Маделин Милър
Цирцея (25)

Двайсет и пета глава

Хелиос не откликва радушно на ничий зов, ала аз бях отлъчената дъщеря, отнела опашката на Тритон, а боговете са любопитни като котки и обичат всичко ново.

Той се появи и короната му огря острова в златисто. Наситенолилавият цвят на дрехите му наподобяваше застояла кръв. Стотици години и никаква промяна. Хелиос беше същият, такъв, какъвто го помнех от рождението си.

— Дойдох — рече той и гласът му ме блъсна като огнена стихия.

— Бих искала да приключа с изгнанието.

— Не става. Заточена си завинаги.

— Моля те да говориш със Зевс от мое име. Кажи му, че ще ти направи услуга, ако ме освободи.

Погледът му беше повече недоумяващ, отколкото гневен.

— Защо да говоря с него?

Имах много отговори. Защото аз бях един вид сделка. Защото позволи на всички онези мъже да дойдат на острова, а знаеше какви са. А когато бях отчаяна, не се появи.

— Защото съм твоя дъщеря и мога да бъда свободна.

— Както винаги си непокорна и твърде дръзка. Търсиш ме за глупости.

Нали беше бог, лицето му излъчваше неприкосновена самоувереност и власт: Всевиждащия, Спасителя, Вестителя на светлината, Радостта на хората… Моята толерантност към него беше много по-голяма от неговата към мен.

— Помниш ли, когато Прометей беше наказан в палата ти?

— Разбира се — присви очи той.

— Аз останах при него, след като всички си тръгнаха. Оказах му внимание и си поговорихме.

— Що за наглост! — Погледът му ме изгаряше.

— Ако не вярваш, питай Прометей. Или Еет, макар че да изкопчиш истината от него би било чудо на чудесата.

Кожата ми пареше от жаркото излъчване на Хелиос и очите ми сълзяха.

— Това е измяна! Заслужаваш си заточението и още как! Да ни излагаш на гнева на Зевс заради някаква глупава прищявка!

— Сега вече ти е ясно, че ако не издействаш свободата ми, ще разкажа всичко на Зевс.

Най-сетне видях баща си смаян.

— Няма да го направиш. Зевс ще те унищожи.

— Може би, но първо ще ме изслуша. И ще обвини не друг, а теб, че не си държал юздите на дъщеря си. Ще му разкажа и за потайните заговори, които крояхте с чичовците ми. Мисля, че на Зевс ще му бъде интересно да научи за негодуванията и замислите на титаните.

— Как смееш да ме заплашваш!

Всички богове повтаряха едно и също.

— Ами смея.

Кожата на баща ми заискри и гласът му ме прониза.

— Ще предизвикаш война.

— Надявам се. Така ще те видя победен, преди да успееш пак да ме накажеш.

Хелиос кипеше и вреше от ярост и въздухът около него се носеше на горещи талази.

— Мога да те убия само с една-едничка мисъл.

Откакто се помнех, изпитвах страх от всепомитащия му гняв, но вече не можех да го търпя и заявих:

— Да, можеш. Но ти си бил винаги много предпазлив. Знаеш, че се изправих срещу Атина. Стигнах до най-тъмните глъбини на морето. Не можеш изобщо да предположиш какви магии съм направила и какви отрови съм смесила, за да се пазя от теб. Могъществото ти може да се стовари върху собствената ти глава. Кой знае тайните ми? Никой.

Думите ми увиснаха във въздуха. Очите му бяха два нажежени кръга, но аз не отклоних погледа си.

— Това е последното, което ще направя за теб. Повече за нищо не ме моли.

— Няма да те моля. Утре си тръгвам, татко.

Така и не ме попита къде ще отида. Като дете непрекъснато се взирах в него с надеждата да забележа, че мисли за мен, ала той беше арфа с една струна, на която свиреше единствено и само за себе си.

— Ти си най-лошото от всичките ми деца. Внимавай да не ме опозориш.

— Имам по-добра идея! Ще правя каквото искам, а ти просто ме зачеркни като твое дете.

Погледна ме така, сякаш беше глътнал камък и се задушаваше.

— Предай поздрави на майка ми.

Хелиос стисна зъби и си тръгна.

* * *

Жълтите пясъци избледняха и сенките се върнаха. Стоях неподвижно и сърцето ми щеше да изхвръкне. После се успокоих и си спомних за копието в стаята ми. Трябваше отдавна да го върна на Тригон, ала аз го пазех за защита и за още нещо, което дълго време не можех да определя. Вече знаех за какво ще го използвам.

Пенелопа тъчеше.

— Трябва да поговорим. Утре заминавам, но не знам за колко време, та ако искаш, мога да те заведа до Спарта.

Тя вдигна очи от гоблена, изобразяващ бурно море с плувец в далечината.

— А ако не искам?

— Може да останеш тук.

Пенелопа държеше совалката с два пръста, сякаш беше малко леко птиче.

— Няма ли да… преча? Знам какво ти причиних.

Тя имаше предвид Телегон. Все така ми беше тежко и винаги щях да тъгувам, но гъстата мъгла се беше вдигнала и усещах лекота, все едно бях зареян във висините ястреб.

— Той нямаше да бъде щастлив на острова — рекох аз.

— Но тръгна с Атина заради нас.

Осъзнавах, че голямата ми болка се дължи на накърнена гордост, и казах:

— Е, тя не е сред най-лошите богове. Какво решаваш, Пенелопа?

— Засега не ми се ходи в Спарта.

— Тогава ела да ти покажа някои неща.

Застанахме пред редиците с буркани и бутилки.

— Направила съм магия, благодарение на която островът изглежда страшен и негостоприемен, но понякога моряците са безразсъдни и отчаяни. Имам най-различни отвари — някои са отровни, други са целебни. Ето тази действа като приспивателно. Не действа моментално, затова я наливай във виното им. Десет капки са достатъчни. Ще можеш ли да се справиш?

Пенелопа погледна бутилката и се усмихна.

— Знаеш, че имам опит с нежелани гости.

Телемах не се върна за вечеря, но това не ми направи впечатление. Вече не се размеквах като восък за щяло и нещяло. Предстоеше ми път. Приготвих багажа си: няколко ката дрехи, наметала и много билки. Взех копието и тръгнах към лодката. Не бях я виждала, след като Телемах я постегна, и трябваше да се уверя, че е в добро състояние. Над морето прехвърчаха светкавици и вятърът донасяше мирис на огън. Това беше последната буря, за която бях предупредила Телегон, но тя не ме плашеше. До сутринта щеше да е минала и заминала.

Влязох в пещерата и се смаях — не можех да повярвам, че това е същата лодка. Беше по-дълга, с по-тесен нос, обновен такелаж и стабилен рул. Най-отпред се мъдреше малка фигура на лъвица със зейнала паст. Гърбът беше издялкан в източен стил — с козина на заврънкулки като охлювчета. Докоснах го и чух глас:

— Вярвам, че всеки плавателен съд има нужда от украшение на носа.

Той излезе от мрака и аз казах:

— Красива е.

— Ловях риба в заливчето, когато Хелиос дойде и навсякъде засвети. Чух ви да разговаряте.

Смутих се и сведох очи към лодката, за да не го гледам. Сигурно му се бяхме сторили превзети и надменни.

— Тогава знаеш, че изгнаничеството ми приключи и заминавам утре. Майка ти предпочете Еея пред Спарта. Предлагам и на теб да останеш.

Звездите бяха жълти като зрели натежали круши, а звуците на морето наподобяваха песен на тъкачен стан.

— Бях ти ядосан.

— Така ли? — учудих се аз.

— Ти вярваше, че ще тръгна с Атина след всичко, което бях споделил. Аз не съм синът ти, нито баща ти. Не желая нищо, което Атина притежава.

Гласът му беше спокоен, но с нотки на укор.

— Съжалявам. Не допусках, че някой може да откаже каквото и да е на богинята.

— Точно ти ли го казваш!

— Аз не съм обещаващ млад принц, на когото предстои велико бъдеще.

— Даваш ми твърде висока оценка.

Погалих лапата на лъва и усетих лепкавия восък.

— Винаги ли правиш красиви неща за онези, на които се сърдиш?

— Не. Само за теб.

— Аз също ти бях ядосана, тъй като бях убедена, че нямаш търпение да заминеш.

— Как ти е хрумнало, не знам. Моето лице издава мислите ми.

Мирисът на восък беше сладък и омаен.

— Ти разговаряше с Атина така, сякаш таеше някаква съкровена тайна.

— Изпитвах неудобство. Не исках да разбереш, че винаги беше предпочитала баща ми.

Глупавата Атина. Помислих си го, но не го казах.

— Не искам да отида в Спарта, нито да остана тук. Знаеш къде искам да бъда.

— Там е опасно за смъртни.

— Лицето ти подсказва, че е опасно за всички.

Щеше ми се да го попитам какво по-точно издава лицето ми, но вместо това попитах:

— Ще оставиш майка си?

— Тя ще бъде добре тук.

Вятърът духна дървените стърготини около лодката и ми напомни за фигурките, които дялкаше Телемах. В миг на безразсъдство го погледнах и казах:

— Щом искаш, ела с мен. Тръгваме на зазоряване.

 

 

Приготвяхме се, докато небето започна да избледнява. Натоварихме лодката със сирене, препечен ечемик, сухи и пресни плодове. Телемах подреди рибарските мрежи, греблата, ножовете и въжетата. Избутахме лодката с помощта на малки валове и тя навлезе във водата. Пенелопа ни махаше от брега. Синът й се беше сбогувал с нея и тя предпочиташе да не издава чувствата си.

Бурята беше отминала и ветровете бяха попътни. Понесохме се през залива. Погледнах към Еея. Бях се отдалечавала от острова два пъти. Скалите започнаха да се смаляват и аз усещах солта на устните си. Около нас се диплеха сребърни вълни. Не последва мълния и аз бях свободна.

Всъщност не. Все още не.

— Накъде? — попита Телемах с ръка на руля.

— Към пролива на Сцила. — За последен път бях споменавала името й пред баща му.

Забелязах изненадата му и попитах:

— Страх ли те е?

— Нали ме предупреди, че ще бъде опасно. Страхът няма да ми помогне.

Минахме острова, където спрях с Дедал на път към Крит. Плажът беше там. Зърнах горичка с бадемови дръвчета. Съборената от бурята топола сигурно отдавна се беше сляла със земята.

На хоризонта се появи тъмно петно, което растеше. Знаех какво е.

— Свали платното — казах на Телемах. — Започна се!

Уловихме дванайсет големи риби. Те се мятаха и лодката стана цялата в солени пръски. Пъхнах билки в устите им и казах магическата дума. Чу се познатият звук на разкъсваща се плът и след миг се появиха дванайсет угоени овена. Те се притискаха един в друг и се оглеждаха. В лодката не остана място и Телемах седна върху тях, за да може да я управлява.

— Няма да останат дълго тук — успокоих го аз.

— Дали имат вкус на овнешко?

— Не знам.

Извадих от торбата запечатан с восък глинен съд и го завързах с кожена връв за врата на най-едрия овен.

Бях предупредила Телемах за мъглата и вълните. Имахме и запасни гребла. Лодката беше пригодена за плаване с платно, но те щяха да ни свършат работа, ако вятърът утихнеше.

— Каквото и да се случи, не трябва да спираме.

Той кимна, сякаш щеше да ни бъде лесно. Стоях нащрек с отровното копие в ръка. Имах опит с чудовището и макар да бях казала на Одисей, че то винаги побеждава, отново се изправях срещу него.

Докоснах рамото на Телемах, пошепнах заклинание и той стана почти невидим. Сцила едва ли щеше да го забележи.

Мъглата се вдигна. Косата ми стана мокра, а шумът от водовъртежа се засили. Харибда, така бяха нарекли водната вихрушка, която беше погълнала моряците, дръзнали да не задоволят апетита на Сцила. Овните се олюляваха и се притискаха в мен. Не издаваха звук като безгласните риби. Не знаеха за какво им е гърлото. Съжалявах тези треперещи страховити същества.

Проливът се показа и Телемах стисна греблата. Цялата настръхнах. Как можах да го доведа тук!

И след толкова време добре помнех гадния мирис — воня на разложение и злост.

Тя изплува в сивата мъгла. Поклащащите се глави се плъзнаха със съскане по скалите. Кървясалият й поглед беше прикован в ужасените животни, които воняха на тлъсто месо.

— Ела! — извиках аз.

Сцила налапа шест овни наведнъж и изчезна в мъглата. Чу се пращене на кокали, лакомо мляскане и преглъщане, а по скалите потече кръв.

Телемах гребеше, без да спира. Ръцете му бяха целите в пот.

Сцила се върна с козина между зъбите.

— Изяж и другите! — рекох аз.

Още докато изричах думите, тя налапа шестте овена. Онзи с глинения съд беше между тях.

Предишната вечер бях изцедила отровата в бронзова купа. Към прозрачната на лунната светлина течност добавих росен от Крит, кипарисови корени, камъчета от скалите на моя остров, пръст от градината и малко от кръвта ми. Сместа се запени и доби жълт цвят. Всичко това сложих в глинения съд и го запечатах с восък. Сцила го беше погълнала и чаках да й въздейства.

Вярвах, че гладът й ще бъде утолен с дванайсетте угоени овена, ала тя се върна все така ламтяща за кръв. Коремът й беше бездънна яма, която не знаеше засищане.

— Сцила! — вдигнах копието аз. — Аз съм Цирцея, дъщерята на Хелиос и магьосницата от Еея.

Тя изрева и какофонията от непоносими звуци проглуши ушите ми.

— Аз съм тази, която преди много време те превърна от нимфа в това, което си. Донесох опашката на Тригон, за да довърша започнатото.

Изрекох магическите думи, тя изсъска и дългите й вратове запълзяха по палубата, сякаш търсеше още овни. Телемах гребеше усилено. Платното висеше и се придвижвахме благодарение на греблата.

Очите й пронизаха магията, която го правеше трудно видим, и тя изрева.

— Не! — извиках аз и размахах копието. — Той е под моя закрила! Ще страдаш във вечни мъки, ако го докоснеш. Опашката на Тригон е в ръцете ми!

Сцила отново изрева. Горещият й дъх вонеше. Главите мърдаха безспир и устите зееха с проточени лиги. Тя копнееше за човешка плът. Обзе ме паника. Да не би магията да не действаше? Ръцете ми се вцепениха от ужаса. Трябваше да се бия с шестте й глави. Трескаво търсех изход. Може би трябваше да направя други магии и отрови, а и да помисля за някои богове, които биха помогнали, ала беше късно. Ако Телемах скочеше от лодката, нямаше как да избяга от въртопа Харибда, затова застанах между нея и него. Трябваше да вкарам отровата на Тригон в кръвта й. Забелязах, че една от главите се мята, а челюстта се отваря и затваря. Сцила се давеше. На зъбите й се появи жълта пяна.

— Какво става? — попита Телемах.

Тялото й се подаде от мъглата и се смъкна от скалите. За пръв път видях гадната желатинова маса. Главите протягаха вратове, а краката й се опъваха да докопат скалите на брега. Хермес ми беше казал, че тя криела чудовищните си дванайсет пипала сред огризаните купища кокали в пещерата. Служели й за опора в скалите, когато се протягала, за да докопа плячката си.

Главите се извиваха, сякаш искаха да налапат собствените си вратове. По сивата кожа се стичаше жълта пяна и червена кръв. Чу се тътен като от строполяване на грамадна скала и лодката хлътна сред огромни вълни. За малко да се обърнем. Огледах се и видях един от краката на Сцила — дебел колкото най-стария дъб в Еея.

— Трябва бързо да изчезнем — казах аз. — Тя няма да спре дотук.

Последва удар в кърмата, аз паднах, а Телемах изхвърча от пейката. Той стискаше греблата и успяваше да напредва с усилие. Лодката ту се издигаше, ту потъваше, а Сцила се беше надвесила над нас и виеше. Подпирах запасите ни със сетни сили и гребях заедно с Телемах.

Последва удар от следващия крак, вълните ни заляха и носът на лодката се завъртя към Харибда. Зърнах въртопа, който поглъщаше цели кораби. Телемах се бореше да обърне лодката.

— Дай ми въжето!

Подадох му въжето, той го върза за руля и започна да дърпа, за да ни измъкне от пролива. Краката на чудовището продължаваха да люлеят застрашително лодката, а аз ги броях: „Десет… Единайсет…“

Телемах овладя руля. Лодката се мяташе като листо сред жълтите вълни. Сцила се държеше за скалите само с един нелепо опънат крак.

Накрая се пусна във водата и високата вълна изтръгна греблата от ръцете ни. Запасите заедно с копието на Тригон паднаха в морето. Вцепених се от ужас, но нямаше време за мислене. Сграбчих ръката на Телемах. Очаквах всеки миг да потънем, ала лодката и въжето на руля издържаха. Последната грамадна вълна ни отнесе отвъд пролива.

Шумът на водовъртежа заглъхна и се озовахме в открито море. Обърнах се и под скалата на Сцила видях застиналите очертания на шестте й дълги змиевидни вратове. Те никога вече нямаше да помръднат. Беше се превърнала в скална плитчина.

 

 

Плавахме дълго. Гърбът и ръцете ме боляха, все едно бях бита с камшик, а Телемах беше още по-зле. Добре че платното беше запазено като по чудо и ни носеше напред.

Слънцето се изтърколи в морето като изпусната чиния, нощта се възцари и аз съзрях на светлината на звездите, че сме близо до някакъв бряг. Слязохме, намерих един издълбан като купа камък, напълних го с вода от близката река и го занесох на изтощения Телемах. Пи, докато не остана капка, и лежа толкова дълго, че започнах да се притеснявам. Най-сетне седна и попита имаме ли някаква храна. Бях набрала горски плодове. Улових една риба и я опекох на огън.

— Съжалявам, че се наложи да минеш през този ужас, и се радвам, че повече няма да се налага да го преживяваме.

Той кимна с пълна уста, после легна и заспа.

Мислех, че сме на остров, но не бях сигурна. Не се виждаше дим, не чувах нищо друго, освен птичите песни и ромоленето на морските вълни. Бяхме заобиколени от гъсти гори и много цветя. Още не можех да се отърся от преживяното с вече вкаменената Сцила. Аз бях виновна за нейното съществуване и най-сетне дочаках края й и края на погубването на толкова много хора, които минаваха покрай пролива.

Чувствах се особено без копието в ръце. Гледах морето и усещах вятъра — солен и ухаещ на зелена пролет. Представих си как опашката потъва и намира господаря си. Тригон, задържах опашката дълго време, но ми беше от голяма полза. Връщам ти я.

Вълните милваха брега. Въздухът ме обгръщаше като водите на хладно езеро. Загубихме всичко, освен торбичката с инструменти на колана на Телемах и метнатата през раменете ми торба с билки. Трябваше да направим гребла. Но те можеха да почакат до утре.

Минах покрай цъфнала круша. Риба подскочи в огряната от луната река. С всяка крачка ми ставаше по-леко. Обзе ме вълнение, което си обясних с това, че вече бях стара и че макар да имах някои угризения, бях преживяла много, без да се огъна нито за миг. Ала моята непоклатимост беше само обвивка и не се налагаше да я пазя завинаги.

Телемах спа до късно като дете, със сключени под брадичката ръце. Бяха намазани с мехлем, тъй като се бяха разранили от греблата. Пръстите му бяха целите в мазоли, но дланите бяха гладки. Колко пъти се канех да докосна ръката му, но не се решавах…

Щом отвори очи, побързах да кажа:

— Сцила не се е родила такава. Аз я направих чудовище. — Както винаги, говорех ясно и отчетливо.

— Как така? — Не виждах лицето му, тъй като тънеше в сянка.

Нещо в мен ме спираше да отговоря и ме предупреждаваше: Кажеш ли му, ще те намрази. И все пак не исках до безкрай да тъка денем и да разнищвам платното нощем. Разказах му цялата история с всичките безумия, отмъщения и погубените заради мен животи.

— Името й Сцила означава някой, който предизвиква или причинява нещо, или съдбата й да бъде чудовище е била вероятно предопределена, като ти си била нещо като средство за промяната й.

— Същото ли оправдание използваш за обесените от теб робини?

Телемах ме погледна смаяно.

— О, не, аз нямам оправдание за това. Ще нося този позор, докато съм жив. Връщане назад няма, колкото и да ми се иска.

— Това доказва, че си различен от баща си.

— Да.

— Същото се отнася и за мен. Не опитвай да ме накараш да забравя вината си.

— Ти си мъдра — каза той след дълго мълчание.

— Само защото бях глупава няколкостотин живота.

— Поне си се борила за всичко, което си обичала.

— Това не е винаги благословия. Миналото е като настоящето ми — чудовища и ужаси, за които никой не иска да чува.

— Аз искам.

Нещо в погледа на Телемах ми напомни за Тригон — и двамата притежаваха неземна сдържаност и търпение.

Бях отбягвала близостта му поради много причини: майка му, сина ми, баща му, Атина. Аз бях богиня, а Телемах човек. В основата на колебанието ми се таеше страх, а аз не бях страхливка.

Протегнах ръка и той потъна в обятията ми.