Джули Гарууд
В мрежата (10)

Десета глава

Еуфоричното чувство не продължи дълго.

Нямаше търпение да се върне в Бостън. Погледна към плика на седалката до себе си. Изгаряше от любопитство, но реши да го отвори, след като се прибере стаята си. На миля извън Емерсън, телефонът й зазвъня. Погледна екрана и видя, че номерът бе скрит. Очевидно леля й беше блокирала телефонния си номер, така че Алисън да не знае кой се обажда. Телефонът не спря да звъни и за двадесет минути получи единадесет съобщения. Когато спря, за да зареди, Алисън изслуша всяко от тях и беше отвратена от грубите нападки и заплахи.

Докато стигне до Бостън, получи двадесет и пет съобщения. Алисън знаеше, че леля й няма да спре да я тормози, така че се отби до мобилния оператор и промени телефонния си номер. След това се обади на Шарлът, за да я уведоми. Не й обясни защо го е направила. Щеше да има достатъчно време да поговорят утре.

Обади се също и на Джовани, за да му каже. Надяваше се да се включи телефонният му секретар, но той вдигна. Той я разпита и изпадна във възторг, когато разбра, че е прекъснала всички връзки със своите роднини.

— Време беше да избягаш от тези кръвопийци. И не се притеснявай. Няма да дам новия ти номер на никого — обеща той.

Алисън се усмихваше, когато приключи разговора, мислейки каква късметлийка е, че Джовани бе част от живота й. Представи си го как седи в студиото, заобиколен от мостри на платове и скицници. На плоча над бюрото му бе отпечатан любимият му цитат от Ив Сен Лоран: „Модата остарява, стилът е вечен“ — думи, които неотлъчно следваше. Дори когато работеше, беше облечен с вкус, обикновено в класически костюм на тънки райета, с вдигната яка и пъстър шал, драпиран под ревера. Той беше творчески гений, но по-важното — беше добър човек, на когото можеш да се довериш, и верен приятел.

Паркира пред дома си и влезе. Нямаше никого, но до един час щеше да започне съботният вечерен ритуал на съквартирантите й и техните приятелки и къщата щеше да се изпълни със силен смях и музика. Отиде бързо в стаята си и затвори вратата. Седна на леглото, отвори плика и погледна вътре. Първият документ, който извади, беше лист канцеларска хартия с надпис на ръка. Най-отгоре бяха подчертани думите За адвоката. Чудеше се кой ли бе написал бележката. Майка й или баща й? Под заглавието беше името на частно училище с много добра репутация. Бяха написани и имената на Сюзън и Питър Хайът с адрес и телефонен номер.

Остави настрана листа и извади някакъв юридически документ. Най-отгоре беше написано името на застрахователна компания. Разглеждайки копието, тя осъзна, че това е полицата за застраховката живот на баща й. Бързо я прегледа. Когато стигна до подписите на последната страница, ръцете й трепереха. Беше и удивена, и възмутена. Полицата беше на стойност петстотин хиляди долара, а бенефициенти бяха двете с Шарлът. Баща й им беше оставил голяма сума пари, но те не бяха видели и стотинка от нея. Къде бяха отишли парите? Леля й и чичо й някак си ги бяха докопали. Изведнъж й просветна. Парите бяха в основата на всичко. Леля й и чичо й ги бяха прибрали заради тях. Бяха ги опазили в тайна през всичките тези години. А колко пъти бяха чували, че са финансова тежест? Една голяма лъжа.

Алисън не можеше да не се запита къде бяха отишли парите. Със сигурност не бяха похарчени за тях с Шарлът. Новите им дрехи или неща от първа необходимост бяха купувани от магазини за преоценени стоки, а след като момичетата станаха тийнейджъри, от тях се очакваше да покриват собствените си разходи. Ходеха в държавно начално училище и когато Алисън изрази желание да отиде в гимназията „Свети Доминик“, леля й и чичо й отказаха. Но не я разубедиха. Тя настояваше, докато те не склониха, при условие че сама си плаща за обучението. Не беше лесно, но тя изкарваше пари, като работеше през нощта и през уикендите. Джовани много й помогна през последната година.

Леля й и чичо й не живееха нашироко. Но все пак обичаха да излизат през почивните дни с приятели. Алисън предположи, че голяма част от парите бяха отишли в баровете и клубовете, които посещаваха. Останалото вероятно беше изхарчено да глезят Уил. Бе получил всичко, което бе поискал.

Алисън остави настрана документите и взе отново листа. Сюзън и Питър Хайът. Имената й се струваха смътно познати, но не можеше да се сети откъде. Взираше се в тях няколко минути, опитвайки се да си спомни, но накрая се отказа. Имаше адрес в Хюстън и телефонен номер. Чудеше се дали все още бяха валидни след толкова години. Имаше само един начин да разбере. Извади телефона и набра номера. След пет позвънявания беше готова да се откаже, когато чу женски глас.

Звучеше леко задъхана, сякаш беше бързала да вдигне.

— Ало?

— Сюзън Хайът? — попита колебливо Алисън.

— Да.

— Казвам се Алисън Трент и аз… — Спря, когато чу тихо ахване. — Да не би името ми да ви е познато? — попита тя.

— Да — отвърна жената.

— Но откъде?

— Майка ти беше най-добрата ми приятелка — отвърна Сюзан. — Виждала съм те като малка.

— Съжалявам, но не си ви спомням.

— Вие с Шарлът бяхте съвсем малки, а и сме се виждали само няколко пъти, защото живеехме в Хюстън, а вие в Бостън. — Тя замълча за миг. — Как сте? Нямаш представа колко пъти съм си мислела за вас.

— Добре сме — отвърна тя. — Обаждам се, защото открих вашите имена и телефонен номер на лист хартия заедно със застрахователната полица на баща ми. Питах се дали сте запозната с нея.

Сюзан отговори рязко, с горчивина в гласа:

— Да, знам за какво става въпрос.

— Ще ви бъда много благодарна, ако ми разкажете повече. Леля и чичо никога не са ви споменавали… нито пък полицата, впрочем.

— Не съм изненадана — отвърна с презрение Сюзан и бързо добави: — Съжалявам. Беше отдавна, но все още се разстройвам, когато се сетя за случилото се с родителите ти.

— Какво се е случило? — попита Алисън.

Сюзан си пое дълбоко дъх, преди да продължи:

— С майка ти се запознахме в колежа и се сближихме. След като завършихме, започнахме работа в Бостън и си наехме апартамент. Всъщност аз я запознах с баща ти. Той работеше в съседния офис и излизахме заедно с другите колеги след работа. Той беше прекрасен човек и знаех, че двамата с майка ти ще си допаднат, така че един следобед я поканих да ни прави компания. Оказах се права. Бяха родени един за друг. — Тя млъкна и когато продължи, Алисън долови по гласа й, че се усмихва. — Бяха чудесни времена. Както и да е… После срещнах Питър и се оженихме. Когато компанията му го прехвърли в Хюстън, ми беше ужасно трудно да се разделя с майка ти и баща ти. Те бяха моето семейство. С майка ти се чувахме всеки ден. — Тя се засмя. — Съпрузите ни не бяха много доволни от размера на телефонните сметки, но проявяваха разбиране. Гостувахме си в Бостън и Хюстън при всяка възможност, но след като майка ти забременя с Шарлът и на нас ни се роди син, Алекс, стана по-трудно да се събираме. После се роди ти. Майка ти беше толкова щастлива. Нашите посещения станаха по-редки. Все пак никога не сме губили връзка.

Сюзан отново спря и този път, когато продължи, звучеше много тъжна:

— Един ден майка ти се обади и каза, че трябва да поговорим за нещо изключително важно. Каза, че двамата с баща ти подготвят завещание и се питат дали бихме станали ваши законни настойници, ако с тях се случи нещо. Разбира се, отговорихме, че за нас би било чест. Но човек всъщност не очаква, че ще се случи нещо такова. — Гласът й прекъсваше от емоцията, която се опитваше да овладее. — Няколко дни по-късно научихме за трагедията.

Алисън чу сподавения й плач.

— Не успях да отида на погребението. Бях бременна в деветия месец с второто ни дете и лекарят ми забрани да пътувам. Толкова исках да присъствам. Известно време с Шарлът продължихте да живеете у дома, гледаха ви вашите съседи. Дойдохме в Бостън при първа възможност, но леля ти и чичо ти вече бяха поискали попечителство от съда. За съжаление, нямахме юридически правомощия, защото завещанието на родителите ти не е било окончателно заверено. Борихме се да ви вземем, но не можехме да направим нищо. Леля ти и чичо ти бяха най-близките ви роднини. Те наистина бяха упорити и спечелиха… въпреки желанието на родителите ви.

Алисън беше смаяна.

— Леля и чичо никога не са ни казвали това — продума тя.

— Нищо чудно. Когато заявихме, че искаме да поддържаме връзка с вас, те бяха възмутени. Водихме сериозна битка. Твърдяха, че това допълнително ще затрудни адаптацията ви, най-добре било да ви оставим да свикнете с новия си дом. Първоначално не бях съгласна, но нямах избор: заплашиха, че ще ни попречат да ви безпокоим по законен път. Разбира се, не исках да ви причинявам неприятности. Бяхте преживели толкова много. Надявам се, че сме постъпили правилно.

За миг Алисън остана безмълвна и после излъга:

— Да, разбира се.

— Ти беше толкова малка, но се надявах, че поне Шарлът ще ни помни. Разбира се, ние се опитахме да ви държим настрана от конфликта, а и тя не беше прекарвала много време с нас. Възможно е и да не си спомня нищо.

— Никога не ви е споменавала. Съжалявам.

— Много пъти ми се е искало да ви потърся, за да разбера как сте, но се тревожех да не събудя лоши спомени.

В следващите няколко минути Алисън я уверяваше, че двете с Шарлът са здрави и щастливи, като целенасочено избягваше да споменава леля си и чичо си.

— Искам само да знаете, че много обичахме майка ви и баща ви и че много искахме да живеете с нас.

Алисън затвори телефона и седна, вцепенена от гняв. Не можеше да изкрещи, за да не разтревожи съквартирантите си, но — о! — колко й се искаше. Знаеше, че леля й и чичо й са егоистични, озлобени хора, но как са могли да бъдат толкова жестоки? Спомни си колко се страхуваше като малка. Ако не слуша… ако е много шумна… или ако плаче… в съзнанието й винаги съществуваше възможността да бъде отделена от сестра си. А през цялото това време е имало любящо семейство, което е искало да ги приюти.

Щеше да експлодира от яростта, която се надигаше в нея. Не можеше да си намери място. Стана и закрачи из стаята, а думите на Сюзан отекваха в съзнанието й: … искахме да живеете с нас.

По бузата й се търкулна една сълза, а после още една. Трупаната с години болка внезапно изригна и тя се строполи върху леглото, ридаейки неутешимо. Не знаеше колко дълго беше плакала, но спря, когато чу гласове. Съквартирантите й и техните приятелки се събираха на долния етаж. Не можеше да остане тук. Трябваше да се махне. Изтри сълзите си, взе си чантата и нахвърля някои неща в нея. Щеше да прекара нощта у Джордан.

Когато слезе по стълбите, съквартирантите й разговаряха в кухнята. Дан надникна зад ъгъла.

— Здравей, Ал.

Тя не го погледна. Ако го направеше, той щеше да види подпухналото й от сълзи лице. Вместо това наведе главата и извика:

— Ще спя у Джордан. Ще се видим утре.

Отвори входната врата и рязко спря. На прага й стоеше Лиам.

Само един поглед му бе достатъчен, за да разбере, че се бе случило нещо. Отвори вратата по-широко и каза:

— Да вървим. — Грабна чантата й, хвана я за ръка и я повлече след себе си.

— Откъде разбра? — прошепна тя, без да очаква отговор.

— Какво имаш предвид? — попита той и я погледна.

Че съм в беда — помисли си тя, но не го каза. Разтърси глава, после каза:

— Че съм си у дома.

— Не знаех. — Той отвори вратата на колата, сложи чантата й в багажника, преди да седне зад волана. — Къде отиваме?

— Няма значение, искам просто да се махна оттук.

Лиам зави зад ъгъла и Алисън забеляза, че колата на леля й се приближава към тях. Бе сигурна, че не я бе видяла. Бързо измъкна телефона от чантата и се обади на Дан, за да го предупреди.

— Не я пускай вътре — каза тя. — Кажи й, че съм извън града за събота и неделя. И моля те, не бъди учтив. — Тя погледна над рамото си навреме, за да види как колата на леля й спира със свистене на гумите.

— Какво беше това? — попита Лиам.

— Сега не ми се говори.

— Но ще ми кажеш.

Той не зададе въпрос, съобщаваше й факт и тя знаеше, че в края на краищата трябваше да отстъпи.

— Може би — отвърна. Отпусна глава на седалката и затвори очи. Нямаше представа къде отиват, но се чувстваше твърде уморена, за да се безпокои.

Спряха до един ресторант край реката, който се казваше „Колибата на Джим“.

— Идвала ли си тук? — попита Лиам, докато паркираше колата.

— Не — отвърна тя.

Външността на сградата изглеждаше така, сякаш е била обявена за негодна за обитаване преди години. Дървената част беше овехтяла и напукана, но вътре изглеждаше съвсем нова. Ярките светлини на кея се отразяваха във водата и осветяваха трапезарията. Барът обикаляше половината ресторант. Беше претъпкано, но не им се наложи да чакат за маса. Оказа се, че Лиам познава собственика, Джим, който лично ги отведе до малка ниша с изглед към водата.

Алисън се втренчи във вълничките и нагнетеното в нея напрежение започна да отслабва. Един сервитьор взе поръчките им и веднага щом си тръгна, Алисън попита:

— Откъде познаваш собственика?

Лиам сви рамене.

— С кого не искаше Дан да бъде учтив?

Двама можеха да играят тази игра, реши тя, затова сви рамене и му се усмихна.

Признавайки тактиката й на изчакване за успешна, той се засмя, преди да отговори:

— Миналата година дойдохме да хапнем с Алек и се оказа, че собственикът е негов съученик. Пийнахме по едно заедно, за доброто старо време. Сега е твой ред.

— Леля. Днес се скарах с леля и чичо — беше всичко, което каза.

— Това са хората, които са те отгледали?

— Не, сестра ми Шарлът ме отгледа. Тя се грижеше за мен и ме защитаваше от тях.

Погледна отново през прозореца, събирайки мислите си. Внезапно изпита странното желание да излее сърцето си пред него, а в същото време не искаше той да разбере колко нещастен е бил животът й… и колко жалък. Мнението му за нея имаше значение и да пукне, ако можеше да разбере защо. От друга страна, той вече знаеше, че е нарушавала закона безброй пъти — какво значение имаше, ако научеше и за личните й проблеми?

Лиам я чакаше да обясни. Когато тя замълча, той се облегна назад и я загледа. Опитваше се да разбере защо го привлича толкова. Бе невероятно секси. Да, точно така. Зашеметяваща. Всички мъже се обърнаха, докато вървеше към масата. Тя не го забеляза. Но той определено видя. Беше излизал с много красиви жени, но според него в Алисън имаше нещо специално и то нямаше нищо общо с външния й вид. Харесваше му, че е дяволски умна. Но се тревожеше, че е толкова уязвима. Отново го обзе непреодолимо желание да я защити. Това не беше необичайно, нали? Беше агент на ФБР и работата му беше да защитава и да служи? Да, по дяволите.

Къде в длъжностната му характеристика се вписваше желанието му да я вкара в леглото си? Наистина трябваше да се стегне и да спре да мисли колко хубаво ще му бъде с нея. Но първо, трябваше да спре да я зяпа.

— За какво си мислиш?

Чудеше се как ще реагира, ако й каже истината.

— Защо питаш?

— Изглеждаше напрегнат. Но вече не чак толкова.

Джим се отби да ги поздрави отново и да попита какво искат за вечеря.

— Тази вечер сме претъпкани — отбеляза той със силния си бостънски акцент, като издърпа един стол и седна, без да откъсва очи от Алисън. Приличаше й на стар морски капитан. Лицето му бе набраздено от излагане на слънце и вятър.

Лиам ги запозна. Алисън поздрави и се усмихна, но Джим сякаш си глътна езика. Накрая все пак отвърна на поздрава й. После се обърна към Лиам и каза:

— Много е хубава.

— Така е — съгласи се Лиам и побърза да смени темата. — Какво е менюто тази вечер?

— Препоръчвам ви мидената супа.

Алисън нямаше особен апетит и би се задоволила с няколко бисквити, но реши да се вслуша в съвета на Джим. Веднага щом вкуси супата, апетитът й се завърна. Беше невероятно вкусна. След като я изяде, си поръча горещ чай, а Лиам с охота се зае с втората си супа за вечерта. Не бе срещала мъж като него и определено никой не я бе привличал толкова. Започна да се отпуска.

Макар че се опита, не можеше да спре да мисли как би се почувствала, ако той я целуне. Вероятно щеше да се разтопи в ръцете му. Мисълта я накара да се усмихне. Позволяваше на въображението си да излезе извън контрол. Така че, за да отклони мислите си от глупавата фантазия, ги насочи към сериозните проблеми в живота си, сред които бе фактът, че с Шарлът са били лъгани с години.

Лиам сякаш прочете мислите й.

— Какво се случи днес?

Въпросът му я изненада.

— Защо мислиш, че се е случило нещо? — попита тя.

— Изражението ти, когато отвори вратата. Беше разстроена. Каза, че си се скарала с леля си и чичо си.

— Просто днес не ми беше ден. Това е всичко.

— Разкажи ми — каза той. Щеше да добави: „Ще се почувстваш по-добре“, но се спря навреме. Имаше чувството, че тя ще се разсърди. Или ще се затвори в себе си.

— Имаш ли представа колко обичаш да командваш?

— Да — отвърна той с усмивка.

Трапчинката на бузата му й пречеше да се концентрира. Тя се запита как ли би реагирал, ако се пресегнеше през масата и го целунеше. Вероятно щеше да й сложи белезници и да я отведе в най-близката лудница.

— Винаги съм под стрес, когато се налага да се върна в Емерсън — започна тя колебливо.

— Разбирам.

Какво точно беше изровил при проучването й? Звучеше, сякаш наистина разбираше. Съчувственият му тон и нежността, която видя в очите му, я караха да иска да му разкаже всичко. Тя се замисли за миг и после направи точно това. Сподели му какъв е бил животът й с нейните роднини и как най-накрая бе преустановила отношенията си с тях.

Гласът й затрепери, когато спомена застрахователната полица.

— Вбесявам се само като си го помисля — пое дълбоко дъх, за да се успокои. — Какво правиш, когато си ядосан и разочарован?

— Обичам да удрям.

— Да удряш?

Той кимна.

— Играя ръгби, за да се освободя от гнева. Понякога играта загрубява, но това ми харесва. Просто отивам до най-близката бейзболна площадка и удрям топката, докато не ми олекне. Фрустрацията е друг въпрос.

— А как се освобождаваш от чувството на неудовлетвореност?

Трапчинката отново се появи.

— Със секс. — Той видя, че тя се изчерви и отново се засмя. — Ти какво правиш, когато си неудовлетворена?

Как да му каже, че пишеше програмни кодове, за да разпуска. Не, не можеше да му го каже, защото звучеше толкова тъпо.

— Същото — каза тя със сериозно изражение. Сведе очи и попита: — Кажи ми, Лиам, сега неудовлетворен ли си?

Той дълго я гледа, преди да отговори:

— Играеш си с огъня. Няма значение дали съм неудовлетворен, или не. Това е работа, а ти си ценен кадър. Не правя секс със сътрудници.

Усети, че бузите й пламнаха. Флиртът не беше нейната силна страна.

— Не съм те молила за секс.

Твърде късно разбра, че трябва да говори по-тихо. Половината ресторант я беше чул. Доста добре изглеждащ мъж с тениска на „Селтикс“^[1] в края на бара извика:

— Аз ще правя секс с теб, скъпа, когато и където кажеш.

Тя зарови лице в ръцете си и изстена:

— О, боже!

Втори мъж на бара посочи двамата до него:

— Забрави тези момчета. Те са аматьори. Аз съм човекът, който ти трябва, сладурче.

Когато вдигна глава и се огледа наоколо, дузина мъже я гледаха и се смееха. Идеше й да потъне вдън земя от срам.

Лиам се смили над нея.

— Искаш ли да сменим темата?

Игнорира отправените към нея погледи и се изправи в стола си, съсредоточавайки се върху Лиам.

— Интересуваш ли се ли от баскетбол? Обожавам „Селтикс“ и бих се абонирала за сезонни билети, ако възнамерявах да остана в Бостън. Трудно се намират добри места — продължи да бъбри. — Падам си и по бейзбола. Ходя на повечето домакински мачове на „Ред Сокс“. — Спря, за да си поеме дъх.

— Тези дни ще трябва да те заведа на бейзболен мач — отбеляза Лиам. Стараеше се да не се засмее заради смущението й. Лицето й все още беше червено. Толкова е невинна — помисли си той. В нея нямаше нищо фалшиво или претенциозно. Още една причина да го привлича. Тя определено се различаваше от жените, които познаваше.

Но беше ценен сътрудник и неприкосновена, отново си напомни той.

Тя най-после преодоля смущението си.

— И сама мога да отида на бейзболен мач. Освен това ти няма да останеш достатъчно дълго, за да ме заведеш. Забрави ли? След като си свършим работата, изчезваш. Нали така?

Не му хареса напомнянето, че ще замине, затова отвърна рязко:

— Правилно.

Тя изведнъж си спомни какво искаше да го попита.

— Защо дойде у нас тази вечер?

— Опитах се да ти се обадя, но нямаше връзка с твоя номер, затова реших да проверя дали всичко е наред.

— Да не помисли, че се опитвам да избягам?

— Повярвай ми, Алисън. Можеш да бягаш, но не можеш да се скриеш от мен — отвърна с уверена усмивка.

— Бях се запътила към Джордан. Просто трябваше да се махна — каза тя. — Смених си номера заради леля. Звъня ми най-малко тридесет пъти. Не преувеличавам — увери го тя. — Знаех, че няма да престане да ме тормози. Ще дам новия си номер само на няколко близки приятели и на теб, разбира се, стига да го искаш — бързо добави.

— Вече го имам.

— Как така вече го имаш? Смених го преди няколко часа. — Поклати глава. — Ако искаш нещо, ти просто… го получаваш, така ли?

— Може да се каже. — Сервитьорът се появи със сметката и след като плати, Лиам се изправи. — Готова ли си да тръгваме?

— Да — отвърна тя и въпреки неудобните и дори смущаващи моменти, не й се искаше вечерта да свършва.

Докато вървяха, той я прегърна и я привлече към себе си.

— Какво правиш? — попита тя.

— Защитавам своя сътрудник.

Двамата мъже, които й бяха извикали, подсвирнаха, но тя не им обърна внимание и се втренчи право напред.

Когато бяха в колата, Лиам попита:

— Искаш ли да те откарам у дома, или да те заведа у Джордан?

— У дома — отвърна тя. — Иска ми се да помисля за документите, които братовчед ми Уил ми даде, и говорейки за него…

Той я погледна.

— Да?

— Нуждая се от услуга. — Тя замълча, като се чудеше как да постави въпроса. След като обмисли вариантите, реши, че директният подход е най-добър. — Надявам се да му помогнеш да не влезе в затвора. Много бих се радвала да получи още един, последен шанс. — Когато се обърна към нея, видя скептичното му изражение.

— Шегуваш се, нали?

— Не, говоря напълно сериозно. Бих искала да му помогнеш, стига да можеш. Защо си толкова изненадан?

— Прегледах досието му. Не мога да му помогна. Получил е прекалено много шансове да промени живота си.

Тя не каза нито дума повече. Искаше да го остави да помисли и се надяваше да си промени мнението. Знаеше, че в крайна сметка ще я попита защо иска да помогне на Уил, а й беше трудно да обясни. Щеше ли да изглежда като пълна глупачка, ако признаеше, че го съжалява? Юношеските му години със сигурност бяха толкова травматични, колкото и нейните, само че по друг начин. Да има властни и контролиращи родители, които следяха всяка негова крачка, беше много по-лошо от това да бъде пренебрегван.

Стиснатата челюст на Лиам й подсказваше, че ще му е необходимо време да обмисли молбата й. Спряха пред дома й и Лиам извади чантата от багажника и я последва на тротоара.

— Струва ми се, че вътре няма никого — отбеляза той.

— Сигурно са излезли да хапнат. Няма проблем — добави тя. — Ще се върнат.

Осветлението на верандата беше изключено и светлината от прозореца на дневната хвърляше сенки на верандата. Прозрачните завеси омекотяваха отблясъците и придаваха златист оттенък на светлината.

На вратата Алисън се обърна и пристъпи по-близо до него.

— Може ли да ти пратя едно видео от сбиването на Уил в бара по електронната поща?

— Не е нужно да ми го пращаш, то доказва ли, че Уил е невинен?

Тя отново не му отговори директно.

— От него става ясно, че трима мъже го притискат. Моля те просто да му хвърлиш един поглед.

— Алисън, защо искаш да му помогнеш?

Тя въздъхна.

— Ще ми се да вярвам, че може да се промени. Какво лошо има в това? Не искам да го отписвам. Той не е чак толкова зъл — настоя тя. — Да, има проклет нрав, но никога не е насочвал гнева си към мен и винаги ме предупреждаваше, когато приятелите му идваха.

— Защо те предупреждаваше?

— Знаеше, че не ги харесвам.

— И какво правеше, когато той те предупреждаваше?

— Заключвах се в стаята си.

— Страхувала си се от тях.

Уф!

— Да.

Той поклати глава.

— Предполагам, че това го прави светец, предупреждавал те е и всичко…

— Просто подчертавам, че не е толкова лош.

— Искаш ли да се запознаеш с досието му?

— Всеки заслужава втори шанс. — Тя вдигна поглед към красивите очи на Лиам и усети, че пулсът й се ускорява.

— Той е получил повече от два шанса.

— Още един няма да навреди, нали? Аз ти правя услуга. Не можеш ли и ти да ми направиш?

— И в замяна ти осигурявам имунитет. Това беше сделката.

Виждаше, че няма да стигне доникъде и трябваше да промени условията. Помисли за секунда и каза:

— Добре, какво ще кажеш за това предложение? Ако му помогнеш, ще работя за агент Филипс и за теб един месец. Цял месец — подчерта тя.

— Ти се пазариш…

— Това са трийсет и един дни. — Тя пристъпи още една крачка към него и почти го докосна, казвайки: — Сделката си я бива.

— Какво ще стане, ако получи пробация и извърши друго престъпление? Отново ли ще помолиш за помощ?

— Не — отвърна тя. — Тогава той ще си е виновен и ще трябва да си понесе последствията.

— Трябвало е да си понесе последствията много отдавна — поклати глава. — Не.

Тя не се отказваше.

— Какво ще кажеш за два месеца? Ще работя за вас с Филипс в продължение на два пълни месеца.

— Бих го направил заради теб, но два месеца не са достатъчни.

Предусещайки победата, тя се усмихна:

— Тогава колко?

— Година.

— Година? Но това е лудост. Не мога да го направя.

— Тогава няма сделка.

Спорът продължи. Тя не се отдръпна от него.

След няколко минути пазарене, стигнаха до споразумение. Лиам щеше да направи каквото може за Уил, ако тя работи в кибер центъра в продължение на шест месеца. През това време ФБР щеше да й позволи да се дипломира. Алисън смяташе, че бяха постигнали добър компромис. Лиам беше по-скептичен. На базата на информацията си, той смяташе, че Уил ще наруши пробацията в рамките на един месец и ще влезе в затвора. Не сподели мнението си с Алисън, защото знаеше, че тя отново ще започне да спори.

— Още нещо…

— Сега пък какво? — изръмжа той.

— Не искам Уил да знае, че имам нещо общо.

— Добре.

Беше толкова доволна, че го целуна по бузата. След това бързо наведе глава и прошепна:

— Вероятно не трябваше да го правя. Беше неуместно.

Тази жена беше изкусителка и Лиам трябваше да приложи целия си самоконтрол, за да не я докосне. Последва вътрешен спор. Една целувка нямаше значение. Да, имаше. И все пак, ако я целунеше, любопитството му щеше да бъде задоволено и щеше да може да премине към по-важните неща. Но това би било погрешно.

— Не се забърквам със сътрудници — каза той, като бавно скъси разстоянието между тях и устата му беше само на сантиметри от нейната. Тя го гледаше в очите и той усещаше, че волята му се изплъзва. Една бърза целувка. Нима щеше да навреди?

Едва в този миг Алисън осъзна, че той я желае. Беше зашеметена. А също и доволна, защото искаше да го целуне от мига, в който го срещна.

— Разбирам — прошепна, притискайки тялото си към него. — Правилата са си правила. Така че, разбира се, не бива да правя това. — Тя обви ръце около врата му.

— Не, не би трябвало — запротестира той, но не помръдна.

— Или това — отвърна тя и леко докосна устните му със своите.

— Не… — Той се опита да задълбочи целувката, но тя се отдръпна.

Всичко това беше ново за Алисън. Тя не беше флиртаджийка, но й хареса да дразни Лиам.

— И как мислиш, дали противоречи на правилата, ако един сътрудник направи това? — Тя се протегна и устата й покри неговата с целувка, която беше всичко друго, но не и случайна или бърза. Веднага щом тя отвори устата си, той пое контрола. Езикът му се втурна навътре, погали нейния, предизвиквайки тръпки по гърба й. Когато я обви със силните си ръце, тя затегна прегръдката си, пръстите й се плъзнаха в косата му, докато устата му поглъщаше нейната. Страстта между тях пламна и последната свързана мисъл на Алисън беше, че не иска изобщо да спира.

Лиам загуби почти напълно контрол, вкусът й беше толкова пристрастяващ. Почувства как тя потръпна и рязко прекрати целувката, после направи грешката да погледне сексапилните й устни. Искаше я в леглото си. Нуждата го изгаряше, но се насили да дойде на себе си и внимателно свали ръцете й от врата си. Когато най-накрая я пусна, трябваше няколко пъти да си поеме дълбоко дъх, за да си възвърне контрола.

— Да, това противоречи на правилата — каза той и си прочисти гърлото.

Трябваха й няколко секунди, за да разбере.

— Добре — каза тя тихо, мръщейки се.

Той разбираше, че целувката я беше разтърсила. Желанието се задържа в очите й и по дяволите, искаше да я целуне отново. Вместо това взе ключовете и отвори вратата. После нежно я побутна вътре и бавно затвори след нея.