска да знае Алисън.

— Докажи, че си го направила — подкани я Алек. — Кажи ни какво пишеше в имейла.

Тя не се поколеба.

— „Заповядайте.“

Алек погледна към Лиам, който кимна.

— Точно така — потвърди той.

— Да си възстановявала други големи суми? — попита Алек.

— Да, и всеки път давах точни указания как да бъдат локализирани хакерите. И доказателство, за да отидат в затвора.

— Ами парите?

— Казвах на ФБР къде могат да ги намерят.

— Любопитен съм — каза Алек. — На колко възлизат сумите общо?

— Около осемдесет милиона.

Алек се разсмя, поклати глава и каза:

— Имаш късмет, че си с имунитет.

Джордан влезе в стаята, докато Алек говореше. Сложила ръце на кръста, тя отсече:

— Но вие й обещахте имунитет и няма да се отметнете.

Когато всички се обърнаха към нея, тя се защити, че е подслушвала.

— Да не си мислехте, че няма да разбера какво става, а? Къщата все още е празна и има голямо ехо — протестира възмутена тя.

— Не се вълнувай толкова — каза раздразнено Алек. — Казах само какво би могло да се случи, ако нямаше имунитет.

— Не се опитвай да я сплашиш. Това, което е направила, може да е незаконно, но не е тежко престъпление. Не е причинила никаква вреда. Никой не е отишъл в затвора за проверка.

— Изплашена ли ти се струва? — попита Лиам.

Джордан се намръщи.

— Добре де, не е изплашена. Алисън, не ги оставяй да те притискат да направиш нещо, което не искаш.

— Няма — увери я тя. — Алек, на тази ситуация може да се погледне и по друг начин. Ако по някаква причина отнемете имунитета ми и решите да ме арестувате, какви доказателства имате в действителност? Мога да кажа, че съм си измислила всичко, за да направя впечатление. Нямате доказателства, че съм извършила нещо нередно.

Тя изглеждаше толкова горда от себе си, че на Лиам му се прииска да се разсмее.

— Забравяш, че ни каза, че имаш файл с вируси, които си събрала, помниш ли?

— Стига да можете да го намерите.

— Мислиш, че няма да успеем ли?

— Не го мисля, знам го.

— Страшно самоуверена си, Алисън — отбеляза Алек.

— Всичко това вече няма значение, нали? Освен това реших да се откажа. Повече няма да влизам в защитени сайтове. Обещавам.

— Освен за да ни помогнеш — напомни й Лиам.

Алисън не отговори веднага.

— Да, ще ви помогна за конкретния случай, но… няма да се ангажирам да работя за ФБР цяла година. Имам планове. Веднага щом разреша случая, изчезвам. И никой няма да знае, че съм го направила. Съгласни ли сте?

Това не беше сделката, на която се бяха надявали, и на Филипс нямаше да му хареса, но Алисън изглеждаше твърдо решена. Лиам кимна на Алек и после каза:

— Договорено.

Джордан влезе в хола и седна до Алисън на дивана.

— Предполагам, че тайните разговори приключиха.

— Обясних им, че веднага щом имам възможност, ще ти разкажа всичко — рече Алисън.

— Не искаме никоя от вас да говори за това извън тази къща. Разбрахте ли? — предупреди ги Алек.

— Ами Ноа? Да му кажа ли? — попита Джордан.

— Така или иначе ще му кажеш, нали? — запита Алисън.

Джордан кимна.

— Да. Просто реших, че е учтиво да попитам.

— За бога, Джордан — каза Алек, — това е сериозно.

— Знам — отвърна тя. — Никоя от нас няма да публикува този разговор в интернет и Алисън не трябва да ми издава подробности. Вече предположих очевидното. Искате да открие някой хакер, нали?

— Нещо такова — отвърна Алек.

— Нека и аз се включа.

— Не, в никакъв случай — отвърна Алисън. — Ако нещо се обърка, може да загазиш.

— Това важи и за теб.

— Аз съм без значение — измърмори тя, не съзнавайки колко показателен беше коментарът й.

— Разбира се, че имаш значение. ФБР ти даде имунитет. Няма да допуснат да загазиш.

— Исках да кажа, че ако загазя, ще съм си го заслужила. Аз ще съм нарушила закона, а не ти. Нещата понякога се объркват. Може да е опасно.

— В какъв смисъл?

— Ами ако човекът или хората, които преследвам, разберат коя съм и се доберат до мен? Не е изключено това да се случи — настоя тя.

Джордан се обърна към Лиам:

— Ти ли отговаряш за това?

Той кимна бавно и без да откъсва поглед от Алисън, каза:

— Няма да позволя да ти се случи нищо. Ще бъдеш в безопасност.

— Все пак искам да помогна — настоя Джордан.

— На мен ще ми бъде по-лесно да търся, без да бъда открита, отколкото на теб — добави Алисън.

Двете започнаха да спорят на език, който Лиам никога преди не беше чувал. Беше тотално неразбираем компютърен разговор.

— Какво ще правиш, Джордан, ако… — беше всичко, което Лиам и Алек схванаха.

Докато Лиам слушаше двете жени да обсъждат най-добрите начини за влизане в защитен сайт, той не можеше да спре да се взира в Алисън. Тя беше красива, да, но това, което привличаше вниманието му, беше начинът, по който работи умът й.

Алек се намеси в дискусията с идея:

— Знаеш ли, Алисън, има хора, които продават разни бъгове и вируси за много пари.

— Никога не бих ги продала — протестира тя.

Телефонът на Алисън отново иззвъня. Тя изключи звука и дори не си направи труда да види кой я търси.

— От чисто любопитство, колко вируса си събрала? — попита Алек.

— О, нали знаеш.

— Не, не знам. Затова попитах — каза Алек.

Тя започна да се изчервява.

— И аз бих искал да знам — каза Лиам.

— Няколко? — попита Алек.

Очевидно беше смутена.

— Повече от няколко.

— Колко повече? — попита Лиам.

— Един куп?

Джордан побутна Алисън и каза:

— Вече си признала, че имаш файл с вируси. Може да им кажеш и броя им. Не могат да ти направят нищо.

В крайна сметка така или иначе ще разберат, помисли си Алисън. Ако им кажеше сега, щеше да си спести време.

— Освен тези, които съм унищожила, бих казала, че в папката има към сто и седемдесет, двайсет или трийсет повече или по-малко.

— Значи… двеста — предположи Лиам.

Тя кимна.

— Или там някъде. Може би малко повече.

Алек изглеждаше изумен.

— Откога се занимаваш с това?

— Отскоро.

Тя взе картонената кутия и кенчето от колата и ги отнесе в кухнята, за да се махне от изпитателните им погледи за известно време. Не обичаше да бъде център на вниманието, особено след като вече я възприемаха като престъпник. Алек беше хубав мъж, помисли си тя, но я гледаше, сякаш тя беше някаква откачалка. Но не и Лиам. Той изглеждаше скептичен, което не беше толкова лошо, предположи тя, но все пак нещо в начина, по който очите му се фокусираха напрегнато в нейните, я безпокоеше.

Застанала до прозореца със скръстени ръце, тя се загледа в нощта и се замисли за разговора. Може би не трябваше да бъде толкова честна. Вече беше твърде късно, но се почувства зле и съжали за стореното. Изобщо не трябваше да влиза в защитени сайтове. Нямаше значение дали мотивите й са били добри, или лоши. Беше нарушила закона безброй пъти. Никога повече, закле се тя.

В дневната Алек се обърна към Лиам:

— Ако може да направи само половината от това, което казва, че може…

Джордан го прекъсна.

— Всичко е вярно. Алисън не лъже.

— Толкова ли е добра? — попита Алек.

Джордан кимна.

— Да.

Алек поклати глава и подсвирна дълго и тихо.

— Тя е оръжие. В погрешните ръце може да се окаже смъртоносно.