Маделин Милър
Цирцея (9)

Девета глава

В ранното утро слънцето грееше над дърветата и аз берях анемонии за украса на дома ми. Прасетата сумтяха и мляскаха. Един шопар започна да грухти и да се перчи. Погледнах го и казах:

— Вчера забелязах как разплискваш водата в потока, а онзи ден нарочената от теб свиня те отпрати с ухапано ухо. Дръж се прилично!

Шопарът изпръхтя в калта, пльосна се по корем и се укроти.

— И когато ме няма ли говориш на прасетата? — попита Хермес.

Беше готов за път — с мантия и широкопола шапка над очите.

— Предпочитам да мисля обратното. Къде си тръгнал в ранното утро?

— Всеки момент на острова ще пристигне кораб. Вероятно искаш да знаеш подробности.

— Да. Какъв е корабът?

Той се усмихна — доставяше му удоволствие да ме дразни — и попита:

— Какво ще ми дадеш, ако ти кажа?

— Да имаш да взимаш! Предпочитам те нощем.

Хермес се засмя и изчезна.

* * *

Допусках, че Хермес ме наблюдава, затова продължих със сутрешните си занимания все едно нищо не е било, но усещах силно напрежение и изгарях от любопитство. Кораб. Кораб, който беше важен за Хермес. Кой ли пристигаше?

Корабът изплава от бляскавото огледало на вълните чак подир обяд. Той беше десет пъти по-голям от лодката на Главк и отдалеч се виждаше, че е много красив: с лъскава боя и с голям вирнат нос. Моряците натискаха ритмично греблата сред застиналия въздух и се приближаваха право към мен. Усетих познатата буца в гърлото си. Те бяха смъртни.

Пуснаха котвата, от ниската страна на кораба слезе един мъж и загази към брега. Тръгна покрай гората и намери тясната пътека, виеща се сред акантусите, лавровите дръвчета и бодливите шубраци. Изгубих го от очи, но знаех накъде води пътеката. Изчаквах.

Мъжът спря за миг, когато видя лъвицата. Коленичи пред мен с изправени и опънати рамене и веднага го познах. Беше остарял и с повече бръчки, но беше той. Главата му беше все така обръсната и очите все така ясни. От всички смъртни боговете запомнят неколцина. Логично, нали? Докато научим имената ви, вие сте вече мъртви. Трябва да сте метеори, за да оставите трайни следи в съзнанието ни. Колкото и да сте добри, за нас сте пепелта и прахта, в които се превръщате.

— Извинете за безпокойството, достопочтена…

— Все още не си ме обезпокоил — прекъснах го аз. — Стани, моля.

Дори да беше забелязал гласа ми на смъртна, мъжът не го показа и се надигна — не много грациозно заради едрото си тяло, но пък с лекотата на порта със смазани панти. Очите му срещнаха моите, без да мигнат. Боговете не го плашеха. Нито пък магьосниците.

— Какво е довело храбрия Дедал до моите брегове?

— За мен е чест, че ме познаваш. — Гласът му беше спокоен и уверен, топъл и настоятелен като западния вятър. — Аз съм пратеник на сестра ти. Тя очаква дете и времето й наближава. Моли да присъстваш на раждането.

Вперих очи в него.

— Сигурен ли си, че си на правилното място? Със сестра ми никога не сме се обичали.

— Не ме изпраща, за да прося обичта ти.

Бризът донесе уханието на липа и калната воня на прасетата.

— Знам, че сестра ми е родила половин дузина деца, и то много лесно. Не може да умре при раждане, а и децата й благоденстват заради силата на кръвта й. Защо съм й аз?

Той разпери силните си мускулести ръце.

— Съжалявам, ала повече не мога да кажа. Помоли ме да ти съобщя, че няма кой друг да й помогне. Има нужда от твоите и ничии други умения.

Това означаваше, че Пазифая беше научила за магьосническите ми способности и искаше да се възползва от тях. Първото хубаво нещо, което чувах от нея.

— Сестра ти също каза, че въпреки изгнаничеството е получила разрешението на баща ви да я посетиш.

Замислих се. Много странно — толкова ли беше важно, че дори беше разговаряла с баща ни? И ако й трябват магии, защо не извика Персей? Тук имаше нещо съмнително. Що за молба беше това? Та аз не представлявах никаква заплаха за нея…

Изпитах любопитство, но и нещо повече. Имах възможност да й покажа променената Цирцея. И ако това беше капан, тя не можеше да ме улови. Вече не.

— Много се радвам, че ще изляза най-сетне от този ужасен затвор.

Заобикалящите ни терасовидни хълмове блестяха на пролетното слънце. Дедал не се усмихна и рече:

— Има още нещо. Пътят ни минава през пролива.

— Какъв пролив?

Отговорът беше изписан в тъмните кръгове под очите му и в неприкритата тъга.

— Онзи, който Сцила обитава? — попитах с пресъхнало гърло.

Той кимна.

— Тя ли ти нареди да минеш оттам?

— Да.

— Колко моряци изгуби?

— Дванайсет. Не бяха достатъчно бързи.

Как можах да забравя какво представлява сестра ми! Тя никога не молеше за помощ. Използваше камшик за постигане на желанията си. Виждах я как се смее и се надува пред Минос: Цирцея е една глупава смъртна.

Мразех я повече от всякога. Каква жестокост от нейна страна! Искаше ми се да затръшна вратата на къщата зад себе си и да заявя: Няма да стане, Пазифая. Намери си друга глупачка. Но тогава щяха да умрат още шест или дванайсет мъже. А дали щяха да останат живи, ако тръгнех с тях? Не знаех магии за отблъскване на чудовища. Видеше ли ме, Сцила щеше да се разяри и върху нещастниците щеше да се излее още повече гняв.

Дедал ме гледаше с посърнало лице. Далеч зад него колесницата на баща ми се гмурна в морето. Астрономите следяха залеза и се надяваха, че изчисленията им ще бъдат точни. Кокалестите им колене трепереха при мисълта за надвисналата над главите им секира.

Взех малко дрехи и торба с билки. Лъвицата щеше да се грижи за себе си. Казах „Готова съм“ и тръгнах.

За пръв път виждах такъв кораб. С изрисувани вълни, скачащи делфини и разперил пипала октопод на кърмата. Вдигнаха котвата, а аз се приближих до статуята на носа — младо момиче в рокля за танци. Очите й изразяваха радостно учудване, устните бяха полуотворени, а косата се стелеше по раменете. Малките ръце бяха сключени на гърдите и тя стоеше на пръсти, сякаш очакваше първите звуци на песен. Беше като жива — къдриците, диплите на дрехата, всеки детайл беше изпипан и имах чувството, че ще тръгне към мен. Но истинското чудо беше, че във фигурата се долавяха и черти от нейната същност — умният й поглед беше устремен, а изражението решително. Личаха вълнението и невинността й — неподправени и трогателни като зелена морава на зазоряване.

Знаех кои ръце я бяха изваяли. Чудо в света на смъртните, така нарече брат ми Дедал. Затова и скулптурата беше чудо. Красивите детайли нямаха край — трапчинката на брадичката, облият глезен, младежкото излъчване.

Чудо, но и послание. Израснах в краката на баща ми и познавах перченето и самохвалството. Друг цар би пазил тази скъпоценност в най-охраняваната зала на палата си. Минос и Пазифая я бяха поставили на носа на кораба, изложена на слънцето и на солта, на пиратски нападения, чудовища и морски стихии. Сякаш искаха да кажат: Какво толкова! Притежаваме още хиляда такива, че и майстора им!

Чух сигнала за тръгване, моряците заеха местата си на пейките, корабът се заклати, понесе се сред вълните и островът започна да се отдалечава.

Моряците бяха трийсет и осем. На кърмата обикаляха петима стражи със златисти доспехи и наметала. Носовете им бях обезформени от многобройни счупвания. Спомних си, че Еет им се присмиваше: Разбойниците на Минос, издокарани като принцове. Гребците бяха подбрани от мощната военна флота на Кносос — грамадни мъжаги, в чиито ръце греблата приличаха на клечки. Останалите моряци се движеха чевръсто, докато вдигаха специалното платно, което предпазваше от слънцето.

Групата смъртни на сватбата на Минос и Пазифая беше мълчалива и сдържана. Всички си приличаха като листа на дърво. Но тук, под небето, всяко лице беше различно — имаше груби и гладки, брадати, с гърбави носове и с тесни брадички, с белези и ожулвания, с бръчки и лизнати кичури коса. Един от моряците беше увил врата си с мокра кърпа срещу горещината, друг носеше направена от деца гривна, а трети имаше глава като на червенушка. Премаля ми, когато осъзнах, че това е една малка частица от родените по света хора. Да се чудиш как съществува това безгранично разнообразие от лица и умове! И как светът не полудява!

— Искаш ли да седнеш? — попита Дедал.

Беше ми приятно да гледам спокойното му лице. Не беше красавец, ала чертите му бяха привлекателно мъжествени.

— Предпочитам да стоя. — Посочих фигурата на носа и добавих: — Красива е.

Той наведе глава. Беше свикнал да чува комплименти.

— Благодаря.

— Би ли ми казал защо сестра ми те държи едва ли не като затворник в палата?

Попитах, тъй като забелязах, че когато се качихме на кораба, най-едрият от стражите го претърси доста грубо.

— Минос и Пазифая мислят, че не съм… благодарен за гостоприемството им — усмихна се той.

Неслучайно Еет беше споменал, че Пазифая го държи непрекъснато под наблюдение.

— Можеше да им избягаш по пътя.

— И не само. Но Пазифая има нещо мое, което никога няма да оставя.

Чаках да сподели още нещо, но Дедал замълча с ръце на перилата. Кокалчетата му бяха ожулени, а пръстите — в светли белези, сякаш бяха боравили със счупено стъкло или строшено дърво.

— Видя ли Сцила в пролива?

— Скалата не се виждаше заради мъглата и пръските от вълните, а и тя се движеше много бързо. Шестте й глави ни нападнаха два пъти. С дълги колкото крак зъби.

Забелязах следите от петна кръв по измитата палуба. Това беше останало от дванайсет погубени живота. Стомахът ме сви от силното чувство на вина, което Пазифая искаше да изпитам.

— Аз преобразих Сцила в това, което е. Затова съм в изгнание и затова сестра ми те е накарала да минеш по този опасен път.

Очаквах да ме погледне с отвращение и дори с ужас, ала той кимна и рече:

— Знам. Тя ми каза.

Това се очакваше, тъй като сърцето й беше отровно и искаше да ме изкара престъпник, а не спасител. Но ето че дойде моментът на истината.

— Има нещо, което не разбирам — заявих аз. — Сестра ми може да е жестока, но не е глупава. Защо те е изпратила на тази опасна мисия?

— Сам си го заслужих. Забранено ми е да говоря повече, ала когато пристигнем в Крит, ти сама ще разбереш. — След кратко колебание Дедал попита: — Дали не знаеш някакъв начин да се измъкнем от Сцила?

Слънцето беше опърлило и последните облачета. Моряците се бяха задъхали въпреки платното балдахин.

— Ще опитам.

Корабът се носеше, а ние мълчахме до устременото напред момиче на носа.

 

 

През нощта спряхме на бряг с тучна буйна растителност. Умислените и потиснати от лоши предчувствия мъже насядаха около огъня. Чуваха се само шепотът им и плискането на виното, докато го подаваха един на друг. Никой не искаше да заспи с мисълта за утрешния ден.

Дедал ми даде рогозка за нощта, ала аз не можех да лежа в близост до тези неспокойни и угрижени хора.

Бях свикнала с моя остров и ми беше странно да вървя по чужди пътеки. Очаквах да видя горичка, а се натъквах на гъсти шубраци с елени. Вместо да срещна прасета, насреща ми заставаше озъбен язовец. Горите бяха по-ниски от моите, земята по̀ равниста, а цветята доста разнообразни. Сред дърветата забелязах горчив бадем и разцъфнала череша и пръстите ме засърбяха да събера малко от напиращата им сила. Откъснах един мак само за да се полюбувам на червения му цвят. Усещах туптенето на черните семенца. Хайде, направи магия!

Мислех единствено за Сцила и се опитвах да си я представя: шест глави, дванайсет провиснали крака… Образът ми се изплъзваше и виждах старата Сцила от палата — кръгло хилещо се лице, извита като лебедова шия китка и леко наклонена към сестра ми брадичка, докато й шушне поредната клюка. До тях — брат ми Персей, който навива косите на Сцила около пръста си със самодоволна усмивка. Тя го удря по рамото и плясъкът отеква в залата. Двамата често се смееха, тъй като обичаха да са център на внимание, а аз се чудех защо сестра ми, която допускаше единствено Персей до себе си, ги гледаше с усмивка и не се дразнеше.

Мислех си, че бях живяла в палата като сляпа мишка, но с времето изплуваха все повече и повече подробности. Зелената роба, която Сцила обличаше на специални събития, и сребърните й сандали с лапис лазули на каишката. На върха на фуркета, с който вдигаше косата си, имаше златна котка. Май беше подарък от… Тива, Египет. От някакъв обожател, вероятно бог с глава на звяр. Къде ли беше тази дрънкулка? Може би нейде на брега, до изоставените й дрехи.

Стигнах до възвишение с черни тополи. Обиколих набръчканите стволове и видях един, белязан от гръмотевица. Овъглената рана сълзеше. Докоснах прегорелия сок и усетих стаената му сила. Съжалих, че нямам съд, в който да го запазя, и кой знае защо в този миг се сетих за Дедал, за този достоен и пламенен мъж.

Какво беше това, което той не би оставил? Когато спомена за него, говореше много внимателно, с премислени и подбрани като плочките на фонтан думи. Вероятно любовница… Някоя красива прислужница от двореца или някой млад хубавец? Сестра ми би подушила подобна интрига още в зародиш. Може и да ги беше пратила в леглото му като кукичката, която лови риба. И все пак Дедал не ми приличаше на наскоро влюбен, нито пък на мъж със залепена до него съпруга. Не си го представях с някой друг, а сам и свободен.

Ако на другия ден успеех да го запазя жив, щях да опитам да намеря отговор на загадката.

Луната се носеше над нас, а с нея дойде и нощта. Думите на Дедал не излизаха от главата ми: С дълги колкото крак зъби. Изтръпнах от страх. Как щях да застана срещу този звяр? Сцила щеше да прегризе гърлото на Дедал, да ме погълне и какво щеше да остане от мен? Пепел? Дим? Безсмъртни кости на дъното на морето?

Излязох на брега и краката ми потънаха във влажния пясък. Заслушах се в тананикането на вълните и в крясъците на нощните птици, но дали нямаше да чуя и бързото свистене на въздуха над главата ми, възвестяващо долитането на Хермес, който щеше да попита с подигравателен смях: Е, вещице на Еея, какво ще правиш утре?

Дали да не коленича на брега и да го помоля за помощ с вдигнати ръце? Или да го задоволя така, както най-много обичаше… На другия ден щеше да разказва на всички: Беше толкова загоряла, че се хвърли върху мен като дива котка. Той трябваше да спи със сестра ми — двамата си бяха лика-прилика. А може и да беше спал. Вероятно се излежаваха и подиграваха на наивността ми. Сигурно затова ме посещаваше — за да се хвали и да ми се подиграва. Замислих се за способността му да изкарва другите глупаци. Хермес обичаше да подклажда съмнения и с лека ръка да увлича събеседника в колебания и тревоги. Макар да не виждах крилатите му сандали, аз си казах: Пет пари не давам дали спиш с нея. Може да легнеш и с Персей, той е по-красив. Ти никога няма да изпиташ моята липса на ревност.

Може би ме чуваше, може би не. Той предпочиташе да изчака, за да види гнева и клетвите ми. Баща ми също не би ми помогнал. Еет би откликнал, но само за да се наслади на могъществото си, пък и той беше твърде далеч. Нямаше как да стигна до него.

С други думи, нямаше кой да ми помогне. Бях сама през целия си живот. Еет и Главк бяха малки изключения в безкрайната ми самота. Коленичих и зарових пръсти в пясъка. Усетих песъчинките под ноктите си и си спомних за думите на баща ми, когато обясняваше на Главк нашия прастар закон: Никой бог не може да развали стореното от който и да е друг бог.

Само че аз наруших закона.

Луната се носеше над мен, а вълните ближеха краката ми със студени езици. Бял оман… Пепел, маслини и сребриста ела… Буника с обгорена дрянова кора… И най-вече моли. Моли за отменяне на проклятие и за предотвратяване на лошите мисли, предизвикали преобразяването.

Изтърсих пясъка от ръцете си и станах. В торбата ми подрънкваха шишенцата с отвари — все едно минаваше стадо кози със звънчета. Долавях до болка познатите мириси на земя и впити корени, на сол и метален лъх на кръв.

 

 

На сутринта мъжете бяха мрачни и мълчаливи. Един смазваше държаните на греблата, за да не скърцат, друг търкаше зачервен — или от слънцето, или от терзание — петната на палубата, а трети, чернобрад моряк, се молеше на кърмата и лееше вино върху вълните. Никой не ме поглеждаше — аз бях сестрата на Пазифая, а те отдавна не се надяваха на помощ. Долавях тегнещото напрежение и паническия ужас от приближаващата смърт.

Не мисли за това, наложих си аз. Стегни се. Никой няма да умре днес.

Командирът на стражите беше с пожълтели очи и подпухнало лице. Казваше се Полидамас и беше много едър, ала аз бях богиня, а ние, боговете, сме доста високи.

— Дай ми наметалото и туниката си — наредих му.

Той присви очи и в тях прочетох отрицателен отговор. Щях добре да опозная този тип мъже, които бранеха жалката си власт и за които бях само жена.

— Защо да ти ги дам?

— Защото не искам да умрете. Ти искаш ли?

Гледаха ме трийсет и седем чифта очи. Той свали дрехите и ми ги даде. Дълги до земята, от фин камгарен плат и с тъмнолилави кантове, те бяха най-хубавите на кораба.

Дедал стоеше до мен.

— Да ти помогна?

Подадох му наметалото, за да го държи като параван. Облякох туниката. Ръкавите и талията ми бяха широки. Блъсна ме възкисел мирис.

— Искам да направя така, че да заприличам на брат ми. Сцила го обичаше, може още да има чувства към него.

Намазах устните си със смес от зюмбюл, мед, цветчета от цъфнал ясен, самакитка и стрита орехова кора. Бях преобразявала животни и растения, но не и себе си. Обзе ме внезапно колебание, ала се овладях. Страхът от провал разваля магиите. Съсредоточих се върху образа на Персей, за да заприличам на него: безгрижното самодоволно лице, меките мускули, дебелият врат и бездействащите отпуснати ръце с дълги пръсти.

Когато отворих очи, Дедал ме гледаше с отворена уста.

— Най-яките мъже да се залавят с греблата — наредих аз. Гласът ми също беше променен — звучеше плътно и с божествен апломб. — Не спирайте да гребете нито за миг.

Дедал кимна. Държеше меч, а моряците бяха въоръжени с ками и тояги.

— Тя е безсмъртна и оръжията няма да помогнат — казах високо, за да ме чуят всички. — Ръцете ще ви трябват, за да придвижвате кораба колкото може по-бързо.

Моряците хвърлиха камите и копията се изтърколиха на палубата. Дори Полидамас изпълни заповедта. За малко да се разсмея. Никога никой не ми се беше подчинявал. Така ли се чувстваше Персей?

Проливът се показа в далечината.

— Възможно е магията да не проработи и тя да ме познае — казах на Дедал. — Ако това се случи, стойте надалеч от мен.

 

 

Гъстата и лепкава мъгла скри скалите и небето. Чувахме само грохота на водовъртежа, заради който Сцила беше избрала пролива. За да избегнат въртопа, корабите трябваше да се прилепят до отсрещната скала. Или досами зъбите й.

Когато приближихме, проехтя тътен. Кожата ми, палубата и перилата бяха в пръски от вълните, водата се пенеше и едно от греблата застърга в каменния бряг. Всички настръхнаха все едно чуха мълния. Над нас, скрита в мъглата, дебнеше Сцила.

Нямаше видимост и не можех да преценя как се придвижваме и къде сме. Гребците трепереха от умора и страх, а греблата скърцаха въпреки смазката. Сцила щеше да изпълзи и да надуши най-дебелите моряци. Мъжете тънеха в пот и натискаха греблата с превити рамене. Онези, които не гребяха, клечаха зад увитите въжета и мачтата, като се надяваха, че ще се скрият от чудовището.

Погледнах нагоре и я видях. Сива като мъглата и като скалата. Представях си я като змия, октопод или акула. Но надвесилата се грамада надмина въображението ми. Вратовете й бяха по-дълги от мачти, шестте глави зееха отвратителни и безформени като късове изстинала лава. Черните езици облизваха дългите колкото меч зъби.

Без да откъсва поглед от запотените и ужасени мъже, Сцила се плъзна по скалите и аз усетих гадното и като на вонящи подземни котила зловоние. Вратовете й се увиваха и от една от устите се точеше лъскава слюнка. Тялото и отвратителните крака без кости, за които беше споменавала Селена, не се виждаха заради мъглата. Хермес ги беше описал като извитите щипки на рак отшелник.

Вратовете се опънаха в готовност за нападение.

— Сцила! — извиках с глас на бог.

Ревът й наподобяваше вой на глутница кучета. Някои от гребците пуснаха греблата и си запушиха ушите, а Дедал зае мястото на един от отказалите се.

— Сцила, аз съм, Персей! Цяла година те търся.

Тя ме погледна с дупките, които й служеха за очи сред сивата плът, и нали нямаше гласни струни, отново изрева.

— Оная мръсница сестра ми е в изгнание заради това, което ти стори. Но и това наказание й е малко. Кажи ми как да отмъстим за теб с Пазифая!

Налагах си да говоря бавно — всеки момент беше още едно загребване на моряците. Дванайсетте й очи ме пробождаха. Около устата й имаше кръв и от зъбите й висеше несдъвкана плът. Повдигна ми се, но казах:

— Намерихме биле, с помощта на което да се превърнеш в предишната Сцила. Липсваш ни такава, каквото беше.

Брат ми не би говорил така, но тя слушаше и пълзеше, като не изпускаше от очи кораба. Колко пъти бяха загребали моряците? Десет, сто или повече? Знаех какво си мислеше чудовището. Бог?! Какво търси тук?

— Ще изпиеш ли билето? — провикнах се аз.

Сцила изсъска. Дъхът й вонеше и пареше като огън. Две от главите й се насочиха към гребците и другите ги последваха.

— Ето го! — вдигнах високо отворената бутилка и успях да улуча едното зейнало гърло.

Изрекох и заклинанието, което трябваше да я превърне в предишната Сцила.

Воят й едва ли не разцепи света. Гмурна се към мен, блъсна се в кърмата, разхвърчаха се дъски и трески и моряците се завъргаляха. Дедал даваше заповеди, но никой не го чуваше. Чудовището се засили за нов удар, ала главите й потънаха във вълните зад кораба. Огромните й челюсти щракаха като на куче, което иска да се отърве от синджира, ала не може. Най-сетне се досетих, че краката й — пипала, прилепнали към скалата — не можеха повече да се разтеглят и корабът я беше подминал. Сцила изрева яростно и заудря дирята на кораба с главите си. Огромните вълни заляха ниската страна на палубата. Моряците стискаха въжетата и макар да газеха във вода, ние се отдалечавахме все повече и повече.

Сцила блъскаше скалите и виеше от гняв, докато мъглата я скри от нас. Облегнах се на мачтата. Дрехите ми се смъкнаха от раменете и кожата ми запламтя. Магията изчезна и аз отново бях Цирцея.

— Богиньо! — промълви Дедал и коленичи.

Всички моряци го последваха. Лицата им — груби, изнурени, белязани, брадати и изгорели от слънцето — бяха бледи и слисани. Тук-там имаха синини и рани от въргалянето по палубата. Пред очите ми все още беше Сцила с нейните зейнали усти и празни очи. Тя не ме позна. Не ме взе и за Персей. Умът й беше изличен и нали бях временно бог, аз веднага го разбрах.

— Докато сме живи, всеки ден ще принасяме жертви в твоя чест — заговори Дедал. — Ти ни спаси. Помогна ни да прекосим пролива.

Моряците замълвиха молитви с вдигнати ръце и разперени длани, някои долепиха чела на палубата така, както правеха на Изток, и по този начин изразиха своята благодарност и преклонение.

— Само да знаете колко грешите — подхванах със свито гърло. — Не друг, а аз съм майсторът на това чудовище. Преобразих я от суета и от наранена гордост. А вие ми благодарите! Дванайсет от вас загинаха и кой знае колко още ще последват. Дадох й най-силното биле. Разбрахте ли ме, смъртни?

Думите ми прорязаха въздуха.

— Никога няма да се отърва от нея. Тя не може да се промени и да стане старата Сцила. Никога. Ще ви погубва, докато свят светува. Затова хващайте греблата и да не чувам наивните ви благодарности, че ще съжалявате.

Мъжете се надигнаха и тръгнаха към греблата с несигурна, олюляваща се стъпка. Небето беше безоблачно и горещината тегнеше. Свалих наметалото. Исках слънцето да ме изпепели.