Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Circe, 2018 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Красимира Абаджиева, 2018 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sqnka (2019)
- Корекция и форматиране
- Silverkata (2019)
Издание:
Автор: Маделин Милър
Заглавие: Цирцея
Преводач: Красимира Абаджиева
Година на превод: 2018
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо (не е указано)
Издател: Анишър; „Егмонт България“ ЕАД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман
Националност: американска (не е указано)
Печатница: „Инвестпрес“ АД, София
Излязла от печат: 13.10.2018
Редактор: Радка Бояджиева
Художник: Shutterstock
Коректор: Таня Симеонова
ISBN: 978-954-27-2238-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9133
История
- — Добавяне
Шеста глава
Фуриите не дойдоха да ме търсят — нито през нощта, нито на следващия ден. На здрачаване отидох при майка ми, която стоеше пред огледалото си.
— Къде е баща ми?
— При Океан. Тази вечер пиршеството е в неговия палат. — Тя се намръщи. — Краката ти са кални. Измий ги.
Не ги измих. Не можех да се бавя нито миг. Ами ако Сцила беше на пиршеството и седеше в скута на Главк? Ако вече се бяха оженили? Ако сокът на цветята не беше подействал?
Сега вече ми е странно, че съм се тревожила толкова много… Палатът беше по-претъпкан от обикновено и миришеше на вечното розово масло — нимфите твърдяха, че на него и само на него се дължи тяхното обаяние. Не видях баща ми, но зърнах леля Селена в центъра на зяпналите я слушатели.
— Отидох само защото забелязах въртопа в заливчето. Нали я знаете Сцила, помислих си, че може да има… среща…
Дъхът ми секна. Братовчедите ми се подхилкваха и споглеждаха. Не се издавай, не се издавай, повтарях си аз.
— Само че тя се носеше по повърхността като давеща се котка. И… не знам как да продължа…
Леля притисна устни със сребристите си пръсти. Много изискан жест. Всичко у леля беше изискано. Съпругът й беше красив овчар, орисан във вечна дрямка и вечни сънища за съпругата си.
— Показа се един крак. Грозен крак като на калмар — без кости и целият в тиня. Стърчеше от корема й. После се показа още един. И още един, и още един. Общо дванайсет.
Върховете на пръстите ми тръпнеха от сока на цветята.
— Започна да се тресе, раменете й се извиваха, кожата посивя и вратът й се удължи. Щръкнаха още пет глави с редки зъби.
Братовчедите ми ахнаха. Ужасната гледка не беше за вярване. Аз я бях преобразила, аз!
— Сцила виеше и лаеше като глутница диви кучета. Отдъхнах си, когато се гмурна във вълните.
Изобщо не се бях замислила как щяха да понесат всичко това сестрите, лелите, братята и любовниците на Сцила. Все пак тя им беше скъпа близка. А когато фуриите дойдеха за мен, сигурно щяха да врещят с цяло гърло в очакване да видят кръвта ми. Огледах се и видях бляскави като наточени остриета лица. Чуваше се шепот: Как не бях там! Представяш ли си?!
— Разкажи ни го още веднъж! — помоли един от чичовците ми и братовчедите ми заподвикваха насърчително.
Усмивката на леля наподобяваше небесния полумесец. Тя разказа всичко още веднъж — за краката, за зъбите, за главите.
Настъпи голяма глъчка.
Тя е спала с половината палат…
Добре че нея допуснах до себе си…
Естествено, че лае, та тя е такава кучка…
Гръмогласният смях ме оглуши. Един речен бог, който се беше заканил да отнеме Сцила от Главк, се усмихваше доволно до уши. Сестрата на Сцила се престори на куче и зави. Дори баба и дядо дойдоха да се забавляват сред всеобщото оживление. Океан пошепна нещо на Тетида. Не чух думите, но нали го познавах от половин вечност, аз четях по устните му. Добре че се отървахме.
Един от чичовците ми, който миришеше на калмар, се развика:
— Разкажи ни пак!
Леля погледна отегчено с перлените си очи — беше вече късно и боговете се бяха излегнали на диваните с чаши с амброзия. Устните им бяха почервенели от напитките, лицата блестяха като бижутата им, а кикотът им кънтеше в залата. Не за пръв чувах този смях.
Влезе Главк с тризъбец в ръка. Косата му беше по-зелена от всякога и се вееше като лъвска грива. Братовчедите ми си зашепнаха и очите им светнаха от възбуда — нямаха търпение да му кажат за преобразяването на любимата му, да видят как физиономията му се променя и да се насладят на потреса му.
Но преди да отворят уста, баща ми дръпна Главк за ръката и двамата излязоха.
Братовчедите ми останаха разочаровани. Опакият нрав на Хелиос осуети така очакваното зрелище. Персеида щеше да научи всичко по-сетне. Както и Селена. Пируващите вдигнаха бокали и продължиха да се веселят.
Тръгнах след Главк. Не знам откъде събрах смелост, но мислите в главата ми бяха въртоп от сива морска пяна. Застанах до вратата на стаята, в която влязоха с баща ми.
— Не може ли да се преобрази в предишната Сцила? — попита тихо Главк.
Всяко божество знае отговора на подобен въпрос от раждането си.
— Не — отвърна баща ми. — Никой бог не може да развали стореното от богините на съдбата или който и да е друг бог. В палата има хиляди красавици. Избери си друга.
Още се надявах да избере мен. Веднага бих се омъжила за него, но се надявах и на още нещо, което до този момент не ми беше хрумвало: искаше ми се да изплаче напразно всичката сол във вените си, за да си върне Сцила, неговата единствена и истинска любов.
— Ясно — рече Главк. — Както каза, има и други хубавици.
Той докосна зъбците на тризъбеца и те зазвънтяха.
— Най-малката дъщеря на Нерей е красавица. Как се казваше? Тетида?
Баща ми зацъка с език и каза:
— Много е солена за моя вкус.
— Благодаря за отличния съвет. Ще те послушам.
Двамата ме подминаха, върнаха се в залата, баща ми се настани на трона до дядо, а Главк се отправи към лилавите дивани. Седна и се засмя на шегата на един речен бог. Така и го запомних — със синя кожа и зъби като перли на светлината на факлите.
Той послуша съвета на баща ми. От хиляди нимфи се сдоби с безброй деца със зелени коси и опашки, стана и любимец на рибарите, тъй като редовно пълнеше мрежите им. Понякога ги виждах по време на риболов — досущ делфини сред най-дълбоките води, които така и не се появиха на брега.
Тъмната река се виеше между бреговете. Бледите цветя кимаха, а аз не виждах нищо. Надеждите ми гаснеха една подир друга: никога нямаше да се омъжа за Главк, нямаше да споделяме безсмъртието си и нямаше да легнем в гората, тъй като любовта му към мен беше изпепелена и загубена завинаги.
В уханната, осветена от факли нощ се носеше бъбренето на минаващи нимфи и богове. Лицата им бяха ясни и сияйни, но на мен ми бяха чужди. Бижутата им потракваха като птичи клюнове, а червените им усти зееха от несекващ кикот. Главк сигурно беше сред тях, ала не можех да отлича гласа му във всеобщата врява.
Не всички богове са еднакви.
Лицето ми гореше. Не ме болеше, а ме щипеше. Притиснах пръсти до страните си. Откога не се бях сещала за Прометей? Но ето че сякаш застана пред мен — разкървавеният гръб, стоическото изражение и тъмните отразяващи мъката очи.
Той не издаде звук от ударите на камшика, макар да беше целият в кръв. Приличаше на потопена в злато статуя. А боговете гледаха ли, гледаха… Ако имаха възможност, с удоволствие биха грабнали и развъртели камшика на фурията.
Аз не бях като тях.
Не си, така ли, Цирцея? Гласът беше на Прометей — дълбок и ясен. Тогава си помисли какво не биха направили те.
На стола на баща ми бяха метнати кожи от черни агнета. Коленичих до провисените им вратове.
— Татко, аз превърнах Сцила в чудовище.
Присъстващите замлъкнаха. Не знам дали Главк и седналите отзад вдигнаха погледи, но чичовците ми се сепнаха и спряха сънливите разговори. Изпитах небивала радост. За пръв път копнеех за погледите им.
— Направих Главк бог и преобразих Сцила с помощта на фармака. Ревнувах го и исках да я обезобразя. Постъпих себично, тъй като бях огорчена, и искам да понеса наказанието си.
— Фармака, значи… — рече баща ми.
— Да. Жълтите цветя, които растат от пролятата кръв на Кронос и преобразяват съществата в истинското им аз. Отскубнах сто цветя и ги пуснах в заливчето й.
Очаквах, че ще извикат някоя от фуриите и ще ме оковат на скалата до чичо ми. Но баща ми само си наля и рече:
— Така или иначе, тези цветя вече нямат чудодейна сила, тъй като Зевс и аз им я отнехме.
— Аз го направих! Начупих стеблата със собствените си ръце и сокът им преобрази Главк.
— Ти само си имала силно предчувствие за нещо предстоящо — това е типично за моите деца. — Гласът му беше строг и студен като каменна стена. — Съдбата на Главк е била такава и билките нямат общо с промяната му.
— О, не, не… — подхванах аз, ала баща ми повиши тон и ме прекъсна.
— Помисли малко! Ако смъртните можеха толкова лесно да стават богове, сигурно богините щяха да се отдадат на това занимание в търсене на любимци, а половината нимфи щяха да се превърнат в чудовища. Ти не си първата ревнивка тук.
Чичовците ми се усмихнаха.
— Само аз знам къде са тези цветя.
— О, не е така — обади се чичо Протей. — Ти чу за тях от мен. Мислиш ли, че щях да ти кажа къде са, ако наистина можеха да причинят такива злосторства?
— Ако цветята бяха толкова чудодейни — каза Нерей, — рибите в заливчето на Сцила щяха да се променят. Но те са си същите.
— Аз преобразих Сцила и трябва да понеса наказанието си — упорствах аз и дори отблъснах полепналата с водорасли ръка на Нерей.
— Дъще, не ставай смешна. — Думите прокънтяха в залата. — Ако съществуваше такова чудодейство, защо мислиш, че точно на такава като теб ще се падне честта да го открие?
Чу се кискане. Чичовците ми ме гледаха с доволни лица в очакване на отговор. Такава като теб. Как можа да изрече тези думи, все едно бях боклук! Обидите винаги ме караха да се свивам и да плача, но това презрение ми подейства като искра върху прахан и аз заявих:
— Грешиш!
Баща ми ме изгледа мълниеносно. Лицето ми запламтя.
— Какво каза?
— Казах, че тези растения са магически.
Кожата му побеля като сърцевината на нажежени въглени. Той се надигна — истинска грамада, която щеше да пробие тавана, земната кора и да се възвиси чак до звездите. Блъсна ме гореща вълна, проехтя буреносен, наподобяващ рева на море тътен и кожата ми стана на мехури. Опитвах се да дишам, но баща ми не ми беше оставил дори глътка въздух.
— Как смееш да ми противоречиш! Та ти не можеш нито да запалиш огън, нито да сътвориш капка вода! Ти си най-скверната от всичките ми деца, жалка и невзрачна дъщеря, на която никога няма да намеря съпруг. Съжалявах те от деня на раждането ти, но ти порасна горделива и опърничава. Искаш съвсем ли да те намразя?!
Още малко и огнената му ярост щеше да стопи скалите и от водните ми братовчеди щяха да останат само кокали. Мехурите по кожата ми се разцепиха като презрял плод, гърлото ми пресъхна и загубих гласа си. Не си бях представяла, че съществува такава мъчителна, всепомитаща мислите и чувствата агония.
Коленичих и изрекох с грачещ глас:
— Татко, прости ми. Не бях права.
Жарката вълна постепенно отмина. Лежах на мозаечния под сред изрисуваните риби и морави плодове. Едва гледах. Ръцете ми бяха безчувствени, сякаш се бяха стопили от горещината. Речните богове клатеха глави и издаваха неодобрителни звуци, наподобяващи клокочеща сред скали вода. Хелиос, що за странни деца имаш…
Баща ми въздъхна.
— Виновна е Персеида. Само нейните са такива.
Лежах и никой не ме поглеждаше и не споменаваше името ми. Разговаряха за собствените си дела, за качествата на виното и храната. Факлите угаснаха и всички си тръгнаха. Баща ми се надигна, прескочи ме и лекият лъх от диплите на хитона му ме проряза като остра кама. Надявах се баба да ме защити и да донесе мехлем за раните ми, ала и тя се оттегли в покоите си.
Дали няма да пратят стражите? Едва ли… Аз не представлявах никаква заплаха.
Ставаше ми ту студено, ту горещо и пак, и пак. Не спирах да треперя. Почернелите ми ръце и крака бяха в рани и гърбът ми бе в язви от спуканите мехури. Не смеех да докосна лицето си. Скоро щеше да се развидели и семейството ми щеше да дойде на закуска. Щяха да бъбрят оживено и да ме подминават с възмутени погледи.
Успях да се надигна с голямо усилие. Сетех ли се за баща ми, в гърлото ми засядаше пареща като въглен буца. Не можех да си ида вкъщи. За мен вече имаше само едно място — гората, за която толкова често си мечтаех. Дълбоките сенки щяха да ме скрият и разраненото ми тяло щеше да потъне в мекия мъх. Мисълта за горското убежище ме вдигна на крака. Соленият въздух на брега бодеше като с иглички разраненото ми гърло, а изгорялата ми кожа се възпламеняваше от докосването на вятъра. Най-сетне се озовах сред горската сянка и се свих на мъха. Беше валяло и влажната земя ми подейства като балсам. Неведнъж и не два пъти си бях си представяла как лежа тук с Главк, но сълзите ми по тази изгубена мечта бяха пресъхнали. Затворих очи, унесох се в стенания и макар и бавно, моята безсмъртна божественост постепенно надделя. Започнах да дишам по-леко и погледът ми се проясни. Ръцете и краката ме боляха, но изгорялата кожа се беше възстановила.
Залезът блестеше зад дърветата и след малко падна звездна нощ. Когато леля Селена отиваше при съпруга си, нямаше луна. Това ми даде сили да стана, тъй като нямаше да понеса коментара й: Колко е глупава, зяпа звездите! Сякаш продължава да вярва в силата им!
Нощният въздух ме гъделичкаше. Тревата беше суха и полегнала от горещината на лятото. Спрях до хълма. Цветята изглеждаха малки, невзрачни и сивееха на звездната светлина. Откъснах едно и забелязах, че беше сухо, без капчица сок. На какво всъщност се надявах? Че ще вирне цвят и ще извика: Права си! Не друг, а ти преобрази Главк и Сцила! Не си жалка и безполезна! Може би притежаваш силата на… Зевс?
Дочух тих звук като в очаквана нота на песен. Предполагах, че ще изчезне, та да събера мислите си, но той не заглъхваше. Хрумна ми нещо налудничаво: Ще изям билките! И тогава най-сетне ще се сдобия с истинската си същност.
Смелостта ме напусна в последния миг. Имах ли куража да узная истинската си същност?
* * *
Чичо Ахелой ме намери призори. От бързане брадата му беше цялата в пяна.
— Брат ти дойде. Викат те.
Все още залитайки, аз го последвах в палата. Минахме покрай лъскавите маси и покоите на майка ми. Еет стоеше до дъската за дама на баща ми. Лицето му беше станало мъжествено, а рехавата брада се беше сгъстила и приличаше на орлова папрат. Беше прекалено натруфен дори за бог — с индиговосини и лилави одежди, богато извезани със злато. Той се обърна към мен и аз изтръпнах, тъй като долових отколешната ни взаимна обич. Ако баща ми не беше там, щях да се хвърля в прегръдките му.
— Липсваше ми, братко.
— Защо лицето ти е такова? — намръщи се Еет.
Докоснах лицето си и кожата се свлече под пръстите ми. Изчервих се. Не исках да му разкажа за случилото се. Не и тук. Баща ми седеше на огнения, си престол. Дори обичайната топлина, която излъчваше, ми причиняваше болка.
— Сестра ти дойде. Говори — рече той и така не се наложи да отговоря на въпроса.
Потреперих от неприязнения му тон, но брат ми беше спокоен, сякаш гневът на баща ми беше някакъв стол или маса.
— Дойдох, тъй като чух за преобразяването на Сцила и Главк, дело на Цирцея.
— Всъщност това е дело на богините на съдбата. Цирцея няма такава сила — заяви баща ми.
— Грешиш.
Очаквах всеки миг баща ми да го посипе с огън и жупел, но Еет продължи:
— В моето царство Колхида съм правил не само това, а и много други чудодейства. Добивал съм мляко от земята, омагьосвал съм чувства и съм извайвал воини от шепа пръст. Привиквал съм дракони, за да теглят колесницата ми. Изричал съм слова, които смрачават небето, варил съм отвари, които съживяват мъртвите.
В устата на всеки друг думите му биха прозвучали като безобразни лъжи. Но брат ми говореше уверено и убедително.
— Фармакея, тази дума обобщава чудотворството. Фармака са магьоснически билки, които растат от кръвта на боговете и от тях се извлича божествена сила. Не само аз владея фармакеята. Пазифая е известна в Крит с отровите си, а във Вавилония Персей връща душите към живот. Цирцея е поредно доказателство за наличието на чудодейната им сила.
Баща ми зарея погледа си някъде надалеч — сякаш отправи взор през земи и морета, към далечната Колхида. Може и да беше отражение от пламъците в огнището, но озареното му лице помръкна за миг.
— Искаш ли да ти покажа? — попита брат ми и извади изпод робата си гърненце, запечатано с восък. Счупи восъка, потопи пръст и аз долових остра миризма на нещо зелено и възсолено.
Докосна лицето ми с палец и произнесе дума, която не чух. Кожата ме засърбя и болката изчезна в миг, все едно беше загасена от вятъра свещ. Лицето ми стана гладко и заблестя като намазано със зехтин.
— Невероятно, нали? — обърна се Еет към баща ми.
Той не отговори. Седеше като омагьосан. Аз също бях слисана. Само най-великите богове можеха да изцеляват плът, а ние не бяхме от тях.
Сякаш прочел мислите ми, брат ми се усмихна.
— Това е най-малкото! Аз черпя сили от самата земя, които не са свързани с традиционните божествени закони. Разбирам, че трябва да свикаш съвещание, за да се произнесеш, но бих искал да знаеш, че ще се радвам, ако представя на Зевс нещо дори по-внушително.
Искрите в очите на баща ми приличаха на проблясващи вълчи зъби. Беше все още шокиран и заговори бавно. Веднага се досетих — той се страхуваше.
— Както каза, трябва да свикам съвещание. Това е нещо… ново. Докато вземем решение, вие двамата ще стоите в двореца.
— Друго не съм и очаквал — заяви брат ми и излезе от залата.
Последвах го. Пламтях от връхлетелите ме мисли и от бездиханна нова надежда. Смирновите врати се затръшнаха зад нас. Лицето на Еет беше спокойно, сякаш не беше смаял баща ни. На езика ми пареха хиляди въпроси, ала той заговори пръв:
— Какво те спираше да действаш през всичкото това време? Започнах да си мисля, че не си фармакис.
Не знаех тази дума. И никой друг не я знаеше по онова време.
— Фармакис ли? — повторих учудено аз.
Магьосница.
Новината се разпространи светкавично. Когато ме видяха на вечеря, децата на Океан си зашушукаха и ми направиха път. Ако случайно ги докоснех, те пребледняваха, а речните богове извръщаха глави, когато им подавах пълен бокал. Благодаря, не съм жаден.
Еет ми каза през смях:
— Ще свикнеш. Сега сме само двамата.
Ала той не беше сам. Всяка вечер сядаше с баща ми и чичовците ми на подиума до трона на дядо. Пиеше нектар и се смееше от сърце. Изражението му се променяше като стрелкащ се рибен пасаж — ту мрачно като надвиснала сянка, ту светло и лъчезарно.
Изчаках баща ни да си тръгне и седнах близо до него. Искаше ми се да се облегна на рамото му, но той имаше сериозен и недостъпен вид. Накрая попитах:
— Харесваш ли Колхида?
— Сестро, това е най-дивното място на света! Направих онова, което исках. Събрах всички чудеса на нашите земи.
Усмихнах се, тъй като ме нарече „сестро“ и спомена старите мечти.
— Да можех да видя царството ти…
Той не отвърна. Еет беше магьосник, който можеше да троши змийски зъби и да изтръгва дъбове, но аз не му бях необходима.
— И Дедал ли е при теб?
— Не — навъси се брат ми. — Пазифая не му позволява да мръдне. Но пък имам огромно златно руно и половин дузина дракони.
Не се налагаше да го подтиквам да ми разказва за живота си. Историите валяха една след друга — за магиите и заклинанията, за зверовете, които привиквал, за билките, които берял на лунна светлина и превръщал във вълшебни отвари — и всяка следваща беше от невероятна по-невероятна. Разказа ми и за опечени, но съживени агнета и за мълниеносните си пръсти.
— Какво каза, за да изцериш раните ми?
— Една вълшебна дума.
— Коя е тя?
— Магьосничеството не се учи. Или го можеш, или не.
Спомних си за тихия шум, който дочух, когато докоснах цветята, и за странното усещане на потайната им сила.
— Откога знаеш, че можеш да вършиш всичко това?
— Откакто съм се родил. Но трябваше да изчакам, за да бъда далеч от баща ми.
Значи беше мълчал през всичките години, когато съм била до него. Изкуших се да го попитам как така не ми е казал, но пред мен стоеше един нов Еет в пищно облекло и аз изпитвах неудобство да му задавам подобни въпроси.
— Не се ли страхуваше от гнева на баща ни?
— Не. Бях достатъчно умен и постъпих така, че да го избегна. Сега настоява да разбере как да се възползва от чудодействата.
Целта му е Зевс да се замисли, щом разбере, че представляваме заплаха, но и да не се стига до сериозно предизвикателство.
Такъв беше моят брат — винаги забелязваше и най-малките подробности.
— Ами ако олимпийците решат да отнемат магическите ти способности?
— Не могат — усмихна се Еет. — Нали разбра, че фармакелта не е само в ръцете на боговете?
Погледнах ръцете си и си представих как правя заклинание и разтрисам до основи целия свят. Но сигурността, с която изстисках сока в устата на Главк и в заливчето на Сцила, ме беше напуснала. Да можех да докосна отново цветята… Уви, беше ми забранено да излизам, докато баща ми не разговаря със Зевс.
— Дали и аз ще мога да правя твоите чудеса?
— Не. Аз съм най-силният от четирима ни. Не че не притежаваш някои качества.
— Онези цветя могат да преобразяват всекиго в същинското му аз.
— А не ти ли идва наум, че истинското им аз е плод на твоите желания? — заговори философът Главк.
— Не съм искала да превърна Сцила в чудовище! Исках само да покажа грозната й страна.
— И онова, което наистина е таяла в себе си, е шестоглав звяр с течащи лиги?
— Защо не? Ти не я познаваш. Тя беше много жестока — заявих с пламнало лице.
Той се засмя.
— Ех, Цирцея! Та Сцила беше само една долна развратница — една от многото — и ако мислиш, че в нея се е таяло такова ужасно чудовище, ти си от глупава по-глупава!
— Никой не може да каже какво се таи у другите.
Брат ми завъртя отегчено очи и си наля още една чаша.
— Според мен Сцила се е спасила от истинското наказание.
— Защо?
— Помисли си само — какъв живот би имала една грозна нимфа в палата?
Разговаряхме както някога. Той задаваше въпроси и аз отговарях.
— Не знам.
— Знаеш, знаеш. Няма по-голямо наказание от това да си грозна нимфа. И най-красивата нимфа е безполезна, а грозната е направо нищо. По-малко от нищо. Никога няма да се омъжи и да има деца, ще тежи на семейството си и ще бъде петно в очите на всички. Ще живурка незабелязвана, охулвана и презряна. Виж, чудовището е друга работа. То може да се радва на най-голяма слава. Сцила няма да бъде обичана, но ще се прочуе. Ти си й направила услуга. Забрави за угризенията си.
Баща ми се съвещаваше с чичовците ми две нощи поред. Спирах за малко пред махагоновите врати, но не чувах нищо. Когато най-сетне излязоха, всички бяха замислени и умърлушени. Хелиос се качи на колесницата, лилавата му мантия се развя като разплискано вино, а на главата му заблещука короната от златни лъчи. Не се обърна и запраши в небето към Олимп.
Останахме да го чакаме в палата на Океан. Никой не се излегна на речния бряг и никой не се оттегли под сенките с любимия си. Наядите клюкарстваха с възбудени лица. Речните богове бъбреха и се побутваха. Дядо седеше на подиума и гледаше над нас с празна чаша в ръка. Майка ми се хвалеше пред сестрите си:
— Разбира се, че Персей и Пазифая научиха първи, а Цирцея последна. Да знаете, че възнамерявам да се сдобия със сребърна лодка, която да се носи сред облаците. Ще бъдем господари на Олимп!
— Персеида! — сгълча я дядо ми.
Като че ли само Еет не усещаше напрежението. Той седеше спокоен и надигаше бокал от ковано злато. Аз сновях по коридорите и прокарвах ръце по каменните стени, които бяха винаги влажни заради присъствието на толкова много речни богове. Огледах се за Главк. Част от мен все още копнееше да го види. Попитах Еет дали го е виждал на пиршествата, а той се засмя.
— О, не, той крие синия си лик, тъй като се надява да забравим как е станал бог.
Стомахът ми се сви. Не бях помислила, че моето разкритие ще бъде толкова унизително за Главк. Беше твърде късно да поправя стореното. Направих толкова много грешки, че се обърках и не можех да си спомня първата. Коя беше тя — преобразяването на Сцила, на Главк или обещанието, което дадох на баба? Може би това, че изобщо бях заговорила Главк? Чувствах се мъчително потисната заради всичко, което се беше случило в живота ми — от първата глътка въздух.
Хелиос сигурно вече разговаряше с Олимп. Брат ми беше сигурен, че няма защо да се боим от олимпийците. Ставаше дума за четирима титани магьосници! Ами ако отново избухнеше война? Палатът щеше да се срути над нас, Зевс щеше да изгаси светлината и ръката му щеше да ни погуби. Еет щеше да извика драконите си — той поне можеше да се бие. Ами аз? Щях да бера цветя ли?
Майка ми беше потопила краката си в сребърен леген, като две от сестрите й го държаха, а трета наливаше уханно масло от смирна. Колко бях наивна — война не можеше да има, тъй като баща ми беше майстор на маневрите и всякак щеше да намери начин да умиротвори Зевс. Когато се върна, залата блесна. Лицето му беше като изкован бронз. Седна на трона, а лъчите на короната му осветиха и най-отдалечения ъгъл. След като обходи присъстващите с поглед, той заяви:
— Разговарях със Зевс и стигнахме до споразумение.
Дълбоката въздишка на братовчедите ми беше като повей сред житна нива.
— Той се съгласи, че светът е вече друг и че нищо не е такова, каквото е било преди. Съгласи се и че магьосническата сила на четирите ми деца е наследена от нимфата Персеида.
Тихият повей на облекчение премина в растящо оживление. Майка облиза устни и вирна глава, сякаш бе удостоена с корона. Сестрите й се спогледаха, изгаряйки от завист.
— Решихме, че тази сила не представлява грозяща опасност. Персей живее вън от пределите ни, съпругът на Пазифая е син на Зевс и ще се погрижи тя да знае мястото си. Еет ще запази царството, при условие че бъде под наблюдение.
Брат ми кимна мрачно, ала аз прочетох мислите му зад добре прикритата усмивка: Аз мога да хвърля було върху небето. Да видим как ще ме наблюдавате тогава!
— Всички те се заклеха, че са извършили магиите непредумишлено и случайно, а не от омраза или опит за метеж. Не са били дори запознати със свойствата на билките.
Погледах слисано Еет, но лицето му беше все така непроницаемо.
— Всички, с изключение на Цирцея. Вие присъствахте на признанието й, че е действала с предумисъл. Въпреки предупрежденията.
Баба ми седеше на стола от слонова кост и изражението й беше ледено.
— Тя не се подчини и не спази забраната ми. Използва отрова срещу своите, извърши и други престъпления. — Нажеженият до бяло поглед на баща ми ме изгаряше. — Тя е неблагодарна за вниманието, с което я обграждаме, и е позор за нас. Зевс и аз решихме да я накажем. Цирцея ще бъде заточена на пуст остров, където няма да може да злодейства. Заминава утре.
Хиляди очи бяха приковани в мен. Исках да плача, да се моля, но не можех да си поема дъх. Тъничкият ми гласец съвсем изчезна. Надявах се Еет да се застъпи за мен и го погледнах, ала той извърна очи.
— И още нещо — продължи баща ми. — Както казах, източникът на магьосничеството се дължи на връзката ми с Персеида.
Майка гледаше тържествуващо и лицето й сияеше.
— Взехме решение: аз няма да имам повече деца от нея.
Майка ми изпищя и се стовари върху скутовете на сестрите си. Риданията й отекнаха в каменните стени.
Дядо се надигна бавно, потърка брадичка и каза:
— Е, време е за пир!
Факлите горяха като звезди под високите до небесния купол тавани. За последен път гледах как нимфите и боговете заемат местата си. Бях като замаяна. Може би трябваше да се сбогувам, ала братовчедите ми ме подминаваха така, както бързеят заобикаля речен камък. Сцила поне щеше да спре и заяви в очите ми онова, какво мисли.
Трябваше да говоря с баба и да й обясня всичко, но тя се обърна, а морската змия на врата й скри главата си.
Заобиколена от сестрите си, майка не спираше да плаче. Приближих се и тя вдигна лице, така че всички да забележат красотата на неописуемата й мъка. Не направи ли достатъчно, Цирцея?
Оставаха чичовците ми с техните провиснали водораслести коси и солени рошави бради. Не можах да се насиля да коленича пред тях и се оттеглих в стаята си. Не спирах да си повтарям: приготвяй се, стягай багажа, заминаваш утре! Ръцете ми висяха безжизнени и не знаех какво да взема. Целият ми живот беше преминал в този палат.
Намерих една торба и сложих малко дрехи, сандали и четка за коса. Поколебах се дали да не взема гоблена на стената, който изобразяваше сватба. Беше го бродирала една от лелите ми. Щях ли да имам къща, в която да го закача? Не знаех. Нищо не знаех. Баща ми спомена остров. Скала сред морето? Камениста плитчина? Или дива пустош?
Съдържанието на торбата ми беше абсурдно — беше пълна с ненужни вещи. Взех камата с лъвската глава, но какво ли можех да правя с нея? Тя ставаше за рязане на месото в чинията ми и нищо повече.
На прага застана Еет. Той също заминаваше и драконите го чакаха.
— Е, можеше да е и по-лошо. Чух, че Зевс искал да те накаже жестоко, ала баща ни не позволил.
Изтръпнах.
— Не му каза за Прометей, нали?
Брат ми се усмихна.
— Защо питаш? Защото спомена и „други престъпления“? Нали го знаеш баща ни, говореше предпазливо да не би да изникнат и други твои деяния. Всъщност какво толкова си направила? Наляла си му чаша нектар.
— Ти каза, че баща ми ще ме хвърли на гарваните заради тази дързост.
— Да, но ако си толкова глупава, че да си признаеш.
Лицето ми гореше.
— Значи трябва да отричам, така ли?
— Точно така, Цирцея. Казвам на баща ни, че моето магьосничество е случайно, а той се прави, че ми вярва, Зевс пък се прави, че вярва на него, и всичко е наред. Грешката, че си призна, е твоя. Не разбирам защо го направи.
Той наистина не можеше да разбере, тъй като не беше роден, когато измъчваха Прометей.
— Снощи най-сетне видях твоя Главк. Що са жалък тип! Дано следващият ти избраник е по-свестен. Винаги си била наивна.
Той стоеше в дългата си роба и ме гледаше с пронизващите си очи. Винаги когато го видех, сърцето ми трепваше, ала той беше като леещата се вода, с която преди време се беше сравнил — студен, прям и самодоволен.
— Благодаря за съвета — рекох тихо.
Еет си тръгна и аз се загледах в гоблена. Младоженецът се кокореше, булката беше скрита под воали, роднините зад гърба им зяпаха като идиоти. Мразех този гоблен. Дано прогние, дано!