Джули Гарууд
В мрежата (6)

Шеста глава

Алисън искаше да разбере защо я разпитваха, но желанието й да избяга надделя. Пронизващите зелени очи на Лиам Скот се взираха в нейните, но не издаваха нищо.

— Нека да позная. Няма да ми разясниш какво се случва — каза тя.

— Не, не сега — каза Лиам. Той й отвори вратата. — Нека поговорим довечера, ще можеш да ми зададеш колкото си искаш въпроси.

— Ще ми отговориш ли?

— Да — увери я той. — Ще те взема в седем.

Преди да може да възрази и да му каже, че няма да ходи никъде с него в седем тази вечер или която и да е друга, агент Филипс се намеси:

— Повярвайте ми, Алисън. Ще намеря начин да ви убедя. Мисля, че ще ви бъде приятно да работите тук.

Тя поклати глава, за да му покаже, че не е съгласна, и когато се обърна, Лиам беше изчезнал.

— Искате ли да разгледате останалата част от центъра сега? — предложи Филипс.

— Не, благодаря.

Не изчака придружител. Излезе бързо от офиса на Филипс, намери Джордан и я убеди, че е време да си тръгват. Когато най-после останаха сами в колата, Алисън я подложи на кръстосан разпит.

— Защо не ми каза за агент Скот?

— Кой е агент Скот?

— Лиам Скот.

Джордан мина през портите и подкара по пътя, след което погледна Алисън.

— Не знам за кого говориш.

— Не беше ли в течение, че са планирали всичко това, за да ме проверят?

Джордан изглеждаше напълно объркана.

— Какво?

— Довечера Лиам Скот ще вечеря у вас и настоява да ме вземе в седем от нас, за да го придружа.

Тъй като пътуваха по празен павиран път, Джордан не си направи труда да отбие. Директно спря колата и се обърна към приятелката си.

— Как така ще идва на вечеря у нас?

Преди Алисън да отговори, Джордан каза:

— Поеми си дъх и ми разкажи всичко. Започни отначало и се опитай да звучиш смислено.

— Не съм сигурна, че ще мога, защото самата аз не виждам смисъл. Наистина ли не познаваш Лиам…?

— Не, не го познавам.

— Ами съпругът ти? Възможно е Ноа да го е поканил. И двамата са от ФБР. Може да са стари приятели, но просто никога не го е споменавал.

Джордан изрови телефона от чантата си и прегледа съобщенията. Нямаше от съпруга й, но имаше едно от брат й Алек, който беше дошъл от Чикаго. Извиняваше се за късното предупреждение, щял да дойде на вечеря с един приятел. Джордан прочете съобщението на Алисън.

— И Алек е във ФБР, нали? — попита Алисън.

— Да — отвърна Джордан. — Разкажи ми какво се случи в центъра.

— Филипс извади мое досие. Знаеше за семейството ми, точно колко години следвам…

— Защо? — попита Джордан.

— Предложи ми работа. Мисля, че има и още нещо. Ако ставаше дума само за набиране на персонал, защо не ми се обадиха за интервю? Защо са намесили и теб? И защо ни манипулираха да отидем там, на място?

— Съжалявам, Алисън. Нямах никаква представа. — Джордан се замисли за секунда. — Ясно е, че искат нещо от теб — добави тя. — Може би твоят кавалер ще ти каже повече довечера.

Алисън изглеждаше ужасена, което накара Джордан да се разсмее.

— Лиам Скот не ми е кавалер. Всъщност мисля да не идвам тази вечер.

— Напротив, ще го направиш — каза Джордан. — Не си ли любопитна да разбереш какво искат от теб?

— Ти ще ми кажеш.

— О, не, трябва да присъстваш. Не мисля, че агент Скот ще ти позволи да откажеш. Агентите на ФБР обичат да става на тяхното. Какъв е той?

Секси. Това беше първата дума, която й дойде наум, но Алисън не би го признала пред Джордан. Вместо това каза:

— О, нали знаеш.

— Не, не знам. Кажи ми.

Алисън сви рамене.

— Той е агент на ФБР. Но се усмихва. За разлика от Филипс.

Джордан включи на скорост и потегли.

— Предполагам, че ще науча повече за Лиам Скот довечера. Иска ми се Ноа да беше тук, но се връща от Маями следващата седмица.

Няколко минути преминаха в мълчание, докато Алисън премисляше отново странната среща.

— Филипс звучеше толкова самоуверено — каза тя.

— Какво имаш предвид?

— Каза ми, че ще намери начин да ме накара да работя за него, а аз не мисля, че е човек, който блъфира.

— Определено не е — съгласи се Джордан.

— Също така каза, че ще трябва да премина тест с детектор на лъжата, а аз не мога да го направя.

— Защо?

Алисън имаше доверие на Джордан, но не й бе споделяла за набезите си в интернет.

— Според теб?

— Смяташ, че няма да го издържиш.

— Сигурна съм, че няма да го издържа, и може да се озова в затвора. — Алисън знаеше, че не е причинявала щети на сайтовете, в които беше прониквала, така че не се тревожеше, че ще бъде преследвана за унищожаването им, но самото количество на хаковете й можеше да доведе до сериозно обвинение.

— Преувеличаваш.

— Ни най-малко.

Джордан не трепна.

— Добре, тогава не прави теста. Не отстъпвай. Никой не може да те принуди.

— Няма ли да ме попиташ какво съм направила, за да ме пратят в затвора?

— Ще ми кажеш, когато си готова.

Алисън се усмихна.

— Ти си изключителна. Бих умряла от любопитство и вероятно щях да ти натяквам, докато не ми кажеш.

— Твоят телефон ли звъни, или моят?

— Моят — каза Алисън. Тя видя, че има три гласови съобщения, всички от леля й. Първото беше кратко и спокойно. Леля й молеше да й се обади възможно най-скоро. Имало проблем, каза тя, без повече подробности. Второто беше по-агресивно. Тонът на леля й беше заядлив. Каза, че чакала два часа Алисън да се обади. Защо не го е направила? Разбира ли колко е егоистична и неблагодарна? Третото съобщение беше направо комично. Посред гневната й тирада чичо й бе започнал да крещи и след секунди двамата се впуснаха в настървена караница. За съжаление, Алисън беше свикнала с шумните им кавги. Тирадите в „Кой се страхува от Вирджиния Улф?“ бяха учтиви разногласия в сравнение с аргументите на тази двойка.

— Ще й се обадиш ли? — попита Джордан.

— Чу ли за какво става въпрос?

— Беше невъзможно да не чуя, имайки предвид децибелите им.

Алисън не направи опит да извини поведението им.

— Ще им звънна, когато се прибера.

Три съобщения едно след друго показваха, че проблемът е сериозен. Дали Уил отново беше загазил? Разбира се, че беше. Колко пъти беше обещавал, че няма да бъде толкова импулсивен?

Почти бяха стигнали кампуса, когато Джордан попита:

— Винаги ли е било така? Имам предвид… крещенето и гнева?

— Общо взето — отвърна Алисън. Побърза да смени темата, давайки на Джордан да разбере, че не иска да обсъжда неадекватните си роднини. — Какво ще правиш за вечеря? Брат ти нали знае, че не можеш да готвиш?

— Ставам по-добра — възрази Джордан.

— Значи… доставка до дома?

Джордан кимна.

— Мисля да е от китайски ресторант.

 

 

Алисън крачеше нервно из хола. Не искаше да излиза тази вечер, не и след разговора с леля й. С чичо й бяха прегледали сметките и бяха убедени, че едно плащане от Джовани липсва. Сумата беше значителна и те смятаха, че Алисън е похарчила парите или ги е скрила от тях. Цели пет пъти чу, че е неблагодарна, и след като леля й най-после се успокои и чичо й спря да крещи, Алисън обясни, че Джовани още не беше издал чека. Плащането щеше да се извърши в края на месеца, точно като всички останали.

Не получи извинение. Само кратко „Добре, тогава“, преди разговорът да приключи. Алисън бе изтощена до краен предел. Искаше й се да закрещи, просто за да се освободи от гнева и усещането за безсилие. Честно казано, разбираше защо Уил се държеше така. Те не му крещяха, но да бъде център на постоянното им внимание беше по-лошо, отколкото да го пренебрегват. Когато Алисън слагаше слушалките и се потапяше в своя кибер свят, тя можеше да избяга от караниците. Уил не можеше.

След като чичо й загуби работата си, караниците станаха по-сериозни. Финансовото им положение беше стабилно. Притежаваха къщата. Имаха известни спестявания, а чичо й получаваше и пенсия. После Уил започна да източва всичките им средства. Проблемите със закона струваха скъпо.

Чувствата към братовчед й бяха доста сложни. Тя му се ядосваше през повечето време, но също така и му съчувстваше. Чувствата към леля й и чичо й бяха още по-объркващи. Съзнаваше, че трябва да оцени това, което бяха направили за нея, но не можеше да ги понася и полагаше всички усилия да стои настрана. Откакто се беше изнесла, тя се беше връщала едва няколко пъти и всеки път вземаше по нещо от вещите си. Опразваше стаята си, докато отнесе всичко, което притежаваше или имаше стойност за нея, в къщата, която споделяше с двамата си приятели. Тя се беше превърнала в нейно убежище, но скоро щеше да я напусне. Наближаваше дипломирането и тя си имаше планове. Щеше да се премести в Калифорния. Самата мисъл за бъдещето й след дипломирането повдигна духа й.

Обикновено, веднага щом приключеше някой стресиращ телефонен разговор с леля си, отделяше час или два, за да отиде във фитнеса и да потренира. Бягането по пътечката й помагаше да си проясни ума. За жалост, тази вечер нямаше време. Беше вече шест и половина, а Лиам Скот щеше да бъде пред вратата й в седем. И вероятно щеше да бъде точен.

Нямаше да се облича специално за него. Обу любимите си удобни джинси, дълъг тъмносин вълнен пуловер и ниски обувки. Погледна се в огледалото. Реши, че се нуждае от подстригване. Косата й беше вече под раменете. Прибра я назад с шнола. Тъй като имаше още няколко минути и защото изглеждаше бледа и напрегната, си сложи малко руж.

Мислите й се върнаха към кибер центъра. Защо Лиам не й каза какво иска още там? Защо го отлагаше? Дали имаше намерение да я сплаши? Ако е така, беше успял. Фактът, че Филипс й беше предложил работа, означаваше, че тя е извън подозрение, нали? Но какво още имаше в нейното досие? Лиам Скот я гледаше, сякаш знаеше всичките й тайни. Ами ако просто чакаше удобния момент, за да я обвини? Дали не изчакваше, докато събере повече доказателства? Може би ще използва тази вечер с Джордан като уловка, за да я хване, когато бдителността й е притъпена? Божичко, колко нервна беше. Нека това да ми е за урок — помисли си тя. Не искаше да забравя неприятното чувство в стомаха си. Всъщност беше нарушавала закона неизброимо много пъти и въпреки че прегрешенията й бяха, според нея, напълно невинни, мотивите й нямаше да имат значение в съда. Тя се закле никога повече да не прави нищо незаконно до края на живота си.

Безпокойството й излизаше извън контрол. Когато Лиам паркира до бордюра, тя вече си се представяше в оранжев затворнически гащеризон. Знаеше, че реагира пресилено… но ако не беше така? Искаше да го наругае заради агонията, която й причиняваше, но вместо това реши да бъде сдържана. Студена като лед, но все пак дама.

Стоеше до прозореца и го наблюдаваше как се приближава по тротоара. Беше се преоблякъл в джинси, бяла риза и кожено яке. Трябваше да признае, че не изглеждаше толкова опасен, колкото по-рано. Ако не знаеше кой е и го видеше на улицата, определено щеше да бъде привлечена от него. След такива мъже се обръщаха глави. Много жалко, че беше агент. Алисън грабна чантата си и се отправи навън, за да го пресрещне.

 

 

Лиам спря, когато тя се спусна по стъпалата. Гледаше я как крачи към него и полагаше всички усилия, за да не реагира, но това беше почти невъзможно. Не можеше да си обясни привличането, което почувства в момента, в който я срещна. Само знаеше, че това никак не му харесва. За него тя беше служебна задача. Нищо повече, нищо по-малко. Средство за постигане на целта, напомни си той. Тя се движеше така, сякаш беше на модния подиум — изправила гръб, вдигнала високо глава, изражението й не разкриваше нищо — несъмнено поза, усъвършенствана с практиката. По дяволите, тя беше красива жена… жена с характер.

Когато се приближи до него, тя се намръщи и каза:

— Наистина не ми се излиза тази вечер.

В отговор той й отвори вратата на колата, за да влезе.

— Разбира се, че искаш — каза той и затвори вратата, преди тя да успее да отговори.

Щом потеглиха, той попита:

— Гладна ли си?

— Винаги съм гладна.

Той помисли, че тя се шегува, и се засмя, но я погледна и видя, че е сериозна. Тя гледаше втренчено напред с безизразно лице.

— Това си е чиста загуба на време — каза тя. — Не разбирам какво мислиш, че ще постигнеш, като ме заведеш в дома на Джордан.

— Надявах се да възприемеш по-позитивно моето предложение, когато си в приятелска среда. — Тя го погледна скептично и той добави: — Не се безпокой. Няма да те взема в плен.

— Защо аз? Как се стигна до всичко това?

— Работил съм няколко пъти с Алек Бюканън и той ми разказа за сестра си Джордан, която е компютърен гений. Точно сега имам нужда от гений.

— Джордан е блестяща. Всеки го знае. Чу я да говори на семинара.

— Да — съгласи се той.

— Така че… защо Филипс не предложи работата на нея?

— Защото ти си по-добра.

— Как го реши? — протестира тя.

— Дойдох на семинара, за да чуя Джордан, но също така чух и теб. Тогава проверих някои неща. Ще се изненадаш какво можеш да откриеш за един човек.

Леката усмивка, която повдигна ъглите на устата му, накара Алисън да се почувства изключително неловко. Дразнеше ли я? Или се усмихваше, защото беше доволен от уличаващата информация, която бе открил за нея?

— Все пак не разбирам — каза тя. — Ако ФБР иска да ми предложи работа, защо просто не уредихте интервю и не ме попитахте? Защо трябваше да ме доведете с измама в кибер центъра ви?

— Идеята бе на Филипс. Той не смяташе, че ще разговаряш с нас. Плюс това, не вярваше на информацията за твоите способности. Трябваше да го види с очите си.

— Вече ти дадох отговор. Не трябваше да си правиш целия този труд.

Изминаха няколко пресечки в мълчание, а тишината само засилваше тревогата на Алисън. Тя кръстосваше крак върху крак отново… и отново… и отново. Беше скръстила ръцете си в скута и беше сигурна, че изглежда спокойна… докато Лиам не се пресегна и постави ръката си върху нейните. Тогава тя разбра колко е нервна всъщност.

— Неспокойна ли си с мен? — попита той.

— Неспокойна? Не, разбира се, че не. Има ли причина да бъда?

— Добре — каза Лиам. Не можеше да си представи какво се случва в съзнанието й, но тя изглеждаше на ръба на паниката. — Разкажи ми за себе си.

— Защо? — Алисън чу страха в гласа си и настръхна.

— Искам да те опозная, а и ти да ме опознаеш — отговори той.

— Имаш досието ми. Мислех, че вече знаеш всичко. — В мига, в който изрече думите, осъзна колко язвително прозвучаха. Господи, искаше й се да може да се успокои. — Добре. Какво би искал да научиш?

— Живееш с двама мъже. Обвързана ли си с някого от тях?

— С двама студенти — поправи го тя — и не, не съм. Те са мои приятели.

— Винаги ли си живяла в Бостън?

— Не. Ами ти? Къде си израснал? — попита тя в опит да отклони вниманието му от себе си.

— Роден съм във Филаделфия и живях там със семейството си до тригодишна възраст — обясни той. — После баща ми беше повишен и преместен в Мелбърн, Австралия. Израснах там, но се върнах в Щатите, за да уча в Принстън.

— Сега в Бостън ли живееш?

— Не.

Тя го изчака да продължи, а когато той не го направи, попита:

— А къде?

— В последно време предимно от хотел на хотел.

Това не беше точен отговор. Обаче тя нямаше намерение да настоява. Какво я интересуваше къде живее? След тази вечер вероятно никога повече нямаше да го види.

— Имаш ли братя или сестри?

— Един по-малък брат. Добре, сега е твой ред. Разкажи ми за твоето семейство.

Беше сигурна, че знае всичко за семейството й. Проверката на биографията й, която са направили с Филипс, очевидно е била изчерпателна, но тя реши да продължи играта. По-добре да го предразположи, отколкото да го отблъсне.

— Леля ми и чичо ми живеят в Емерсън. Това е малко градче на около два часа и половина от Бостън. Имам сестра, Шарлът. Тя е по-голяма, но ние сме много близки.

Той не отрони и дума. Просто я изчака да продължи.

— Родителите ми загинаха при самолетна катастрофа. Бях на четири години, когато се случи, а Шарлът беше на десет. Леля и чичо ни прибраха. Ако не го бяха направили, щяха да ни изпратят в приемни семейства и вероятно щяха да ни разделят. Много съм им благодарна.

Не това, което каза, а безизразният начин, по който го каза, разкриваше достатъчно, сякаш го беше повтаряла толкова много пъти, че вече го бе научила наизуст.

— Имам братовчед — продължи тя. — Името му е Уил. Той е по-голям от мен с две години и изобщо не се разбираме. Знаеш и това, нали?

— Така ли?

Лиам й се усмихна, което за малко да наруши концентрацията й. Той наистина беше супер секси. Тя отхвърли нелепата мисъл и си припомни какво искаше да каже.

— Сега искаш да говоря за него, нали?

— Всъщност…

— Да, Уил има проблеми със закона. Нарушавал го е повече от веднъж и да, има ужасен нрав, но ходи на терапии за контрол на гнева и на сеанси при социален педагог, който да му помага да се справи с това. Да, идеята не беше негова. Съдът го накара да ги посещава. Все пак, сигурна съм, че ще има ефект. — После въздъхна и каза почти шепнешком: — Не, това не е вярно. Не мисля, че ще се промени. Уил има някои лоши навици. Един от тях е да движи с хулигани.

— А другите? — попита той.

— Той не желае да работи усилено и да се развива. Търси лесната печалба и не го интересува как ще я получи и кого ще нарани — отговори тя. — Има оправдание за всичко — продължи. — Непрестанно крои планове за бързо забогатяване и разбира се, те имат обратен ефект. Изписвал е много чекове без покритие, но родителите му винаги ги погасяват. Истината е, че Уил все още не е пораснал, и не съм сигурна, че някога ще порасне. Цял живот е бил глезен. Родителите му живеят, за да му угаждат. Отвратително е, наистина… — Тя внезапно млъкна, осъзнавайки, че споделя много повече, отколкото би трябвало. Само че вече не можеше да попречи на дълбоко таените чувства да се излеят.

— Какво ще кажеш за компютрите? — попита Лиам.

— Какво за тях?

— Уил добър ли е с компютрите?

— Той не е хакер, ако питаш това. Да, оправя се и смята, че е добър, но не е така. Според мен е посредствен.

— Знае ли какво можеш да правиш ти?

— Не мисля, но няма как да съм сигурна.

Алисън се втренчи в уличните светлини, потънала в мислите си. Тя се беше разбъбрила и нямаше представа какво мисли Лиам сега. Беше ли нелоялна, като му разказа за Уил? Иронията беше, че всъщност смекчи истината. След като го обмисли, реши, че не му е казала нищо, което вече не е знаел. Изведнъж забеляза, че пак започва да кръстосва краката си, и веднага спря.

— Алисън?

— Да?

— Винаги ли си толкова напрегната?

— Не, невинаги — отвърна тя. — Но когато съм с агент на ФБР, който не ми казва какво иска от мен, имам склонност да ставам малко неспокойна.

Цялата ситуация бе необичайна. Пътуваше в кола с мъж, за когото знаеше само, че работи за ФБР и има голяма власт. Това бе очевидно от начина, по който агентите му отговаряха. Също така той безспорно бе много привлекателен и харизматичен. Определено излъчваше магнетизъм. Жените прималяваха пред загадъчни мъже като него, но не и тя. Никога не би си позволила да бъде толкова уязвима.

Алисън беше потънала в мислите си и не осъзна, че колата беше спряла.

Лиам заобиколи, за да й отвори вратата. Той изчака минута и след това попита:

— Готова ли си?

Алисън се стресна и подскочи, после вдигна очи и видя, че Лиам се бе надвесил над нея с протегната ръка. Почувства се като идиотка. За колко ли време беше изключила? Това не беше типично за нея. Тя губеше представа за заобикалящата я среда единствено когато слагаше слушалките и се втренчваше в компютърния екран. Излезе от колата и се насочи към тухлената къща. Изкачи стъпалата към входната врата и позвъни.

Джордан и Ноа се бяха нанесли в новото си жилище преди две седмици. Бяха търсили дом в историческата част на Бостън и когато тази наскоро реновирана къща се появи на пазара за имоти, те я грабнаха. Въпреки че беше напълно обновена, тя запазваше очарованието от предишния си живот. Двойните врати все още бяха с оригиналното си гравирано стъкло, а старинните фенери от двете страни, отдавна превърнати в електрически, светеха с кехлибарен блясък.

Джордан отвори вратата и се усмихна любезно.

— Лиам Скот, предполагам? — каза и протегна ръка.

Лиам пусна Алисън да влезе пред него и пое ръката на Джордан.

— Много ви благодаря, че ме приемате без покана.

— О, сигурна съм, че това е идея на брат ми — каза тя. — Опасявам се, че домът ни все още не е във вид за гости, затова моля да ме извините за бъркотията. Бях много заета, а съпругът ми е в командировка.

— Никога не съм го срещал — каза Лиам. — Но съм чувал много за него. Репутацията на Ноа Клейборн в Бюрото е впечатляваща.

— Надявам се, че ще се запознаете някой ден.

Влязоха в широко антре с отворено стълбище, водещо към втория етаж. До стената бяха подредени кашони. Дневната вдясно беше почти празна, като се изключат два стола и един диван. На пода имаше две все още опаковани лампи. Джордан ги поведе навътре, когато се чу звънецът.

— Това трябва да е Алек — каза тя. — Обадих му се и го помолих да вземе вечерята.

Тя отвори вратата и Алисън видя висок мъж с широки рамене, който държеше половин дузина торби с китайски символи.

— Цялото меню на „Бо Линг“ ли си поръчала? — попита той Джордан, като вдигна торбите, за да й ги покаже.

— Здравей, Алек — отвърна тя, като се наведе, целуна го по бузата и взе няколко торбички.

Когато Джордан го представи, Алисън видя приликата помежду им. Беше в очите им, когато се усмихваха. Близостта им беше очевидна — те не само се обичаха, но също така се и харесваха.

Последваха Джордан през хола към трапезарията. В средата имаше сгъваема маса с четири сгъваеми стола около нея. На нея бяха подредени хартиени чинии и салфетки.

— Масата за хранене ще дойде след няколко дни — извини се Джордан. — А съдовете ни все още са опаковани. Надявам се, че тези ще свършат работа.

След като я увериха, че всичко е наред, тя извади картонените кутии от торбите и ги постави в средата на масата. После попита кой какво иска да пие, а Алисън отиде с нея в кухнята, за да вземе бутилките с вода и бира.

Алек изчака жените да се отдалечат, за да не го чуят, преди да се обърне към Лиам:

— Тя ли е компютърният гений? Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен.

— Тя… не знам, не е това, което очаквах. Каза ми, че е модел, но…

— Но какво?

— Забелязал си, че е красива, нали? — попита Алек.

Лиам се засмя.

— Не, не бях забелязал. Благодаря ти, че ми обърна внимание. Нали осъзнаваш, че сестра ти, която също е много красива, е блестящ програмист.

— Предполагам — призна Алек, свивайки рамене, както само един брат би могъл, когато оценява сестра си. — Сигурно защото повечето компютърджии, които съм срещал, са момчета с дълга рошава коса и петна по тениските си.

— Подобно на теб — отбеляза Лиам. — Пак ли работиш под прикритие? Това ли е причината за дългата коса и брадата?

— Не, двамата с Ригън бяхме на почивка. Тук съм само за една вечер, след това се връщам в Чикаго. Ригън вече е там.

Докато двамата мъже споделяха новините, Джордан и Алисън тихо разговаряха в кухнята.

Джордан подаде на Алисън няколко бутилки от хладилника и прошепна:

— Не изглеждаш на себе си.

Алисън въздъхна тежко и каза:

— Страхувам се, че ще ме принудят да премина детектора на лъжата.

— Никой не може да те застави насила — увери я Джордан.

— Ами ако Лиам разполага с информация, която да ме уличи? — попита Алисън.

— Все още не знаеш какво иска — напомни й Джордан. — Не откачай, преди да разбереш. Освен това, аз съм на твоя страна, независимо от всичко.

Няколко минути по-късно седяха около масата. Малката масичка и столовете изглеждаха миниатюрни в сравнение с мускулестите мъже, но въпреки че не им беше удобно, те не се оплакваха. Алек и Лиам поддържаха лек разговор. Джордан се поинтересува откога Лиам и Алек си сътрудничат, тъй като Лиам бе споменал, че пътува из целия свят, а Алек беше назначен в офиса в Чикаго. Те разказаха няколко от случаите, които ги бяха събрали. Лиам настояваше, че той пръв е направил услуга на Алек, а Алек беше също толкова сигурен, че той пръв е помогнал на приятеля си.

— Лиам беше в Интерпол известно време — каза Алек на Джордан и Алисън.

— За кратко — поправи го Лиам.

— Но сега работиш за ФБР? — попита Алисън.

— Да.

— Защо пътуваш до толкова много страни? ФБР не се занимава със случаи в чужбина… нали така?

— Разбира се, че се занимаваме — отговори Лиам. — Имаме агенти и персонал в аташирани служби по целия свят и работим с чуждестранните правителства. Винаги, когато става дума за престъпление или нападение срещу американец в чужбина, ние сме там, за да помогнем. Предоставяме също така нашите ресурси на чуждестранните правителства, когато имат нужда от тях.

— Ти не беше ли в специалния екип на ФБР при удара в Индонезия? — попита Алек.

— Какво имаш предвид под специален екип? — попита Алисън.

Алек обясни:

— Екип за борба с тероризма. Когато има нападение, те се задействат в рамките на часове. Те са водещите оперативни работници за започване на разследването.

Тя се обърна към Лиам и зачака да разясни, но той не го направи. Остана мълчалив, докато не преминаха на друга тема. Точно тогава тя осъзна, че историите, които двамата с Алек им разказаха, бяха най-вече за ексцентрични типове, с които бяха работили, или за интересни места, които бяха посетили. Бяха споделили съвсем малко за опасностите или за заплахите, пред които се бяха изправяли. Лиам, особено, не издаваше нищо. Тя се питаше на какво ли бе станал свидетел. У него имаше нещо интригуващо. Той определено беше загадка. В един миг беше властен и командващ, а в следващия — очарователен и харизматичен. Тя седеше там, наблюдаваше го и се чудеше дали някой изобщо е виждал истинския Лиам Скот.

Алек разказа историята на първата им среща.

— Известно време мислех, че Лиам е престъпник — каза той.

— Известно време бях — отвърна Лиам.

— Нима нямаш нищо против да заобикаляш закона? — развълнувано попита Алисън.

— Зависи — отговори той.

Лиам отново не обясни, но отговорът му вдъхна надежда на Алисън. Щом той нямаше нищо против да заобикаля закона, може би щеше да прояви повече разбиране към нейната колекция от бъгове и броя на незаконно посетените от нея сайтове.

Може би…