Маделин Милър
Цирцея (5)

Пета глава

Беше горещо, около пладне, и пръстта се ронеше под стъпките ни.

— Хайде, близко е. Чудесно място за отмора на изнуреното ти тяло.

Той ме следваше с неохота. Жаркото слънце винаги го дразнеше.

— Не искам да се отдалечавам от лодката.

— Не се тревожи за нея. Ето, стигнахме! Виж какви цветя! Красота! Бледожълти камбанки…

Успях да го прилъжа да направи още няколко крачки сред гъстите туфи. Знаех, че баща ми е някъде над нас и може да ни види, затова бях намислила срещата ни да изглежда като обяд сред природата. Кой знае, може баба да му беше разказала за вълненията ми.

Седнахме. Гледах Главк и си мислех как ли щеше да изглежда като бог. До нас имаше гора с дълбока сянка, която би ни скрила от взора на баща ми. Веднъж да се превърнеше в бог, щях да привикам Главк в гората и… край на обещанието.

Потупах възглавницата на тревата и казах:

— Легни и поспи. Би било чудесно, нали?

— Боли ме главата. И слънцето свети право в очите ми.

Седнах така, че да засенча слънчевите лъчи. Той въздъхна и нали беше преуморен, заспа след миг сред цветята. Представих си как го преобразяват, как безсмъртието им се влива във вените му и се събужда бог. После взима ръцете ми и промълвява: Вече мога да ти благодаря така, както заслужаваш.

Откъснах няколко цветя и ги сложих на гърдите му. Духнах и прашецът се посипа върху него.

— Стани бог — прошепнах аз. — Трябва да станеш бог.

Главк спеше. Цветята клюмаха унило, а листенцата им наподобяваха крила на нощна пеперуда. Стомахът ми се сви. Може би не бяха подходящите цветя. Трябваше първо да ги проуча, но нали нямах търпение… Станах и обиколих хълма с надеждата да намеря жарки яркочервени и излъчващи сила цветя, но уви, всички бяха от обикновени по-обикновени и едва ли щяха да ми помогнат.

Свлякох се до Главк и заридах. Сълзите на наядите могат да текат безкрай и на мен наистина ми трябваше цяла вечност, за да изплача мъката си. Провалих се. Еет грешеше. Нямаше вълшебни билки и аз щях да изгубя милия красив Главк, който щеше да изгние в земята. Мразех тези тъпи цветя. Сграбчих цяла шепа и ги изтръгнах с корените. Откъснах листенцата и начупих стъблата. Сокът потече по дланите ми. Мирисът беше остър и възкисел като на развалено вино. Изтръгнах още една туфа. Ръцете ми бяха горещи и лепнеха. Дочувах някакво жужене, все едно наблизо имаше кошер.

Трудно ми е да опиша какво се случи след това. Нещо ми пошепна, че силата на цветята е в сока им, който може да преобрази всяко същество в истинското му аз.

Слънцето беше ниско на хоризонта. Взех няколко цветя и изстисках сока в отворените устни на спящия Главк. Обрах млечните капчици на устните му. Той се закашля и аз зашепнах: истинското аз, истинското аз…

Бях готова да изстискам още сок, но по лицето му премина сянка. Цветът й се промени от кафява в пурпурна, тя запълзя във всички посоки и тялото му доби тъмен морскосин цвят. Ръцете, краката и раменете му се уголемиха. Порасна му брада — дълга и зеленикава като окислен мед. На гърдите му се прилепиха морски рачета.

— Главк — прошепнах аз, — събуди се.

Докоснах хладната му и твърда ръка. Той отвори очи, скочи на крака и пред мен сякаш се издигна огромна вълна — истински морски бог или неговото същинско аз.

— Цирцея! Чудото стана!

 

 

Нямаше време да се оттеглим в гората и да легнем на мекия мъх под дърветата. Главк беше превъзбуден и пръхтеше като хукнал на воля бик.

— Вече нямам белези и струпеи! — протегна ръце той. — И не съм уморен. За пръв път в живота си! Мога да преплувам океана. Искам да се видя. Как изглеждам?

Завъртя ме и белите му зъби заблестяха на синьото лице.

— Мога да бъда с теб! Мога да посетя палата! Ще ме заведеш ли?

Не можех да му откажа. Заведох го при баба. Ръцете ми трепереха, докато изричах лъжите: Главк заспал на една поляна и се събудил бог…

— Вероятно желанието ми да го направя безсмъртен се оказа пророчество. Не се случва за пръв път на децата на баща ми.

Баба почти не ме слушаше. И изобщо не подозираше, че я лъжа. Никой, никога и в нищо не ме подозираше.

— Братко! — прегърна Главк тя. — Нови ми братко! Това е дело на богините на съдбата! Докато си намериш дом, чувствай се добре дошъл в моя палат!

И така, аз и бог Главк прекарвахме дните си на брега на здрачната река на дядо ми, запознах го с лелите, чичовците и братовчедите ми, както и с безбройните нимфи, чиито имена научих чак сега. Всички слушаха с интерес историята за неговото преобразяване. Той разказваше надълго и широко как бил уморен, заспал непробудно и изведнъж усетил прилив на сила, която го вдигнала все едно бил на хребета на вълна. И всичко това благодарение на богините на съдбата. Новият бог показваше сините си гърди, божествени мускули и гладките си ръце, които лъщяха като излъскани от вълните раковини.

— Ето как се сдобих със същинското си аз!

Любувах се на сияещото му от радост и увереност лице. Дори дишах ведно с него. Изкушавах се да му кажа, че не друг, а аз сторих чудото, ала не исках да развалям убеждението му, че всичко това е божествено дело на съдбата. Все още мечтаех да легнем в тъмната гора, но вече си мислех за сватба и за съпруг.

— Ела да се запознаеш с баща ми и дядо ми — рекох аз и избрах дрехи, които да показват колкото може повече тялото и кожата му. Предупредих го, че трябва да изрази уважение, като се поклони и стои на необходимото разстояние. Той се справи добре и получи похвали. После отидоха при Нерей, стария титан на морето. Той пък го представи на новия властелин Посейдон и двамата помогнаха на бог Главк да украси подводния палат със злато и намерени в морето съкровища.

Посещавах палата всеки ден. Солта щипеше кожата ми, а новият бог беше толкова зает с възхищаващите се на двореца гости, че понякога само ми се усмихваше. Не му се сърдех, тъй като имахме вечността. Нимфите и боговете седяха на сребърни маси и се надпреварваха да спечелят вниманието му. Преди време щяха да го нарекат жалък рибар и да му се присмеят, но сега копнееха да чуят разказа за неговото безсмъртие, който ставаше все по-подробен: майка му била превита на две, баща му го биел всеки ден и така нататък. Слушателите ахкаха и притискаха гърдите си с две ръце.

— Изпратих вълна да разбие лодката на баща ми и шокът го уби. Благослових майка ми. Тя има нов съпруг и робиня за домашната работа, та затова ми направи олтар, който не спира да кади. Селото ми таи надежда, че ще им изпратя богат улов.

— Ще го направиш ли? — попита една нимфа със скръстени под брадичката ръце.

Дори тази скъпа дружка на сестра ми и на Персей се беше променила — сковаващата кръглия й лик злоба се беше изпарила и лицето й лъщеше като зряла круша.

— Ще видим. Зависи какво ще предложат в замяна.

Когато беше много доволен, краката на Главк се превръщаха в бледосива рибена опашка и люспите й заблестяваха на мраморния под в преливащи се цветове.

— Баща ти наистина ли умря? — попитах аз, когато останахме насаме.

— Да. И то заслужено заради богохулствата си.

Главк лъскаше нов тризъбец, подарък от Посейдон. Всеки ден се излежаваше и пиеше от големи колкото главата му бокали. Смееше се като чичовците ми — с цяло гърло и с отворена уста. Той не беше някакъв жалък рачешки господар, а един от най-великите морски богове, който можеше да привиква китове, да спасява кораби от рифове и плитчини и да измъква лодки с моряци от бурните вълни.

— Как се казваше онази красива кръглолика нимфа? — попита Главк.

Бях се размечтала как ще поиска ръката ми на плажа. На онзи бряг, където се срещнахме за пръв път.

— За Сцила ли питаш?

— Да. Тя се движи като вода, нали? Като сребрист ручей. — Той ме погледна и добави: — Никога не съм бил толкова щастлив.

Усмихнах се. Най-сетне моят любим искреше от блаженство. Почестите, посветените нему олтари, обожателите му — всичко това беше дар за мен, тъй като той беше мой.

Сцила започна да се навърта все повече около Главк. Смееше се на шегите му, погалваше шията си и разтърсваше коси. Беше много красива, едно от бижутата в палата. Речните богове и нимфите въздишаха по нея и тя кокетираше, като им хвърляше обнадеждаващи погледи, а след това им обръщаше гръб. Сцила пристъпваше бавно заради даровете, с които беше отрупана — безброй коралови гривни и перлени огърлици. Обичаше да ми ги показва и аз казвах, без да се заглеждам:

— Много са красиви.

Появяваше се на всяко пиршество с двойно и тройно повече бижута, които можеха да потопят рибарска лодка. Веднъж тикна огромните си като ябълки перли в лицето ми и попита със заядлив тон:

— Не си виждала по-голяма красота, нали?

— Хубави са — отвърнах аз и се зачудих дали не е влюбена в мен.

Тя не издържа и заяви:

— Главк каза, че ако искам още перли, може да изпразни цялото море заради мен.

Бяхме в палата на Океан и във въздуха се носеше тежкото ухание на димящи ароматни смоли.

— Тези перли от него ли са?

Лицето й грейна.

— Всичките са от него. О, ама ти не знаеш ли? Уж си му много близка. Май не си това, каквото си мислиш, че представляваш за него.

Гледаше ме и чакаше отговор. Гледаха ме и другите в залата. Зави ми се свят и едва поех въздух. Такива скандали бяха по-търсени и от златото в нашите палати.

— Главк поиска ръката ми. Още не съм му дала отговор. Ти какво ще ме посъветваш? Да го взема ли с тази синя кожа, рибена опашка и така нататък?

Наядите се закикотиха като хиляди фонтани и аз побягнах, за да скрия сълзите си, та Сцила да не се хвали с тях като с пореден трофей.

 

 

Хелиос беше с един от чичовците ми, речния бог Ахелой.

— Какво има? — неприязнено попита той, тъй като прекъснах разговора им.

— Искам да се омъжа за Главк. Ще разрешиш ли?

— За Главк ли? — прихна баща ми. — Той вече има избраница. И това не си ти.

Не можех да повярвам. Хукнах обратно, без да се среша или преоблека. Всеки миг беше от жизнено значение. Седнах да чакам Главк, който беше на гости на някакъв бог. Треперех, заобиколена от празните му преобърнати бокали и просмуканите от вино възглавници.

Когато дойде, махна с ръка и целият безпорядък изчезна в миг. Всичко заблестя и Главк каза:

— О, Цирцея!

Все едно каза: „О, дърво!“.

— Ти наистина ли ще се ожениш за Сцила?

Лицето му се озари.

— Не е ли тя най-съвършеното създание, което сме виждали? Глезените й са тънки като на кошута. Речните богове са бесни, че съм неин любимец. Дори Аполон изпитвал ревност.

В този миг съжалих, че не бях използвала популярните номера с очите, косите и устните, които владееха другите нежни създания.

— Главк, тя е красива, ала не те заслужава. Жестока е и не те обича така, както заслужаваш.

— Какво искаш да кажеш?

Погледна ме така, сякаш не можеше да си спомни коя съм. Представих си как би постъпила сестра ми. Приближих и прокарах пръсти по ръката му.

— Познавам някой, който би те обичал повече.

— И кой е той? — Само след миг долови намека и вдигна ръце, сякаш за да се предпази. А уж беше всемогъщ бог! — Ти си ми като сестра.

— Мога да ти бъда повече от сестра. Мога да бъда всичко.

Притиснах устни в неговите, но той се дръпна и ме погледна полууплашено и полугневно. Заприлича ми на някогашния Главк.

— Обичам те от мига, в който те зърнах в лодката. Сцила се подиграва на опашката и на зелената ти брада, но аз те обожавах дори когато стискаше в дланите си рибени черва и плачеше от тормоза на баща си. Помогнах ти, когато…

— Не ми говори за онова време — вдигна ръка той. — Не искам да си спомням за тегобите, униженията и болките. Сега седя на съвещанията до баща ти. Не ми се налага да прося за всяка трохичка. Нимфите ме обожават и аз избрах най-красивата — Сцила.

Все едно ме затрупа с камара камъни, но въпреки това не се предавах:

— Няма да намериш по-добра и по-вярна от мен. Ще направя всичко, за да бъдеш доволен и предоволен.

Може би Главк ме обичаше малко, тъй като ме възпря да опиша хилядите унизителни чувства в душата ми, стаените доказателства за страстта и любовта ми и себеотричащите жертви, на които бях способна. Отпрати ме в покоите ми със същия жест, с който оправяше възглавниците.

Лежах на пода и плачех. Чрез онези магически цветя той придоби истинската си същност — синя, опашата и… не моя. Мислех си, че ще умра от обзелата ме болка, която не беше като шока след заминаването на Еет. Тази болка ме прорязваше досущ остра кама. Не можех да умра и щях да преживявам ужас подир ужас във вечността. Ето защо аз и себеподобните ми предпочитаме да сме камъни или дървета…

Красивата Сцила, грациозната кошута със сърце на усойница. Защо направи това, защо? Не и от любов. Забелязах подигравателния й поглед, когато говореше за рибената опашка. Може би постъпи така, защото обичаше брат ми и сестра ми, които ме презираха? Или защото баща й беше речно нищожество, а майка й морска нимфа с лице на акула, а и искаше да нарани дъщерята на Слънцето?

Каквато и да беше причината, аз я мразех. Оказах се една от многото глупачки, които обичат, но обектът на любовта им обича друга. Ако нея я нямаше, нещата щяха да са съвсем други.

Когато излязох от палата, слънцето залязваше и бледата ми леля се канеше да се покаже на небето. Никой не ме видя. Набрах от цветята за придобиване на истинска същност и ги занесох в заливчето, където се къпеше Сцила. Начупих стеблата и изстисках сока във водата. Да видим как щеше да скрие змийската си злоба! Цялата й низост щеше да блесне. Веждите й щяха да станат дебели, косата й щеше да провисне, а носът й щеше да се превърне в зурла. Палатът щеше да ечи от разярените й викове и аз щях да бъда жертва на камшиците на великите богове, ала техните удари щяха да докажат за пореден път любовта ми към Главк.