Джули Гарууд
В мрежата (27)

Двадесет и седма глава

Зад завесата Алисън остави Питър внимателно да й свали роклята. След като облече копринената си пола и блузата, тя седна пред огледалото и разви плитката си. Решеше косата си и мислеше за Лиам. Всъщност очакваше да го види в публиката. Колкото по-дълго мислеше за него, толкова повече се ядосваше и по-силно четкаше. След няколко минути косата й беше права и блестяща, а гневът й беше утихнал. Най-сетне осъзна, че се държи глупаво. Просто искаше да се самосъжалява. Как да не го прави? През последните няколко седмици й казаха, че е съсипала живота на безброй хора. Беше съсипала живота на Уил, защото не го измъкна от затвора. Беше съсипала живота на леля си и чичо си, защото не искаше да излъже в съда заради тях. И, о, да, също така беше разрушила живота на Брет и на Стайлс, защото не им позволи да откраднат програмата й.

Всички ли бяха луди? Или тя не беше наред с главата? Струваше си да помисли по въпроса.

Взе памучно тампонче и мицеларна вода и изтри сенките от очите си. Реши да премахне останалата част от грима вкъщи. Агентите на ФБР я чакаха.

Партито се беше преместило в банкетната зала, където храната и напитките бяха в изобилие. Джовани както обикновено бе в центъра на вниманието.

Алисън излизаше от гримьорната, когато Питър я намери и й подаде чантата.

— Гаджето ти е тук — каза той. — Помоли да ти напомня да го изчакаш в градината.

Тя понечи да му каже, че няма гадже, но после си промени намерението.

— Как изглежда?

— Колко гаджета имаш?

— Загубих им бройката — отвърна тя. — Сега, моля те, кажи ми как изглежда?

— Доста висок, с руса коса, но честно казано, скъпа, мисля, че прекалява с автобронзанта.

Тя се вцепени. О, боже, та той описваше Брет. Вероятно бе дошъл, за да я заплашва. А освен това имаше склонност към насилие. Бе ставала свидетел на гневните му изблици. Опита се да запази самообладание.

— Добре ли си? — попита Питър. — Пребледня.

— Добре съм — отвърна тя. Питър се отправи към партито и тя извика след него: — Кажи на Джовани, че ще му се обадя по-късно. Тръгвам си.

— Няма нужда да бързаш, Алисън. Аз съм тук — чу гласа на Брет точно зад себе си.

Тя се затича към вратата, но Брет го очакваше и се вкопчи в ръката й. Дръпна я силно, за да се обърне към него. Бяха сами в гримьорната. Всички останали бяха отишли на партито. Нямаше кой да й помогне.

Очите му блестяха от омраза.

— Идваш с мен.

— Къде?

— Трябва да оправиш кашата, която забърка. Отне ми всичко. Сега искам да ми го върнеш.

— Аз ли ти отнех всичко? — Беше толкова изненадана от абсурдната му забележка, че за секунда загуби ума и дума. — Ти се опита да откраднеш моята програма и да я представиш за своя.

Той стисна още по-силно ръката й, докато тя извика.

— Поръчах си нова кола, която не мога да изплатя, както и апартамент в Саут Бийч, а заради теб нямам и цент. Ти ми отне всичко и ти ще ми го върнеш.

Не можеше да повярва как той оправдава действията си.

— Смяташ, че ако кажеш, че е твое, това го прави твое? Няма да ти преотстъпя труда си.

— Програмата ми принадлежи. Работил съм по нея и ти не можеш да докажеш противното.

— Не знаеш какво говориш. Няма начин това да ти се размине.

Видя, че го обзема паника. Той я разтърси здраво. Тя се изненада от силата му.

— Ти ме унижи пред колегите и инвеститора ми — каза той.

— Стайлс ли имаш предвид?

— Разбира се, че него имам предвид. Той ще ме принуди да изпълня обещанието си да спечелим милиони. Не трябваше да се обръщам към него, не трябваше да искам пари от него, но не осъзнавах колко е опасен и сега… моля те, Алисън. — Показната му храброст започна да изчезва и вече не бе опасен, а просто жалък.

— Пусни ме — настоя тя.

— Дай ми липсващия програмен код.

Брет беше отчаян. Беше се гмурнал в дълбокото и сега се давеше.

— Не. — Тя се опита да отблъсне ръката му, но той не я пускаше.

— Вече имам купувачи — продължи той. — Ще получиш процент от печалбата.

— Не.

— Ако не те заведа при него, с мен е свършено.

— Ще трябва да ме измъкнеш оттук, а двамата мъже отвън няма да ти позволят да го направиш.

— Видях ги. Нали не смяташ, че не съм планирал път за бягство?

— След около пет секунди ще започна да крещя.

— Не исках да се стига дотук — каза той. Извади пистолет от джоба си и й го показа с пръст на спусъка и насочена към нея цев.

— Откъде го взе? — Шокът й пречеше да разсъждава трезво.

— Стайлс ми го даде.

— Боже мой, Брет. Ти не си убиец. Не се занимавай с него. И се отърви от този пистолет.

Той се държеше така, сякаш не беше чул и дума от това, което му каза.

— Заклевам се, че ще те застрелям, ако не тръгнеш. Ако аз не мога да получа тази програма, и ти няма да можеш да я продадеш. Ще те убия, без да ми трепне окото.

Притисна я с пистолета и я бутна към вратата, която водеше към градината. Тя я отвори, пристъпи крачка напред и спря.

— Тръгвай — заповяда Брет, като я ръгна в ребрата.

— Съжалявам, Брет — каза тя.

— За какво? — попита той саркастично. — Че провали живота ми?

— Не, съжалявам, че ще бъдеш застрелян. Предполагам, че адски ще боли.

Брет направи крачка напред и тогава видя Лиам, застанал пред вратата с насочен пистолет.

— Махни се от пътя ми. Няма да я нараня. Просто ще поработим по програмата и ще я откарам вкъщи. — Трескаво търсеше думите, все още с ръка на пистолета.

— Пусни я и вдигни ръце — нареди Лиам.

Брет поклати глава и придърпа Алисън по-близо.

— Той има пистолет — предупреди тя.

— Знам. — Гласът на Лиам беше спокоен и твърд. — Горе ръцете.

Брет реагира. Измъкна пистолета от джоба си и го вдигна, когато Лиам стреля. Преди Брет да спре да вие от болка, Лиам грабна пистолета от ръката му и издърпа Алисън настрани.

— Ти ме простреля — извика Брет. — Простреля ме в ръката.

Лиам кимна.

— Да, направих го.

Двамата агенти дотичаха. Алисън се приближи до Лиам и ги гледаше как слагат белезници на Брет. Когато единият от агентите го поведе навън, Брет го хвана за ръката и помоли да го заведат в болница. Другият агент се обърна към Лиам.

— Ние го поемаме оттук — каза той и после се обърна към Алисън. — Мога да ви изпратя кола.

— Ще те закарам вкъщи, Алисън — каза Лиам със сериозен, нетърпящ възражения глас.

— Чакай малко. Какво правиш тук? — попита тя. Едва сега осъзна, че той се беше появил изневиделица. — Знаеше ли, че Брет ще дойде?

Лиам се опита да я поведе, но тя се опъна. Видя, че очаква отговор, и отстъпи.

— Дойдох заради теб — започна той и продължи, преди тя да успее да реагира: — Знаех, че някой ще те преследва, и исках да те изведа оттук и да се уверя, че си в безопасност. Ако нещо се беше случило с теб…

Не можа да продължи. Мисълта да я загуби беше непосилна. Той я прегърна и притисна към себе си.

Тя го усети, че трепери.

— Бил си загрижен за мен.

— Да, по дяволите, безпокоях се. — Той я целуна по челото, после се отдръпна от нея. — Човекът, който избута колата ти от пътя, е работил за Стайлс. Името му е Джъд Бронски и той ще свидетелства срещу копелето. Определено има какво да разкаже.

Удивена от това докъде е бил готов да стигне Стайлс, тя прошепна:

— Той е дал на Брет пистолета. Не знам дали щеше да ме застреля.

— Сигурен съм, че Стайлс или някой от хората му не биха изпитвали угризения. Той е искал не само твоя лаптоп, а и теб самата. Бил е сигурен, че ще те принуди да му дадеш останалата част от програмния код за твоя софтуер. Ти щеше да изчезнеш безследно, а той щеше да продаде програмата и да натрупа състояние.

Беше й трудно да възприеме всичко това.

— Къде е Стайлс сега?

— Току-що ми се обадиха. Благодарение на показанията на Бронски знаят точното му местонахождение. Намира се в затворен комплекс на около половин час от Бостън. В момента агентите го арестуват.

Почувства слабост от облекчение.

— Брет ми каза, че се страхува от Стайлс. Сега разбирам защо. Не мога да не го съжалявам.

— О, не.

— Какво? — попита тя, объркана от реакцията му.

— Няма да се опитваш да сключиш сделка за Брет или да молиш от негово име. Никога няма да забравя, че бе насочил пистолет срещу теб. — Той я хвана за ръка и тръгна към фоайето. — Не ми харесваш с толкова много грим — каза той, надявайки се да смени темата, докато възвърне самообладание.

— И на мен не ми харесва, че изглеждаш полужив.

— Не ми харесва някой да насочва оръжие срещу теб.

— И на мен не ми хареса особено — отвърна тя.

— Адски се изплаших.

Тя го погледна.

— Аз също.

Бяха в средата на фоайето, когато той спря и се обърна към нея.

— Никога няма да позволя някой да те нарани.

— Знам.

Той се наведе и я целуна. Сега не му беше нито времето, нито мястото, каза си той, но нямаше значение.

— Обичам те, Алисън.

— Знам.

Тя се опита да продължи, но той я спря.

— Само това ли ще кажеш?

— И аз те обичам, Лиам.

Тогава той я целуна. Устата му покри нейната в целувка, която не премълчаваше нищо. И двамата едва си поеха дъх, когато той вдигна глава. Тя се опита да направи крачка назад. Той не й позволи.

— Няма ли да ми кажеш, че утре заминаваш и че между нас няма да се получи заради работата ти? — попита тя.

Ръцете му бяха обвити около кръста й и той я гледаше в очите, когато й отговори:

— Да, точно в това вярвах… досега. Изглежда, не мога да стоя далеч от теб. Забелязала ли си?

— Забелязах.

— Какво да правим в такъв случай? — попита той.

Очите й проблясваха дяволито и той нямаше търпение да чуе отговора й.

— Ти си противоречиш, Лиам, но ще се радвам да ти обясня как стоят нещата.

— Противореча си, така ли?

Той не я остави да му обясни. Изведнъж нямаше търпение да я отведе в апартамента й, за да й покаже колко много я обича. Чак когато пътуваха, тя успя да привлече изцяло вниманието му.

— Няма да стоя и да те гледам как се убиваш от работа. Няма да го направя, Лиам. Работя по осемдесет часа на седмица за Филипс заради този глупав договор, но веднага след изтичането на шестте месеца, нещата ще се променят. Имам нужда от живот извън компютъра си.

Той кимна, но не казаха и дума повече, докато не стигнаха до апартамента й. Мълчанието му я тревожеше.

— За какво си мислиш? — попита най-накрая тя.

— И аз имам нужда от живот.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Наистина ли?

— Знаеш ли какво още ми е нужно?

— Какво? — прошепна тя.

— Имам нужда от теб. — Той сложи ръце на кръста й и я притегли по-близо. — Обичам те. — Замълча за миг и после каза: — Напуснах работа.

— Какво… Ти, какво?

— Много мислих през последните няколко седмици. Трябваше безпристрастно да се поровя в душата си, но най-накрая разбрах какво искам. Уведомих Бюрото, че ще подам оставката си в понеделник.

Тя се отдръпна слисана, за да може да го мушне с пръст в гърдите.

— Но ти обичаш работата си. Как така ще напуснеш? Какво ти е станало? Не знаеш ли да правиш нещата умерено? Винаги ли трябва да бъде всичко или нищо? Спри да ми се хилиш. Опитвам се да те накарам да мислиш за бъдещето си.

— Мисля за бъдещето си — настоя той.

Тя му позволи да я целуне, преди да попита:

— Каква беше реакцията, когато им каза, че напускаш?

— Повишиха ме.

— Повишиха те? — повтори тя. — Ти си повишен?

Той сви рамене.

— Иди ги разбери.

Той взе ръката й и я заведе в спалнята.

— Новата ми позиция не е обвързана с толкова чести пътувания. Обучих достатъчно агенти, които могат да вършат моята работа.

Учудена от това, което й казваше, тя се обърна безмълвна към него.

— Скъпа, ако не си свалиш дрехите, не мога да те прелъстя.

Отчаяно искаше да я докосва, но първо я остави да си измие грима. Когато тя се върна в спалнята, поставиха нов рекорд по събличане. Той искаше да действа по-бавно, но страстта беше прекалено силна. Всичките чувства, които криеше в себе си толкова отдавна, избухнаха в прекрасен миг на екстаз.

По-късно, когато лежеше до него, Алисън започна да се смее без причина, просто защото бе безумно щастлива.

— Следващия път ще действаме бавно, обещавам — каза той и после се засмя, защото знаеше, че с Алисън това е невъзможно.

Той се наведе и хвана ръката й.

— Мислех си…

Тя изчака и когато той не продължи, попита:

— Да?

— Какво?

Той изглеждаше замислен. Какво ставаше в ума му?

— Ти каза, че си мислиш…

— Точно така. Мислех си, че ще искаш да се прибирам при теб всяка вечер.

Тя се усмихна.

— Да, всъщност очаквам да се прибираш при мен.

Той търсеше правилните думи, чувстваше се неуверен и несигурен, което му беше съвсем чуждо.

— И мисля, че ще искаш да спиш в леглото ми всяка вечер, затова това вероятно би трябвало да бъде нашето легло.

— Отново си прав. Лиам, какво се опитваш да кажеш?

Той сви рамене.

— Мисля, че ще трябва да се оженим.

— Да, ще трябва.

Той се ухили.

— Добре, щом попита, ще се оженя за теб.

— Не съм те питала…

— Разбира се, че го направи. Току-що.

— Трябва да те предупредя, че няма да е нормален.

— Сексът или бракът ни?

— Бракът ни.

— Аз и не очаквам да бъде.

— Аз не съм нормална — прошепна тя. — Трябва да го знаеш.

— Скъпа, разбрах това пет минути след като те срещнах. Ти си много повече от нормална.

Очите й се изпълниха със сълзи.

— Това е най-милото нещо, което някога си ми казвал. Какво ти става?

— Обичам те. Това ми става.

Тя се сгуши в него и затвори очи.

Той погали нежно косата й с върховете на пръстите си.

— Предполагам, че ще трябва да започнем да търсим градска къща някъде в Силиконовата долина.

— Във връзка с това…

— Какво?

— Мисля, че трябва да живеем тук, в Бостън.

— Така ли? Това ме устройва идеално — призна той.

— Все пак ще премеря сили с момчетата — каза тя. — Веднага щом завърша най-новото си оръжие, всички ще го искат. Но ФБР ще го получи най-напред.

— Значи ще създадеш фирмата си в нашия дом?

— Във връзка с това…

Той трябваше да потисне смеха си. Тя звучеше толкова сериозно.

— Да?

— Бих искала да продължа да работя за Филипс.

— Ти сериозно ли?

— Хайде, смей се. Знам, че го искаш.

Той направи точно това. След като се успокои, тя му обясни, че все пак щеше да ръководи компанията си с Джордан.

— Моля те, не казвай на Филипс.

— Ще забележи, когато продължиш да идваш на работа.

— Той ще тържествува.

— Да, ще го направи.

— Но условията на работа ще трябва да се променят. Ще бъда на разположение само при непълно работно време. И не искам повече да ми посочва стола. Толкова е грубо.

— Той обича да посочва. Наистина ли ще му отнемеш това удоволствие?

Тя въздъхна.

— Добре, ще го оставя да посочва стола.

— Толкова е лесно да бъдеш убедена — изсмя се той.

— Хей! — Тя го мушна с пръст.

Лиам сграбчи ръката й и я целуна.

— Кога ще кажеш на Шарлът, че ще останеш в Бостън?

— Във връзка с това…

— Искаш аз да й кажа.

— Първо ще й кажа, че ще се женим, а после ще намекна, че оставаме в Бостън. Вероятно ще обвиня теб.

— Устройва ме. Ще й кажеш ли, че най-после се опълчи на леля ви и чичо ви и наистина ги постави на мястото им?

— Сигурно — каза тя. — Но това, изглежда, не помогна. И двамата все още се обаждат. Чичо Ръсел винаги е пиян и винаги крещи.

— Ти направи достатъчно — каза той. — Умолявам те. Нека и аз да опитам. Мога да ги накарам да спрат.

— Разбира се. Защо не? Опитай. Тогава могат да започнат да ти се обаждат на теб.

— Не, няма — каза той, напълно уверен.

— Спомена, че след повишението ще можеш да се оттеглиш и да оставиш другите, обучени от теб агенти, да поемат работата ти.

— Точно така.

Тя се надигна на лакът и подпря брадичката си, за да може да погледне в невероятните му зелени очи.

— И каква по-точно е тази работа?

Той отговори:

— Може би някой ден, когато сме стари и побелели и се люлеем на предната веранда, гледайки внуците си, ще ти разкажа всичко.

Тя го целуна по бузата и положи глава на гърдите му. За пръв път в живота си разбра какво е да обичаш и да бъдеш обичан.

— Устройва ме — прошепна тя.