Маделин Милър
Цирцея (23)

Двайсет и трета глава

Синовете ни се завърнаха. Обрулени от вятъра, ала сухи. Гръмотевиците и дъждът останаха в морето. Докато вечеряха, аз се изкачих на най-високия връх и проверих силата на магията, която обхващаше острова от залив до залив и от жълтия пясъчен бряг до сивите зъбери. Усещах я в кръвта си като тежест, която мъкнех от дълго време. Атина сигурно беше пробвала да я развали. Кой знае колко пъти беше обикаляла брега, за да намери пролука, ала магията беше непробиваема.

Когато се върнах, Пенелопа тъчеше.

— Времето се оправи — рече тя. — Морето е спокойно. Телегон, искаш ли да те науча да плуваш?

Предложението й след разговора ни ме слиса. Синът ми така се зарадва, че бутна чашата си и я разля. Нямах възможност да възразя, тъй като само след миг двамата тръгнаха към брега. Дочух как пътьом й разказва за градината. Откъде знаеше какво е бучиниш и габър, че и за какво се използват?

Телемах седна до мен и каза:

— Приличат на майка и син.

Точно това си помислих и аз, но се ядосах, когато чух да го казва. Отидох в градината и започнах да плевя.

Изненадах се, че ме последва.

— Нямам против да помагам на сина ти. Свинарникът беше полусрутен, оправихме го и сега ми се ще да помагам с нещо по-смислено.

Седнах на пети и го погледнах.

— Принцовете обикновено не молят за работа.

— Поданиците ми ме дариха с доста свободно време и умея доста неща. Островът е красив, но ще полудея, ако бездействам всеки ден.

— Какво можеш да правиш?

— Да ловя риба и дивеч, да се грижа за кози, но тук няма кози, мога да поправя и лодката на сина ти.

— Защо, какво й е?

— Рулят не е стабилен, платното е късо, а мачтата е твърде висока. Лодката се търкаля във вълните като крава в поле.

— На мен не ми се видя толкова зле.

— За първа лодка е истинско постижение. И все пак едва не се удавихме.

— Направена й е магия срещу потъване. Как така разбираш от лодки?

— Нали съм от Итака.

— Може би ще помогнеш и в други неща?

— Ами… Козината на овцете е доста сплъстена и ще бъде трудно да ги острижем. Три от масите се клатят, а камъните на пътеката в градината са разместени и мърдат. На стрехите има поне две гнезда.

Бях учудена и малко се засегнах.

— Това ли е всичко?

— Не съм огледал навсякъде.

— Утре ще поправиш лодката с Телегон. А сега ще се заемем с овцете.

Козината им беше доста сплъстена и кална заради дъждовната зима. Приготвих гребен и голям съд с отвара.

— Ще помогне ли? — попита Телемах.

— Да. Ще отмие калта и руното ще се запази.

Забелязах, че знае как да се отнася с овцете — потупваше ги, успокояваше ги и си личеше, че има опит.

— Не ти е за пръв път, нали?

— Не. Отварата е вълшебна. От какво е?

— Магарешки бодил, пелин, целина и сяра. Магическа смес.

— Ясно.

Започнах да стрижа. Телемах ме разпита за породата, за начина на размножаване и се заинтересува дали са толкова кротки в резултат на магия. Когато работеше, той се отпускаше и разговаряше без присъщата си стеснителност. Разказа ми забавни случки от опита му с козите и ме разсмя. Не забелязах кога слънцето се беше скрило на хоризонта и се стреснах, когато Пенелопа и Телегон застанаха до нас. Избърсах ръце и казах:

— Хайде да вечеряме. Сигурно сте прегладнели.

 

 

Пенелопа пак си легна рано. Запитах се дали не е нарочно, но изглеждаше много уморена. Пък и нали все още тъжеше за покойния си съпруг. Всички тъжахме за него. Телегон беше ободрен от плуването. Или от вниманието, което му беше оказала Пенелопа. Лицето му розовееше от вятъра и говореше оживено. Не споменаваше баща си, тъй като раната беше още прясна, но заговори с Телемах за онова, което го вълнуваше от дете — подвизите на прочутите герои. Беше чувал за някакъв поет в Итака, известен със сладкодумни разкази за делата им, и искаше да научи повече за тях. Телемах разказа за Белерофонт и Персей, Тантал, Аталанта… Седеше отново на дървения стол, аз на сребърния, а Телегон се беше облегнал на един излегнал се вълк. Гледах ги и имах чувството, че сънувам. Бяха тук от два дни, а сякаш бяха пристигнали много отдавна. Не бях свикнала да съм в компания и да участвам в дълги разговори. Телегон искаше да чуе още един разказ и още един, и още един… Телемах си призна, че не е от най-сладкодумните, но ми беше забавно да гледам сериозното му лице, докато описваше летящи коне и златни ябълки. Косата му беше разрошена от вятъра в градината и макар огряното му от огъня лице да изглеждаше като лице на по-възрастен мъж, в чертите му имаше нещо трогателно и почти момчешко. Стаята беше топла, виното хубаво и кожата ми се отпусна като разтопен восък. Наведох се към Телемах и попитах:

— Този поет разказваше ли за критската царица Пазифая?

— Майката на Минотавъра? Разбира се. Тя присъства винаги в разказа за Тезей.

— Какво е станало с нея след смъртта на Минос? Тя е безсмъртна и може би е все още царица?

Телемах сбърчи чело по същия начин, по който се замисли над отварата, която използвахме за овцете. Опитваше да разплете сложния възел на родствените връзки и да си спомни коя точно беше Пазифая. Лицето му изведнъж просветна. Дъщерята на Хелиос!

— О, не, вече не царува. Цар е Ликос, който узурпира трона от внука й Идоменей. В историята, която съм чувал, след смъртта на Минос Пазифая се върнала в божествения палат, където е почитана и досега.

— Чий божествен палат?

— Не е известно.

— Вероятно на Океан — не се сдържах аз. — Дядо ни! И сега тормози нимфите. Аз бях на раждането на Минотавъра. Помогнах да го затворят в клетката.

Телегон зяпна.

— Ти си сестра на царица Пазифая?! Видяла си Минотавъра? Защо не си ми казала?

— Не си ме питал.

— Мамо! Ти трябва да ми казваш всичко. Видяла си Минос? И Дедал?

— Как, мислиш, се озова тук този стан?

— Не знам. Предполагах, че… — Той размаха ръце все едно това бяха някакви измислици.

— Наистина познавах Дедал.

— Какво друго криеш от мен? Освен Минотавъра и Тригон? Кой още? Химера? Немейският лъв? Цербер и Сцила?

Забавлявах се с искреното му възмущение и не очаквах, че знае за Сцила. Къде беше чул за нея? В Итака? Хермес ли беше източникът? Нямаше значение. Усетих как стомахът ми се свива като прободен от ледено копие. Миналото ми не беше игра или приключение, а грозно опустошение след морска буря. Толкова грозно, колкото миналото на Одисей.

— Каквото съм казала, съм казала. Повече не ме разпитвай.

Обърнах гръб на смаяните им лица и се прибрах в стаята си. Вълците и лъвовете останаха при сина ми. Някъде над нас Атина гледаше с пламтящи очи и се канеше да забие копието си в моето безсилие. Погледнах сенките в стаята и заявих:

— Има да чакаш!

Мислех, че няма да мога да мигна, но за свое учудване скоро заспах.

 

 

Събудих се изпълнена с решителност. Вечерта пих повече от обикновено и бях уморена, но сега умът ми беше бистър и се чувствах чудесно. На закуска Телегон ме наблюдаваше и очакваше отново да избухна, но аз се държах мило, което не биваше да го учудва, тъй като можех да съм и любезна.

След закуска Телемах предложи на брат си да работят по лодката и двамата излязоха.

— Може ли да тъка на стана? — попита Пенелопа.

Беше с друга рокля, избелена до бледо кремаво, която подчертаваше мургавата й кожа.

— Да.

Останах да режа билките на масата до огнището. Извадих ножовете и купите. Магията за защита на Телегон трябваше да бъде подновена след половин месец и затова кълцах, мачках и дестилирах тинктури за следващата.

Светлината струеше през прозореца и огряваше босите ни крака. Попитах я за Елена. Разказа ми как като малки плували в реките на Спарта и играели в палата на чичо й Тиндарей. Обсъдихме най-добрите породи овце и вълната им. Благодарих й, че учи Телегон да плува, а тя каза, че й било приятно. Той й напомнял за братовчед й Кастор с неговото чувство за хумор и умение да предразполага.

— Наследил е любопитството на Одисей. Непрекъснато изучава света и не спира да се променя като лъкатушеща река.

Стана ми приятно, че говори така за сина ми.

— Да го беше видяла като малък! Беше толкова щур! Аз съм дори по-дива. Майчинството ми се струваше песен, но преди да имам дете.

— Хермиона, дъщерята на Елена, беше такава. Като дете пищеше до безкрай, но стана прекрасно момиче. Притеснявах се, че Телемах почти не плаче и че твърде рано започна да се държи добре. Искаше ми се да имам още едно дете — за сравнение, — но когато Одисей се върна, беше твърде късно.

Беше откровена и неслучайно я наричаха Вярната Пенелопа. Предана, непресторена и благоразумна. Думите бледнееха пред истинската й същност. Вместо да си вземе друг мъж и да роди още едно дете, тя беше останала вярна на силната си обич към Одисей.

Взех китката равнец, която висеше на една от гредите на тавана, и Пенелопа попита:

— Това за какво е?

— Спира кръвотечение.

— Може ли да гледам как правиш отварите? Нямам никаква представа от магии.

Интересът й ме трогна почти толкова, колкото добрите думи за сина ми. Направих й място на масата. Тя беше приятен наблюдател, тъй като разпитваше ненатрапчиво за имената на растенията и предназначението им. Искаше да види билките, с които превръщах мъжете в прасета. Подадох й сухите листа.

— Да не се превърна в прасе? — усмихна се Пенелопа.

— Трябва да ги изядеш и да чуеш вълшебните думи. От магьосник.

— И непременно от богиня?

— Не. Смъртната ми племенница правеше магии като моите.

— За Медея ли говориш?

След толкова много време името й прозвуча доста странно.

— Познаваш ли я?

— От песните на поетите в царските палати.

— Ще ми бъде интересно да чуя как я описват.

И Пенелопа ми разказа. Медея избягала от Еет. Отишла в Йолк с Язон и му родила двама синове. Той не одобрявал магиите й и хората не я харесвали. Намерил си нова жена — мила и любяща принцеса от неговия край. Медея похвалила постъпката му и изпратила дарове на булката — направени от нея корона и наметало. Щом ги сложила, тя изгоряла като факла. Медея се заклела, че Язон няма никога да бъде с децата им, завела ги до един олтар и им прерязала гърлата. Метнала се на колесница с дракони и се върнала в Колхида.

Знаех я аз Медея. Помнех добре откритото й безстрашно лице. Тя би запалила света, но не би се предала.

— Аз я бях предупредила, че бракът ще й донесе само мъка. Колко тъжно, че се оказах права.

— Така е — въздъхна Пенелопа, умислена за закланите деца.

Аз също мислех за тях. И за драконовата колесница, която несъмнено беше на брат ми. Колко странно, че след всичко случило се тя се беше върнала при него… Не че не си го обяснявах. Само Медея можеше да бъде наследник на Еет. Тя не само беше израсла сред неговите жестокости, тя ги беше усвоила.

Залях равнеца с мед и добавих пчелен восък, за да се получи мехлем. Въздухът ухаеше на мускус и силни билки.

— Как се става магьосница, след като не е необходимо да си богиня?

— Не съм сигурна. Мислех си, че се предава по наследство, но Телегон няма такива качества. Струва ми се, че е въпрос на воля.

Тя кимна. И двете знаехме какво означава силна воля.

* * *

Следобед Пенелопа и Телегон отидоха да плуват. Допусках, че Телемах ще ме избягва след снощния разговор, но той предложи да ми помогне. Държеше дълга връв и чаша с обозначено ниво на водата.

— Какво правиш?

— Проверявам дали подът е равен. Краката на масата не са еднакво дълги и ще ги изравня.

Дълго мери с връвта, стърга с пила и пак премерва. Попитах го как е счупил носа си.

— Плувах със затворени очи. Оттогава внимавам.

После отидохме в градината, за да намести камъните на пътеката. Аз плевях до него, без да се налага. Телемах ме попита дали мога да опитомявам и пчелите като животните на острова.

— Не мога. Използвам дим като всички останали пчелари.

— Видях един препълнен кошер. Ако искаш, пролетта ще го разделя на два кошера.

Гледах го как внимателно намества камъните и казах:

— Дъждът от покрива се стича върху тях и ще останат подредени само до следващия порой.

— Нормално. Поправяш нещо, то се разваля, после пак го поправяш и така…

— Търпелив си.

— Баща ми смяташе, че съм глупав. Той не се занимаваше със стрижене, чистене на огнища или вадене на маслинови костилки. Беше любопитен да разбере как се правят всички тези неща, но не му се налагаше да се занимава с тях.

Беше прав. Одисей обичаше да върши всичко по веднъж: нападаше селище, побеждаваше чудовище, после се вмъкваше в недостъпен град.

— Наследил си търпението на майка си.

Долових притеснението му, но той се овладя и попита спокойно:

— Как е тя? Знам, че разговаряте.

— Липсваш й.

— Защо, нали съм тук! — учуди се Телемах.

Неговата невинност не беше като възпяваната, пазена на висока цена добродетел, която се случва да бъде загубена. Телемах не беше нито глупав, нито наивен. Беше си той — напълно освободен от оковите, които ни тежат и спъват. Той мислеше, чувстваше и действаше последователно и с лекота. Ето защо баща му не го е разбирал. Одисей винаги търсеше скрития смисъл и кинжала в мрака, а Телемах не криеше ножа си.

 

 

Атина висеше като секира над главите ни, но това продължаваше вече шестнайсет години и аз бях свикнала. Всяка сутрин Телегон и Телемах обикаляха острова, Пенелопа тъчеше, а аз сортирах билките. Разказах на Телегон за завръщането на Одисей в Итака и за гневния му нрав, подозрения и изстъпления. Макар все още да тъжеше, чувството му за вина постепенно избледня и лицето му отново придоби лъчезарен израз. Присъствието на Пенелопа и Телемах също помогна — той се радваше на вниманието им така, както лъвовете се радваха на слънцето. Това ми причиняваше болка, тъй като осъзнах колко много е искал да има семейство.

Пенелопа и Телемах продължаваха да не си говорят. Питах се защо не си признаят грешките и угризенията и да забравят за дрязгите, но те бяха като две яйца и внимаваха да не би едното да счупи другото.

Всеки следобед Телемах работеше в градината и двамата разговаряхме до залез-слънце. После приготвях вечеря и той или помагаше, или седеше до огнището и дялкаше фигурки от дърво: бик, птица, кит на хребета на вълна. Възхищавах се на точността и вниманието, с които работеше. Той притежаваше качествата на магьосник. Казвах му, че подът ще се самоизчисти, но той винаги измиташе стърготините и дървените спирали от резбите.

Беше ми странно да съм непрекъснато заобиколена с хора. С Телегон гледахме да не оставаме заедно и задълго на едно място, а нимфите бяха като сенки в периферията на зрението ми. Дори това почти незабележимо присъствие ме изнервяше и аз излизах, за да обикалям острова. Телемах беше добра компания — винаги спокоен и уравновесен, той никога не се натрапваше. Много ми приличаше на моята лъвица. Двамата се отличаваха със забележително достойнство, нетрепващ взор и задълбоченост на чувствата. Вършеха всичко с непресторена деликатност и никога не ми пречеха.

На шестия ден Телемах дялкаше парче маслиново дърво, като внимателно оформяше с върха на ножа усуканото стъбло и чеповете.

— Мъчно ли ти е за Итака?

Той се замисли.

— Мъчно ми е за хората там. И за козите. Кой знае, може би щях да стана добър цар.

— Телемах Справедливия.

— Това подхожда на всеки, който е много скучен и не заслужава друго прозвище — усмихна се той.

— Аз също мисля, че щеше да си добър цар. Някой ден може и да станеш. Паметта на хората е къса. Ще те посрещнат с почести като дългоочаквания наследник на царя, който ще донесе благоденствие на Итака благодарение на знатния си произход.

— Звучи добре, ала как ще обитавам палата, в който живееха баща ми и кандидатите на майка ми? Не искам всеки ден да се натъквам на ужасните спомени.

— Присъствието на Телегон вероятно те измъчва.

— Защо да ме измъчва?

— Защото прилича на баща си.

Телемах се засмя.

— Не е вярно. Той е твое копие. Нямам предвид само външността, а и жестовете, походката, начина на говорене, дори гласа.

— Звучи като проклятие.

— Не е проклятие.

Погледите ни се срещнаха. Белех нар за вечеря и механично свалях бялото и плътно като восък покритие на лъскавите сочни зрънца. Устата ми пареше от жажда. Още от първия ден се замислих над необичайното ми общуване с Телемах. Когато бяхме заедно, долавях всяка промяна в изражението си и забелязвах изговора на думите си. Животът ми до пристигането му беше импулсивно препускане, а напоследък се бях отдала на нещо като томителен унес. Не за пръв път погледите ни се срещаха, и то за дълго… Но той беше брат на сина ми. Баща му беше споделял легло с мен. Атина го държеше в примката си. Той може и да не знаеше, но аз знаех.

* * *

Сезоните се смениха и небето разтвори ръце, за да прегърне напъпилата земя. Ярката светлина ни окъпа в злато. Морето се отдръпна едва забележимо. На закуска Телегон потупа брат си по рамото.

— Още няколко дни и ще можем да изкараме лодката в залива.

Пенелопа ме погледна тревожно. Докъде стига магията?

Не знаех. Някъде до големите вълни, но не знаех къде точно е границата.

— Телегон, не забравяй, че винаги има още една силна буря. Изчакай.

На вратата се почука.

Синът ми пошепна:

— Кой може да е? Вълците не издадоха нито звук!

Събрах всичката си божественост и кураж и отворих вратата.

Същите черни очи и същото красиво до съвършенство лице. Синът ми ахна сред настъпилото мълчание.

— Дъще Хелиосова, може ли да вляза?

— Не.

Той повдигна вежда.

— Нося съобщение за един от гостите ти.

Дъхът ми секна.

— Чуваме те добре и на прага.

Пренебрежителната усмивка на могъщия и неизбежен пратеник на боговете угасна.

— Телемах, принце на Итака, изпраща ме великата богиня Атина. Тя иска да говори с теб и настоява магьосницата Цирцея да премахне магията, която не й позволява да стъпи на острова.

— Настоява? Доста интересна дума от устата на някого, който искаше да убие сина ми. И вероятно ще опита пак — възпротивих се аз.

— Синът ти не я интересува. Атина ще се закълне, че няма да му посегне. — Пратеникът се отказа да говори с гръмовен глас и добави: — Трябва й Телемах. Време е той да се заеме с наследството си. Чу ли, принце?

— Да — отвърна Телемах с наведена глава. — Благодаря за съобщението, пратенико. Но аз съм гост на острова и тук е важна думата на домакинята.

Хермес вирна глава и попита:

— Е? Какво ще каже тя?

Усещах Пенелопа зад гърба си като неспокойна есенна луна. Тя искаше малко време, за да оправи отношенията си с Телемах, но ето че всичко се обърка.

— Ще разваля магията. Но няма да стане много бързо. Да дойде след три дни.

— Искаш да кажа на дъщерята на Зевс да чака цели три дни?

— Тук са от половин месец. Защо не те е пратила по-рано? Трябват ми три дни и толкова.

В очите му проблесна пламъчето, което ме зареждаше, когато душата ми беше пуста и за което си въобразявах, че е огън.

— Ще й предам.

Той си тръгна и всички си поехме дъх.

— Благодаря ти — каза Пенелопа и се обърна за пръв път към Телемах. — Сине, накарах те да чакаш твърде дълго. Ела да поговорим.