Метаданни
Данни
- Серия
- Бюканън-Ренард (13)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Wired, 2017 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Дафина Китанова, 2018 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 22 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata (2019)
- Разпознаване, корекция и форматиране
- Еми (2019)
Издание:
Автор: Джули Гаруд
Заглавие: В мрежата
Преводач: Дафина Янкова Янева-Китанова
Година на превод: 2018
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2018
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Излязла от печат: 12.06.2018
Отговорен редактор: Ивелина Балтова
Коректор: Йорданка Траянова
ISBN: 978-954-26-1810-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8175
История
- — Добавяне
Трета глава
Джордан Клейборн беше смятана за един от най-брилянтните хакери. Алисън Трент беше хиляди пъти по-добра от нея.
Въпреки че имаха много общи неща, между двете приятелки съществуваше и една голяма разлика. Джордан никога не бе нарушавала закона. Алисън го беше правила… многократно.
За първи път се срещнаха на един прием в чест на професор, удостоен с престижна награда за приноса си в сферата на компютърните науки. Това беше голямо постижение за него и за Бостън Колидж, на който Джордан беше възпитаничка, а Алисън все още беше студентка. Джордан седна до Алисън на една от масите и се представи, макар това да не бе необходимо. Алисън много добре знаеше коя е Джордан Клейборн. Името й се бе превърнало в истинска легенда в Бостън Колидж, новатор, визионер, и по мнението на Алисън, гений в областта на технологиите. Тя беше продала начинаещата си компания за милиони долари и сега пишеше серия от програми за преподаване на основни компютърни умения на начинаещи и насочването им към модерното софтуерно инженерство. Джордан беше направила това, което мнозина смятаха за невъзможно. Беше привлякла вниманието на момчетата от Силиконовата долина. Точно това възнамеряваше да направи и Алисън веднага след като завърши. Как да не я харесва човек?
Веднага след като Джордан попита Алисън какъв е основният й приоритет, бентовете се отприщиха и през следващите два часа обсъждаха създаването на компютърни програми. Онази вечер те се сприятелиха и не след дълго се сближиха. Дори и не предполагаха, че приятелството им ще отключи редица събития, които в крайна сметка щяха да променят живота на Алисън.
Въпреки натоварения си график, намираха време да се срещат, за кафе или обяд. В очите на другите вероятно изглеждаха като две жени, които обсъждат развълнувано последните модни тенденции или най-новото риалити шоу. В действителност обаче те разнищваха компютърното програмиране.
Няколко седмици по-късно Алисън се запозна със съпруга на Джордан, Ноа Клейборн. Двете не отделяха особено внимание на личния си живот. Джордан беше споделила, че е омъжена и че съпругът й работи за правителството, но Алисън не знаеше повече подробности. Джордан покани Алисън в дома на родителите си в Нейтънс Бей. Там тя най-после се запозна с Ноа и разбра, че е агент на ФБР. Хареса го от пръв поглед. Той беше очарователен и забавен и очевидно много влюбен в съпругата си. Нямаше причина Алисън да бъде нащрек.
Родителите на Джордан, семейство Бюканън, също бяха сърдечни и гостоприемни и Алисън не можеше да не забележи как изразяват привързаността си, нещо нетипично за нейните леля и чичо. Двама от братята на Джордан, заедно със съпругите си, също дойдоха. Те се отнасяха с Алисън, сякаш беше част от семейството. Тя обичаше да прекарва времето си с тях, бяха толкова дружелюбни и любящи. Обожаваше вечерите около масата, когато Джордан и братята й разказваха истории от детството си и номерата, които са си погаждали един на друг. Алисън само можеше да си представя врявата и смеха, когато седемте братя и сестри на Джордан бяха заедно. Завиждаше им за това.
По време на първата вечеря тя откри също, че повечето от членовете на семейство Бюканън са свързани и с правоохранителните органи. Трима от братята работеха в Бюрото. Единият беше федерален адвокат. Дори бащата на Джордан беше съдия. Във всяка друга ситуация Алисън би се измъкнала възможно най-бързо, предвид сблъсъците й със закона, но семейство Бюканън бяха толкова забавни, че тя пренебрегна инстинкта си за самосъхранение. Впоследствие осъзна, че е трябвало да бъде по-предпазлива. Но как би могла да предвиди това, което предстоеше? Знаеше само, че й харесва да бъде част от едно любящо и сплотено семейство, а освен това двете с Джордан имаха възможност да разговарят на воля за езици и кодове, за писане на програми, бъгове и хакери.
Седмиците се нижеха, но Алисън бе много заета и нямаше време да се среща с приятелката си толкова често, колкото й се искаше. Когато научи за предстоящ семинар по програмиране, тя веднага се записа. Знаеше, че вероятно няма да научи нищо ново — това не беше арогантност от нейна страна, а просто факт — но Джордан щеше да го води и тя искаше да я подкрепи.
В деня на семинара Алисън прекара следобеда в библиотеката, работейки по курсова работа, която трябваше да предаде следващата седмица. В пет часа затвори лаптопа и посегна за палтото си. Погледна часовника и прецени, че има достатъчно време да изтича до къщи и да се преоблече. Семинарът започваше в седем вечерта, а Алисън искаше да пристигне в малката аудитория по-рано, за да заеме по-предно място. Очакваха се над сто студенти. Ако се съдеше по часовете по компютърни науки, огромното мнозинство щяха да бъдат мъже — факт, който Алисън намираше за оскърбителен. Къде бяха жените? Знаеше, че жените навлизат в технологичните области, но напредъкът не беше достатъчно бърз. Не че се чувстваше заплашена от мъжете. Не се съмняваше в способностите си. Просто й се искаше да има повече жени, за да не я гледат като странна птица.
Сестра й Шарлът познаваше аналитичната й страна, но повечето хора не биха предположили, че един ден ще стане компютърен специалист. Още като дете непознати коментираха външния й вид. После, когато стана тийнейджърка, й казваха, че слабата й фигура и дългите й крака я правят перфектния модел. Един фотограф обяви лицето й за съвършено: високи скули, прекрасни, блестящи сини очи, перфектна кожа и плътни устни. Беше едва в единадесети клас в гимназията и със сестра й се разхождаха из един универсален магазин, когато беше забелязана от неговия управител и й предложиха да се снима за рекламната му кампания в местно списание. Тя се прибра вкъщи и поиска разрешение от леля си и чичо си, но отговорът им, както обикновено, беше рязък и пренебрежителен. През годините, в които живееше с тях, никога не я бяха насърчавали.
Алисън се готвеше да отхвърли предложението, но леля й и чичо й внезапно си промениха мнението. Те точно бяха получили голяма сметка от адвоката, който представляваше Уил по обвинение за кражба на дребно от магазин. Осъзнавайки, че допълнителният доход ще облекчи финансовите им затруднения, те й разрешиха да заснеме кампанията.
Снимките в списанието имаха голям успех и през следващите месеци тя получи няколко оферти, които отказа. Не се интересуваше от кариера като модел. Но когато перспективният дизайнер от Бостън Джовани Донато настоя тя да представи дрехите му, тя се предаде. Той беше толкова мил по време на снимките, че тя не можеше да му откаже. Съгласи се да работи за него, при условие че това няма да пречи на училището и на дългосрочните й цели.
Тъй като беше непълнолетна, попечителите й поискаха да получават всеки цент, спечелен от Алисън, и веднага похарчваха всеки получен чек. Когато Джовани узна какво правят, откри сметка на нейно име в своята банка, увеличи основната й заплата, без да казва на попечителите, и депозираше разликата. Алисън беше благодарна за работата като модел и особено за начина, по който Джовани се грижеше за нея финансово, но след няколко години беше готова да се запише в колеж и знаеше, че е време за промяна на посоката. Не изпитваше и капка съмнение, че би могла да бъде нещо повече от модел. Бъдещето й бе определено от мига, в който сестра й й показа как да включи компютъра. Не можеше да си спомни на колко години беше, но можеше да се закълне, че бе любов от първото натискане на клавиша. Тогава тя беше срамежливо, тихо момиче и невинаги разбираше поведението на хората, но нямаше проблем с компютрите. Не можеше да обясни как се случва. Може би мозъкът й беше своеобразен компютър. Просто нещо в нея внезапно си дойде на мястото. Работата с компютъра беше също така и чудесно бягство от роднините й и безкрайните разправии вкъщи. Когато Алисън слагаше слушалките, от шума и хаоса около нея не оставаше и следа.
С всяка изминала година в колежа познанията и ентусиазмът й нарастваха. Нямаше нещо, което да не може да направи със своя лаптоп. Четенето на програмни кодове беше едно от любимите й забавления. След като реши проблема на обитателите на „Сънсет Гардънс“, влизането в предполагаемо недостъпни сайтове се превърна в любимото й занимание. Любопитството й все повече нарастваше. Не можеше да устои на някоя сложна програма, а колкото по-сложна беше, толкова по-добре. Обичаше да търси бъгове. Тези малки програмни грешки бяха като вход в много сложни системи. Влизаше в стотици сайтове по този начин, но се подсигуряваше, така че никой да не може да открие нейното присъствие. Съзнавайки, че бъговете имат потенциала да направят организациите и компаниите податливи на разрушителни атаки, тя всячески се стараеше да прикрие следите си. Алисън знаеше, че нарушава закона, като влиза в защитени сайтове, но намеренията й бяха чисти. За нея това бяха гигантски пъзели и тя просто ги изучаваше, за да разбере как се напасват парчетата. Не вредеше на никого. Всъщност дори помагаше. Ако откриеше проникване, блокираше хакера и много често отстраняваше вируси, които биха могли да нанесат вреда или дори да унищожат компаниите. Оправдаваше действията си, но дълбоко в себе си едно заядливо гласче не й даваше мира. Ако властите откриеха какво върши, можеше сериозно да загази.
Колежът много й харесваше. Изнесе се от дома на леля си и чичо си и заживя в една къща близо до кампуса. Денят, в който се премести, бе изпълнен с радост като коледните сутрини заедно с Шарлът и съпруга й, когато те живееха в Бостън, и тя горещо се надяваше, че никога вече няма да й се наложи да прекара дори една нощ с леля си и чичо си. Свободата й означаваше, че може да се съсредоточи върху това, което я вълнува. Докато повечето от съучениците й се мотаеха по заведенията, тя разработваше програмни кодове в стаята си. Не беше съвсем необщителна. Беше се сприятелила с няколко души, но повечето от тях имаха други интереси и не споделяха страстта й към компютрите. Добре че беше Джордан, тя я разбираше и Алисън очакваше с нетърпение семинара й тази вечер.
Когато излезе от библиотеката, въздухът беше студен и влажен и прехвърчаше сняг, който скоро щеше да се превърне в истинска снежна буря, ако прогнозата се окажеше вярна. Температурата беше необичайно ниска за началото на ноември. За щастие къщата, която тя делеше с двама други студенти, беше само на три пресечки от аудиторията. Можеше да пресече кампуса и да стигне за пет минути.
Когато се прибра, къщата бе празна. Втурна се към своята спалня на горния етаж и се преоблече в тесни джинси и тениска с дълъг ръкав, след това намъкна дебел плетен кремав пуловер и потърси в дъното на гардероба високите си кожени ботуши. Те бяха поизносени и удобни и щяха да й топлят. Вдигна дългата си кестенява коса на опашка. Обичайно слагаше съвсем малко грим, с изключение на фотосесиите с Джовани. Нуждаеше се само от спирала и гланц за устни. Вместо тежкото зимно палто облече светлосивата си пухена жилетка. Тя имаше толкова много джобове с цип, че не беше нужно да носи чантичка или раница. Прибра ключовете и спрея за самозащита в единия джоб; малкото портмоне с парите и личната си карта — в другия, кърпичките и мобилния телефон — в третия, а имаше още два празни джоба за сивите й кожени ръкавици. Тя обви два пъти сив шал около врата си, след това завърза краищата, както й бе показал Джовани. Имаше страхотен гардероб, благодарение на него. Не само заделяше пари за нея, но също така настояваше да вземе дрехите, които показваше, като бонус за добре свършената работа.
Стълбите на старата къща скърцаха и стенеха, когато изтича към първия етаж. Изненада се, когато видя двамата си съквартиранти, Дан и Марк, в хола. Изглеждаха много сериозни, наведени над купчина листове върху масичката за кафе. Тя се усмихна, като ги погледна. Спомни си как Шарлът щеше да припадне, когато чу, че Алисън ще живее със студенти от мъжки пол, но след като се запозна с тях, осъзна, че за Алисън вероятно е по-безопасно да бъде с тях и те да се грижат за нея, отколкото да живее сама. Освен това и двамата имаха сериозни връзки.
Дан Кембъл отговаряше за финансите в къщата. Беше стипендиант по икономика и вероятно щеше да завърши пръв по успех в курса си следващата година. Когато тя отговори на обявата в студентския бюлетин за стая под наем, Дан настояваше и успя да убеди Марк да я приеме. Дан имаше фигура на атлет, но не спортуваше. Напомняше й за голяма едра мечка, но беше много мил.
Марк Стросмън беше магистър по политически науки, който възнамеряваше да учи право. Той беше отзивчив и дружелюбен и Алисън много го харесваше. Току-що се беше сгодил и щеше да се жени за момиче от съседен колеж, след като завърши. Когато не беше на лекции, той участваше в студентското управление и Алисън не се съмняваше, че някой ден ще гласува за него на щатски, ако не и на национални избори.
През първите няколко месеца от този семестър те бяха приели четвърти студент, обаче Брет Кийтън изобщо не успя да се впише в групата. Докато останалите се включваха в домакинската работа, той беше мързелив и отказваше да изпълнява своята част от задълженията. Магистър по компютърни науки той непрекъснато се хвалеше с грандиозния си план да създаде компания и да я направи глобална. Кълнеше се, че някой ден ще притежава половината от Бостън. За жалост, в плана му имаше един голям недостатък. Академичното му представяне в най-добрия случай беше под средното ниво. Често искаше помощ от Алисън, когато закъсваше с някой проект, и въпреки че няколко пъти го спаси с готовност, тя сериозно се съмняваше в способностите му. Да не споменаваме, че упоритата работа го отвращаваше. Съквартирантите го търпяха, докато една вечер Марк не го завари да се промъква в стаята на Алисън и да рови в компютъра й в нейно отсъствие. Марк уведоми Дан и двамата решиха, че това е последната капка, преляла чашата. Казаха на Брет да си събере багажа и да се маха.
Тъй като останалите трима съквартиранти се разбираха много добре, те решиха да не дават стаята под наем. Досега се бяха справяли и нямаше причина да включват още един човек.
— Ал, имаш ли минутка? — попита Дан, когато я забеляза в подножието на стълбите.
— Разбира се. Какво става? — Тя се приближи до дивана и седна на облегалката. Забеляза, че документите на масичката за кафе бяха сметки, и изчака да й обяснят.
— Всичко е платено този месец, освен частта от наема на Марк.
— Чувствам се като идиот — каза Марк. — Преди да изхвърлим Брет, изобщо не се сетих да си прегледам нещата. Бях толкова ядосан, че и през ум не ми мина да проверя спестяванията си. Взел е всичките ми пари, но не мога да го докажа.
— Знаеш ли, че един следобед се беше промъкнал в стаята ти? — попита Дан Алисън.
Тя кимна.
— Марк ми каза.
Когато разбра за опитите на Брет да рови в компютъра й, тя се разтревожи, но когато научи за втория инцидент, в главата й светна предупредителна лампичка. От месеци работеше по една програма и ако успееше да я завърши, щеше да направи революция в компютърната сигурност. Не беше казала на никого за това, дори на своите съквартиранти, защото имаше още подробности за изпипване и искаше да я изпробва основно. Дали Брет някак си беше открил програмата? Обикновено беше много предпазлива, но той на няколко пъти се приближи прекалено близо до нея. Беше ли свалила гарда си? Само един пропуск от нейна страна беше достатъчен, за да разбере как да получи достъп до работата й. Беше вградила защити и се подсигури като отделно запазваше всичко. Плюс това, Брет имаше само посредствени познания за програмирането, така че дори и да беше намерил програмата й, беше сигурна, че няма да я разбере. Все пак изпитваше безпокойство. Дали се е опитал да открадне нещо? Може би компютъра й? Осъзна, че трябва да бъде по-внимателна. Целият й живот се съдържаше в този лаптоп.
— Аз го препоръчах в началото — каза Дан. Той поклати глава. — Толкова съжалявам.
— Колко не ни достига, за да платим наема? — попита тя.
— Шестстотин — отговори Дан.
Тя си извади портмонето и взе три банкноти по сто долара от скритото отделение зад монетите. Смяташе да ги внесе в сметката си на следващата сутрин. Вместо това, ги постави на масичката за кафе.
Дан хвърли двеста и четиридесет.
— Трябват ни още шейсет.
— Имам шейсет — каза Марк.
— Ал, откъде взе триста долара? Ти обикновено не носиш пари в брой — попита Дан.
— Това ми е подаръкът за рождения ден от Шарлът и Оливър — отвърна тя.
— Ще ви ги върна, приятели — каза Марк. — Обещавам.
— Не, няма нужда — възрази Дан. — Следващия месец може Ал да има нужда от помощ… или аз. Няма да издребняваме.
Алисън кимна.
— Трябва да тръгвам.
— Къде? — попита Дан.
Тя набързо обясни за семинара и отново се отправи към вратата.
— Взе ли си спрея за самозащита? — провикна се Дан.
— Да.
— Ключовете?
— Да.
— Мобилния телефон, в случай че имаш проблеми?
— Да.
— Сгъваемо ножче?
Тя се засмя.
— Нямам сгъваемо ножче… и не, няма да си купя.
— Просто проверявах дали ме слушаш. Бъди внимателна.
Докато затваряше вратата зад гърба си, тя все още го чуваше да й вика:
— И се пази…
Дан се притесняваше за нея. Той беше любящият голям брат, когото никога не беше имала. Братовчед й Уил просто не отговаряше на изискванията. Израсна с него и той би могъл да поеме ролята на брат в живота й, но това изобщо не се случи. Интересуваше се единствено от себе си и определено не беше любящ.
Чу, че някой извика името й от другата страна на улицата и точно когато се обърна да махне на един от професорите, телефонът й иззвъня. Настроението й беше чудесно, докато не видя името на дисплея. Беше леля й, която никога не се обаждаше, освен ако нямаше проблем. Алисън не искаше да отговаря и мислеше да превключи на гласовата поща, но от опит знаеше, че леля й няма да се откаже. Също така знаеше, че с всяко ново звънене, щеше да става все по-агресивна…
— Здравей.
— Здравей, Алисън. Как си? — Както обикновено гласът на леля й беше строг. Алисън бе долавяла привързаност в тона на тази жена само когато разговаряше със сина си.
— Добре съм — отвърна тя. Стигна до края на блока и спря на ъгъла, за да изчака трафика, преди да пресече. Уличните светлини се включваха, докато здрачът се спускаше над града.
— Обличаш ли се топло?
— Да.
— Не ядеш твърде много, нали? Знаеш, че трябва да внимаваш с въглехидратите.
Тя въздъхна. Леля й никога нямаше да се промени.
— Не, не ям твърде много.
— Казаха ни, че мерките ти са перфектни.
Алисън стисна зъби. Беше удивително, че не беше развила хранително разстройство. Докато беше в гимназията, всяка вечер ядеше салати. Леля й постоянно й броеше калориите. Напрежението й идваше в повече.
— Да, знам.
— Обличаш ли се топло? Не можем да си позволим да се разболееш.
Вече беше задала този въпрос. Леля й беше разстроена. Алисън чуваше напрежението в гласа й. Но ако се опита да я накара да обясни проблема, изобщо нямаше да се получи. Бог знаеше, че Алисън се беше опитвала да ускори процеса в миналото. Това само изнервяше още повече леля й и удължаваше глупавото дрънкане, докато най-после стигне до причината за обаждането.
— Да, обличам се топло — повтори Алисън.
— Извинявай. Какво казваше? Чичо ти ми говори по същото време и аз…
— Да? — Тя спря дотук.
— Чувала ли си се с Джовани напоследък?
— Да. Говоря с него всяка седмица. Защо?
— Трябва да направиш още няколко модни сесии възможно най-скоро. Ще се наложи временно да прекъснеш ученето.
Отново? О, не, по дяволите.
— Лельо Джейн, почти в средата на семестъра сме. Не мога просто да прекъсна… Какво се е случило?
Ставаше дума за Уил, разбира се. Винаги ставаше дума за Уил. Алисън не смееше да попита какво беше направил сега, защото леля й щеше да се наежи. Що се отнася до Уил, майка му и баща му живееха в измислен свят. Нищо никога не беше по негова вина.
— Уил може да отиде в затвора — измърмори леля й с треперещ глас. — Да, правилно ме чу. В затвора.
— Но защо?
— За нещо, което дори не е извършил — каза тя. — Не е откраднал нищо. Просто е бил на грешното място в грешното време и когато полицията дошла, се опитал да им го каже, но те не искали да го чуят. Сега се опитват да го обвинят и в съпротива при ареста. В случая той е жертвата и неговият адвокат ще докаже, че е невинен. Но предварителният хонорар на адвоката е проблем…
— Лельо Джейн, не мога…
— Това е извънредна ситуация. С чичо ти сме на нулата.
Чу гласа на чичо си:
— Кажи й да спре да спори и да направи това, което й се казва. Решението е взето.
Алисън почувства как я обхваща гняв. Беше стигнала до тротоара пред аудиторията и сега крачеше напред-назад. Студентите минаваха покрай нея на път за сградата. Тя спря за миг и забеляза един мъж в дебело палто с вдигната яка, застанал на най-горното стъпало, да я наблюдава. Предупреждението на Дан я накара да го забележи и тя се отдалечи, докато продължаваше да слуша аргументите на леля си.
— Чичо ти е прав. Ние взехме решение. Семейството е на първо място и Уил има нужда от теб. Не бъди неблагодарна след всичко, което направихме за теб и сестра ти…
Тя я прекъсна:
— Добре, лельо Джейн. Не е нужно да прекъсвам. Вече разговарях с Джовани и ще се снимам през ваканцията.
Тя изчака, докато информацията бъде предадена на чичо й.
— О, това е чудесно — каза леля й с дълбока въздишка. — Сигурна съм, че адвокатът ще почака, като знае, че ще получи чека. Чичо ти ще говори с него.
В тяхното съзнание проблемът беше решен, а на Уил отново щеше да му се размине. Те наистина вярваха, че с добър адвокат и достатъчно пари можеха да спасят сина си от всичко. И досега се получаваше. Някак си се бяха убедили, че Уил е жертва. Че се нуждае само от достатъчно любов и подкрепа и всичко ще бъде наред. Алисън се опитваше да се отнася добре към братовчед си, но не можеше да разбере ирационалната преданост на родителите му. Те бяха добавили толкова много цветове към истината, че фактически бяха нарисували една нова реалност.
Заявлението на Алисън, че е разговаряла с Джовани, не беше пълна лъжа. Беше говорила с него миналата седмица, но нямаше запланувана работа. Предполагаше, че би могла да му се обади утре и да го помоли. За нея той беше повече от работодател, беше й като баща. Беше спечелила напълно доверието му, когато се съгласи да работи само за него. Той я наричаше своя муза и често твърдеше, че се е отказала от шанса си да бъде топ модел, като е останала в Бостън, вместо да се премести в Ню Йорк. Тя не беше съгласна. Не беше нито достатъчно висока, нито достатъчно слаба, и вече беше твърде стара по стандартите на модния свят. Липсваше й неудържимата амбиция да успее. А и имаше съвсем различни планове.
Алисън приключи разговора и бързо изкачи стъпалата. Снеговалежът се беше засилил, а студеният въздух я пронизваше.
Имаше място до пътеката на третия ред от подиума. Тя разкопча жилетката си, свали шала, облегна се назад и изключи звука на телефона си.
Джордан стоеше близо до подиума и говореше с модератора. Би било лесно да й завиди човек, помисли си Алисън. Не само че беше изключително умна, а и много красива, с дълга кестенява коса, блестящи очи и заразителен смях. Модераторът изглеждаше очарован. Джордан забеляза Алисън и й махна.
След кратко представяне Джордан говори в продължение на около тридесет минути за своя опит като създател на софтуер и за текущия й проект за създаване на програми за опростяване на компютърното обучение. Алисън поглъщаше всяка нейна дума. След това започнаха въпросите. Някои от специалистите по компютърни науки бяха леко снизходителни и несъмнено се опитваха да впечатлят Джордан със своите познания. Тя им отговаряше толкова търпеливо и с такава сладка усмивка, че Алисън се чудеше дали някои от питащите осъзнаваха, че току-що са били поставени на мястото им.
Когато лекцията официално приключи, голяма част от публиката се разотиде, но някои по-упорити останаха да продължат дискусията. След двайсет минути размяна на реплики, няколко студенти зададоха по-сложни въпроси, които привлякоха вниманието на Алисън. Тя слушаше компетентните отговори на Джордан и подтикната от собственото си любопитство, вдигна ръка. Джордан се обърна и я посочи.
— Да? Твоят въпрос?
Тя се изправи и повиши глас:
— Чудех се дали някога си обмисляла да използваш Кобар, за да създадеш кода за тази конкретна програма?
Сега всички очи бяха насочени към нея. Няколко души размениха озадачени погледи. Кобар беше малко известен език за програмиране, непознат на повечето от тях.
Джордан се замисли за миг.
— Идеята е интересна — отговори тя. — Защо мислиш, че ще е подходящ за това приложение?
Алисън се впусна в обяснения и след малко двете жени потънаха в оживен диалог. Отначало останалите от публиката се опитаха да продължат разговора, искайки пояснения, но скоро стана ясно, че повечето от тях бяха изпуснали нишката. Когато въпросите станаха по-подробни — Джордан задаваше повечето от тях на Алисън — намаляващата публика започна да губи интерес и един по един заизлизаха от аудиторията, оставяйки само Джордан, Алисън и групичка от по-малко от дузина студенти.
Осъзнавайки, че повечето хора са напуснали, Алисън огледа празните столове и забеляза един мъж, застанал в дъното на аудиторията. Беше същият, когото бе видяла на стъпалата. Разговаряше по телефона. Очевидно не се интересуваше от дискусията, но все още не си тръгваше. Той вдигна поглед и за кратък миг очите им се срещнаха. Можеше да се закълне, че й се усмихна. Беше сигурна, че никога преди не го беше виждала. Определено щеше да запомни толкова красив мъж.
Модераторът най-после обяви край на времето за въпроси и отговори, пристъпи напред и благодари на Джордан за участието й във форума. Присъстващите изразиха благодарността си с аплодисменти. Докато чакаше Джордан да каже довиждане на модератора, Алисън видя, че има съобщение от Дан, който беше в библиотеката. Щял да си тръгне с нея. Тя се усмихна, докато го четеше. Дан постоянно се тревожеше, но тя тайничко му беше благодарна, че се смята за неин защитник.
Алисън бързо пъхна телефона в джоба си и се отправи към подиума, за да поздрави Джордан.
— Бях ли толкова отегчителна, колкото си мисля? — попита Джордан.
Модераторът беше загасил лампите и се готвеше да заключи аудиторията.
— Не, ни най-малко. Защо някои от тези компютърджии се държаха толкова високомерно?
— Нямам представа — отговори Джордан. — Ти ги посрами тази вечер — добави с усмивка.
Алисън изпрати есемес на Дан, когато тръгнаха към изхода. Огледа се наоколо за загадъчния непознат, който я наблюдаваше от дъното на аудиторията, но той беше изчезнал.
Двете приятелки нямаха много време да си поговорят, докато чакаха отвън, защото Дан се появи почти веднага.
Двамата с Алисън изпратиха Джордан до колата й и след това тръгнаха да се прибират. По пътя тя разказа на Дан за дискусията с Джордан за програмирането.
— Нали осъзнаваш, че завършвам икономика и всичко, което току-що ми каза, ми звучи като пълна безсмислица.
Тя се засмя.
— Извинявай. Предполагам, че говорех малко по-технически, нали? — След минута продължи: — Тази вечер исках да направя впечатление, а не би трябвало.
— Защо не? Няма нищо лошо хората да знаят колко си умна.
Тя не беше съгласна.
— Не искам да привличам вниманието. Може да ми докара неприятности.
— Какви неприятности би могла да имаш? Не е като да си нарушила закона или нещо такова — подкачи я той, повдигнал вежда и с преувеличено подозрително изражение, след което добави: — Или си го направила?
— Не, разбира се, че не — засмя се тя и отвърна поглед.
Само ако знаеше.