Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Circe, 2018 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Красимира Абаджиева, 2018 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sqnka (2019)
- Корекция и форматиране
- Silverkata (2019)
Издание:
Автор: Маделин Милър
Заглавие: Цирцея
Преводач: Красимира Абаджиева
Година на превод: 2018
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо (не е указано)
Издател: Анишър; „Егмонт България“ ЕАД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман
Националност: американска (не е указано)
Печатница: „Инвестпрес“ АД, София
Излязла от печат: 13.10.2018
Редактор: Радка Бояджиева
Художник: Shutterstock
Коректор: Таня Симеонова
ISBN: 978-954-27-2238-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9133
История
- — Добавяне
На Натаниъл
νόστος[1]
Първа глава
Когато съм се родила, не е имало дума за това, което мога да правя. За всички съм била просто нимфа, тъй като предположили, че ще приличам на майка ми, лелите ми и хилядите братовчедки. Последни бяхме по значимост сред маловажните богини и нашите способности бяха толкова скромни, че едва ни осигуряваха безсмъртие. Разговаряхме с рибите, грижехме се за цветята, извличахме капки от облаците и сол от морските вълни. Думата нимфа предопределяше хоризонтите на бъдещето ни. На нашия език тя не означава само богиня, а и невеста.
Моята майка също беше нимфа — наяда, закрилница на извори и потоци. Баща ми я загледал, когато посетил палата на нейния баща Океан. По онова време Хелиос и Океан често си гостували. Бяха братовчеди на една и съща възраст, макар да не личеше. Баща ми сияеше като току-що излят от бронз, а Океан беше с дълга до скута бяла брада и сълзливи очи. Двамата бяха титани и предпочитаха да са заедно, вместо в компанията на писукащите и още с жълто около устата нови богове на Олимп, които не бяха присъствали на сътворението на света.
Палатът на Океан беше чудо на чудесата в глъбините на земните недра. Високите арки бяха позлатени, а каменният под блестеше от многовековни божествени стъпки. Във всяка зала се долавяше тихото ромолене на реката на Океан — сладководният източник на света, — която беше толкова тъмна, че не се виждаше нито краят й, нито каменистото дъно. Тревистите брегове бяха осеяни с нежни цветя и по тях се подвизаваха безбройните деца на Океан — наяди, други нимфи и речни богове. Те се гмуркаха като видри, смееха се със сияйни лица, надигаха златни бокали и прекарваха дните си в игри и закачки. Заслепяваща с достолепната си красота, сред тях седеше майка ми. Косата й с топъл цвят на кестен беше толкова лъскава, че сякаш излъчваше светлина. Доловеше ли горещия като лумнал огън взор на баща ми, тя оправяше деколтето си и докосваше реката с блещукащи от водата пръсти. Многократно съм виждала тези жестове, които, без съмнение, допадаха на съпруга й. Той вярваше, че светът е създаден, за да му доставя удоволствие.
Та когато я зърнал за пръв път, баща ми попитал Океан:
— Коя е тя?
Океан имал вече доста внучета със сияйно златисти очи, всичките рожби на баща ми, но незнайно защо му се искало да има и още.
— Дъщеря ми Персеида. Твоя е, ако я искаш.
На другия ден баща ми намерил майка ми до извор в горния свят. Тя седяла сред красива, осеяна с едроцветни нарциси поляна, под балдахин от дъбови клони. Нямало кал и лигави жаби, а само трева и чисти кръгли камъни. Дори баща ми, който изобщо не се впечатлявал от изкусителните умения на нимфите, се загледал в поляната и се възхитил.
Майка ми очаквала появата му. Тя била нежна, ала и хитра, с остър като пронизващите зъби на змиорка ум. Знаела добре как такива като нея могат да се сдобият с власт, като това не включвало разни там крайречни пройдохи. Баща ми стоял пред нея с цялото си величие, а тя отвърнала на предложението му така:
— Да легна с теб? И защо?
Той, разбира се, можел да притежава всичко, което искал, но много обичал да се хвали, че жените — и робини, и богини — се надпреварват коя да спи с него. Олтарите му димели от жертвоприношения на доволни жени със закръглени кореми и щастливи извънбрачни деца.
— Само ако се оженим — поставила условие майка ми. — И тогава може да правиш каквото искаш с момичетата на полето, ала не и у дома. Там ще бъда единствено аз.
Условията и ограниченията били нещо ново за баща ми, а боговете обичат всичко ново.
— Така да бъде — съгласил се той и за да затвърди обещанието, й подарил саморъчно направена от него огърлица от рядък кехлибар.
Когато съм се родила, й подарил още една. Последвали още три за другите три деца. Не знам кое носеше по-голямо задоволство на мама — бляскавите кехлибари или завистта, с която ги гледаха сестрите й. Ако висшите богове не я бяха спрели, майка ми сигурно щеше да се кичи с безброй огърлици, пък дори да тежаха на врата й като биволски хомот. Предупредили я, че може да има колкото иска още деца, но не и от мъжа си. Само тогава видях майка ми да плаче — другите съпрузи не даряваха кехлибарени огърлици…
Когато съм се родила, една от лелите ми (няма да ви затормозявам с името й, тъй като те са безброй) ме изкъпала и повила. Друга се погрижила за мама, начервила отново устните й и я сресала с гребени от слонова кост. Трета пък извикала баща ми.
— Момиче — рекла майка ми и се намръщила.
Баща ми нямал нищо против дъщерите си, които били добросърдечни и ласкави като златист зехтин. И хора, и богове държали да предадат кръвта си на своите поколения, а се говорело, че богатството от наследници на баща ми надминавало дори постиженията на върховния бог. Той сложил ръка на главата ми, за да ме благослови.
— Тя ще живее добре.
— Колко добре и с кого? — попитала майка ми. Една изгодна сделка вероятно би я утешила.
Баща ми пригладил косата ми, разгледал очите и овала на лицето ми и рекъл:
— Ами вероятно с… някой принц.
— Не със смъртен, нали? — казала майка и на лицето й се изписало отвращение.
Веднъж попитах родителите си как изглеждат смъртните.
— Приличат на нас дотолкова, доколкото червеят прилича на кит — отвърна баща ми, а майка побърза да уточни:
— Те са канибалски торби с разложена плът.
В деня на раждането ми тя настояла:
— Трябва непременно да се омъжи за син на Зевс.
Сигурно дори си представяла как седи на празненствата на Олимп, до дясната ръка на Хера.
— Надали. Косата й е петниста като козина на хиена, а брадичката й наподобява шило — отбелязал баща ми.
Майка не спорила повече. Както всички в палата, тя познавала добре гнева на предизвикания Хелиос. Свети като злато, ала огънят му изпепелява!
Щом ме родила, майка веднага станала. Коремът й отново бил плосък, талията тънка, а страните свежи и розови като на девица. Ние се възстановяваме много бързо, но майка беше невероятна — и тя като всички дъщери на Океан изстрелваше бебетата си като хайвер. Погледнала баща ми и рекла:
— Ела, ще си направим по-хубаво дете!
Пораснах бързо — за часове се превърнах от бебе в малко момиченце. За мен се грижеше една от лелите ми с надеждата, че така ще спечели благоволението на майка ми. Заради пискливия плач и жълтите очи тя ме нарече Ястреб, Цирцея[2]. С времето леля ми разбра, че майка изобщо не забелязва грижите й, и ме изостави.
— Майко, леля си тръгна — казах аз, но не получих обяснение или утешение.
Баща ми беше поел нанякъде с небесната си колесница, а майка вплиташе цветя в косите си и се готвеше да се изниже по тайните водни пътеки към тревистия бряг и сестрите си. Можех да я последвам, ала не исках да седя цял ден сред лелите ми, защото не спираха да клюкарстват за неща, които не разбирах и не ме интересуваха.
Палатът на баща ми се намираше вдън земните недра, в съседство с палата на Океан. Вътре беше тихо и сумрачно. Стените бяха от лъскав обсидиан. И защо не? Стига баща ми да пожелаеше, те можеха да са от кървавочервен египетски мрамор или от арабско балсамово дърво, ала той харесваше отраженията на светлината върху обсидиана, който припламваше от близостта му. Хелиос не можеше да си представи света без височайшето си присъствие и затова не го интересуваше, че когато го няма наоколо, обсидианът става от черен по-черен.
Като дете можех да правя каквото ми хрумне — палех факла и тичах, загледана в пламъците, или лежах на гладкия пръстен под и дълбаех дупчици. Нямаше ларви, нито червеи, пък и нали не ги бях виждала, не чувствах липсата им. В палата нямаше други живи същества, освен нас.
Когато баща ми се връщаше привечер, земята трепереше като хълбоците на препускащ кон, дупчиците се слягаха и изчезваха. Ухаеща на цветя, майка се прибираше малко след него и веднага увисваше на врата му. Взимаше бокал с вино и сядаше до голямото му сребърно кресло. Аз следвах татко по петите. Добре дошъл, татко, добре дошъл.
Баща ми отпиваше от виното и играеше сам на дама. Нареждаше мраморните пулове и въртеше дъската. Майка ми го приласкаваше с меден глас.
— Скъпи, няма ли да си лягаш вече?
Въртеше пищното си тяло пред него, сякаш беше вкусно угощение на шиш, и понякога баща ми зарязваше дамата и тръгваше след нея. Любимото ми време с него беше, когато продължаваше да играе, а майка си тръгваше, затръшваше вратата от смирна и двамата оставахме насаме.
Седях в краката му и целият свят беше като от злато. Отвсякъде струеше светлина. Очите на баща ми грееха, косата му блестеше досущ бронз, тялото му топлеше като пещ и аз се притисках в него все едно бях гущерче на напечени по пладне скали. Леля ми беше споменала, че някои от по-нисшите богове не смеели да го погледнат, но аз бях негова дъщеря, негова плът и кръв и спокойно гледах златистото му лице — ако отклонях очи за миг, то продължаваше да свети на пода, върху бляскавите стени и инкрустираните маси, та дори и върху мен.
— Какво ще се случи, ако някой смъртен те види в цялото ти великолепие? — попитах го веднъж аз.
— Ще стане на пепел.
— А ако види мен?
Баща ми се усмихна и продължи да мести пуловете, които тихичко стържеха.
— Ще се окаже голям късметлия.
— И няма да стане на пепел?
— О, не.
— Защо? Очите ми са като твоите.
— Не са. Виж! — Баща ми погледна в огнището, най-дебелото дърво тутакси избухна в пламъци и стана на пепел. — Това е най-малкият пример за силата ми. Ти можеш ли да направиш същото?
Цяла нощ се взирах в дървата.
Не, не можех.
Роди се сестра ми, а скоро след това и брат ми. Нямах преценка за времето, тъй като божествените дни се леят като водопад и все още не бях усвоила умението на смъртните да ги броя. Вероятно допускате, че баща ми би трябвало да е наясно и да ни научи — нали беше свидетел на безброй изгреви и залези, — но дори той наричаше брат ми и сестра ми „близнаците“. Те бяха наистина като две залепени норки. Баща ми ги благослови с една ръка и каза на сестра ми Пазифая с пророческия глас, с който правеше предсказания:
— Ти ще се омъжиш за син на Зевс.
Майка ми засия и тутакси си представи роклите, които щеше да носи на Зевсовите празненства.
— А ти — обърна се баща ми към брат ми с нормалния си и ясен като лятно утро глас, — ти ще бъдеш като всеки син — отражение на майка си.
Майка ми се зарадва и изтълкува думите му като разрешение да даде име на новороденото.
— Ще се казваш Персей.
Персей — от нейното име Персеида. Бебетата растяха бързо, подиграваха ми се и се подхилкваха зад малките си лапести ръчички. Очите й са жълти като урина, гласът й скрипти все едно е сова, наричат я Ястреб, но е толкова грозна, че може да й казват и Коза.
Това беше началото на гнета им и стреличките бяха още заоблени. Реших да не им обръщам внимание и те се насочиха към малките наяди и речните божества в палата на Океан. Когато майка отиваше при сестрите си, двамата тормозеха лесно уязвимите ни братовчеди и сякаш ги хипнотизираха като рибета пред зейналата паст на щуката. Бяха измислили стотици унизителни игри. Ела, Мелия, ела. Олимпийската мода е къса до ушите коса. Дай да те подстрижем, че да си намериш съпруг. Мелия заприличваше на таралеж, ридаеше, а техният кикот отекваше в целия палат.
Избягвах ги и предпочитах да седя в палата на баща ми, за да бъдем заедно колкото може по-често. Може би като награда, един ден той ме покани да отида с него при тайното му стадо от крави. Това беше голяма чест, тъй като щях да се возя на златната колесница и да видя животните, за които му завиждаха всички богове. Петдесетте снежнобели юници бяха радостта на баща ми при всекидневните му обиколки. Надвесих се от обкованата със скъпоценни камъни колесница и се загледах в земята под нас — гори в наситенозелен цвят, планински върхове и безкрайна океанска шир. Взирах се да видя смъртни, ала бяхме твърде високо, за да ги забележа.
Стадото беше на тревистия остров Тринакия и две от полусестрите ми се грижеха за него. Щом ни зърнаха, те се втурнаха и обвиха ръце около врата на баща ми. От всичките му красиви деца те бяха най-красивите. Косата и кожата на Лампетия и Фаетуза — Сияйна и Лъчезарна — бяха като разтопено злато.
— Кого си довел?
— Трябва да е дъщеря на Персеида. Виж очите й.
— Ами да! — Лампетия погали косата ми. — Не бива да се срамуваш от очите си. Майка ти е красавица, но ти не притежаваш нашите качества.
— Очите ми приличат на вашите.
— Много мило! Само че не са същите. Нашите са като пламъци, а косите ни наподобяват отразено в реката слънце.
— Добре че си сплела косата си на плитка — заяви Фаетуза, — че кафявите петна да не личат. Толкова жалко, че не можеш да скриеш гласа си!
— Ами да! Тогава няма да може да говори! Би било чудесно, нали, сестро?
— Точно така. Да отидем при кравите!
За пръв път виждах крава, но животните бяха толкова красиви, че не ми трябваше сравнение — гладки като листенца на лилия, с добри очи и с дълги мигли. Рогата им бяха позлатени — дело на сестрите ми, — а вратовете им се огъваха грациозно, когато се навеждаха да пасат. Гърбовете им блестяха с меката светлина на залеза.
— Може ли да ги докосна? — попитах аз.
— Не — рече баща ми.
— Искаш ли да знаеш как се казват? Това са Белолика, Светлоочка и Мила. До тях са Прекрасна, Хубавела, Златорожка, Искра, Мила и…
— Нали онази там беше Мила?
Сестрите ми се спогледаха и извърнаха златистите си очи към баща ми. Той обаче гледаше с възхита кравите и те побързаха да кажат:
— Грешиш. Тази тук е Мила, онези там са Зора и Пламенна…
— Какво виждам? — попита баща ми. — Хубавела има краста!
Сестрите ми изпаднаха в паника.
— Не! Как може така, Хубавелке! Боли ли те?
Наведох се — коричката беше едва забележима, по-малка и от нокътя на малкото ми пръстче, но баща ми се разгневи:
— Утре да е здрава!
Сестрите ми заклатиха глави. Разбира се, разбира се. Толкова съжаляваме.
Качих се в колесницата и баща ми хвана сребърните поводи. Сестрите ми целунаха ръцете му, конете рипнаха и полетяхме в небето. Първите съзвездия надничаха сред чезнещата светлина.
Веднъж татко ми каза, че на земята имало хора, които се занимавали с неговия изгрев и залез. Наричали ги астрономи. Те били дълбоко уважавани и дори съветници на царете. Само че баща ми често се улисвал в разни дела, техните изчисления се проваляли и астрономите били наказвани със смърт като измамници. Татко се усмихна и добави, че си го заслужавали — Хелиос, богът на Слънцето, си бил сам господар и никой не можел да му нарежда какво да прави.
Както летяхме с колесницата, аз попитах:
— Ако днес сме закъснели, това ще причини ли смъртта на още астрономи?
— Да — отвърна баща ми, дръпна поводите и звънчетата запяха още по-силно.
Конете се устремиха напред, а светът под нас тъмнееше сред задалите се от морския бряг сенки. Усетих как нещо ме стяга в гърдите, все едно някой усукваше и изстискваше мокър парцал. Замислих се за астрономите. Представих си ги как пълзят на кокалестите си колене и се вият като червеи в краката на царете. Моля ви, не сме виновни. Слънцето закъсня.
Слънцето никога не закъснява, това е богохулство! Ще бъдете наказани със смърт!
Само след миг топорите се стоварват и посичат мъжете…
— Татко, не ми е добре — промълвих аз.
— Гладна си. Сестрите ти са виновни, че ни забавиха.
Седнах да вечерям, ала неприятното чувство остана. Изглежда, ми личеше, тъй като Персей и Пазифая започнаха с подигравките.
— Да не си глътнала жаба?
— Не съм.
Двамата се закикотиха още по-силно и затъркаха крака един в друг като змии, които лъскат люспите си.
— Харесаха ли ти кравите на баща ни? — попита сестра ми.
— Много са красиви.
— Ама тя май не знае — засмя се Персей. — И затова говори глупости.
— Така си е.
Не биваше да питам, но бях разсеяна от мисли за съсечените тела на астрономите.
— Какво не знам?
Сестра ми ме изгледа с лукавия си поглед.
— Ами той ги обладава. И си прави нови. Превръща се в бик и им прави телета, а старите ги готвят на вкусни ястия! Затова всички си мислят, че кравите са безсмъртни.
— Това не е истина!
Изчервих се и двамата се закискаха. Майка ги чу и дойде — тя обичаше шегите на брат ми и сестра ми.
— Разказахме на Цирцея за кравите. Тя не знаеше — обясни Персей.
Смехът на майка зазвънтя като сребрист фонтан.
— Ама че е глупава тази Цирцея!
Ето как минаваха дните ми. Исках да се махна, но се опасявах, че ще продължа да я карам все така, вярвайки, че ще остана да живея в тази противна среда само защото друго, по-различно не съществуваше.