Маделин Милър
Цирцея (3)

Трета глава

Когато се събудих, Прометей го нямаше. Подът беше измит и сякаш никога не беше подгизвал от златната му кръв. Дупката, издълбана от тежките окови, също я нямаше. Една братовчедка наяда ми каза, че го закарали на висок чукарест връх в Кавказ и го приковали на скалите. Всеки ден долитал орел, кълвял черния му дроб и се хранел с димящата топла плът. Небивало наказание, добави тя, без да ми спести подробностите: кървавата човка, разръфаният дроб, който се възстановявал, но орелът отново го кълвял. Можеш ли да си представиш?

Затворих очи. Трябваше да му дам копие, за да може да се защитава! Всъщност това беше глупава идея, тъй като той се беше предал и не му трябваше никакво оръжие.

Скоро случаят Прометей бе изместен с приказки за дриадата, пробола с фуркета си една от грациите, и за чичо ми Борей и олимпиеца Аполон, които се влюбили в един и същ смъртен младеж.

Изчаках чичовците ми да спрат да клюкарстват и попитах:

— Какво стана с Прометей?

Те се навъсиха, сякаш им бях поднесла развалена храна.

— Какво може да е станало?

Ръката още ме болеше, но белег, разбира се, нямаше.

— Татко, Зевс ще освободи ли някога Прометей?

— Трябва да получи нещо в замяна — отвърна баща ми, който се беше замислил над поредната игра на дама.

— Какво например?

Отговор не последва. Заговориха за нечия преобразена в птица дъщеря и за дрязгите между Борей и Аполон в подялбата на общия им любим, който умрял. Борей се подсмихна хитро и факлите затрептяха от плътния му глас.

— Да не си мислите, че щях да го дам просто ей така на Аполон? Той не заслужава такова цвете. Запратих един диск право в главата на момчето и така си отмъстих на превзетия фукльо.

Смехът на чичо беше смесица от делфиново писукане, джафкане на тюлен и плисък на вълни в скалист бряг.

На път към морския палат покрай нас минаха група бледи като корем на змиорка нереиди.

Персей ме замери с бадем и попита:

— Какво ти става напоследък?

— Може би е влюбена — подхвърли Пазифая.

— Ами, ами! — засмя се Персей. — Баща ми не може дори да я подари на някого. Опитва, ама не успява.

Майка изви глава над нежното си рамо.

— Поне да не чуваме гласа й…

— Ей сега ще я накарам да проговори — заяви Персей и ощипа ръката ми.

— Ти май доста си се почерпил — рече сестра ми през смях.

Той се изчерви.

— Голяма чудачка е. Вижте, крие нещо! Отвори ръката й да видим какво държи.

Пазифая отвори пръстите ми един по един. Дългите й нокти бодяха дланта ми.

— Няма нищо — троснато каза тя.

* * *

Майка ми отново роди. Момче. Баща ми го благослови, но не спомена кой ще се грижи за бебето и тя се огледа, за да намери някого, на когото да го повери. Лелите ми бяха поумнели, не изявиха желание и затова предложих:

— Аз ще се грижа за него.

Майка не беше въодушевена, ала нямаше търпение да покаже новата си кехлибарена огърлица.

— Взимай го. И от теб да има някаква полза. Ще си пищите един на друг.

Баща ми му даде името Еет. Орел. Кожата му беше кадифено-нежна и топла като нагрят от слънцето камък. Не бях виждала по-сладко дете. Ухаеше на мед и току-що запален огън. Ядеше от пръстите ми и не се сепваше от пискливия ми глас. Обичаше да спи, сгушен до врата ми, и да слуша приказки. Когато бях с него, нещо стягаше гърлото ми и това беше огромната обич, която изпитвах и която секваше дъха и думите ми.

Още по-странно беше това, че и той ме обичаше. Първата му дума беше Цирцея, а втората — сестра. Майка би завидяла, ако знаеше за чувствата ни. Персей и Пазифая ни наблюдаваха внимателно и се опасяваха, че може да им обявим война. Каква ти война! Изобщо нямахме такива намерения. Еет получи разрешение от баща ни да не живеем в палата, а на пуст остров. Плажът беше малък, с бял пясък, дърветата приличаха по-скоро на шубраци, но за мен островът беше прекрасно и необятно убежище.

Докато се обърна, брат ми стана по-висок от мен, но все още го водех за ръка. Пазифая ни се подиграваше. Веднъж каза, че приличаме на любовници и дали няма да сме като онези богове, които се съвкупяват с братята и сестрите си. Аз пък й отвърнах, че сигурно го е правила, щом й идва наум. Това беше грозна обида, ала Еет се засмя и аз се почувствах умна и находчива като богинята на остроумието Атина.

Говореше се, че аз съм причината Еет да е толкова особен. Не бих могла да докажа противното. Той по рождение беше различен от другите богове. От малък разбираше всичко, което другите не схващаха. Изброяваше чудовищата от най-тъмните морски глъбини. Знаеше, че билките, които Зевс беше дал на Кронос, се казват фармака. Те вършеха чудеса и мнозина се възползваха от кръвта на боговете.

— Откъде знаеш всичко това? — чудех се аз.

— Просто слушам.

Аз също слушах, ала не бях любимката на баща ми. Еет присъстваше на съвещанията му, а чичовците ми го канеха в палатите си. Чаках го да се върне, за да отидем на пустия бряг, да седнем на скалите и морето да се плиска в краката ни. Скланях глава на рамото му и той ми задаваше въпроси, които не си бях задавала, а и едва разбирах.

— Как чувстваш божествеността си?

— В смисъл?

— Аз например чувствам моята като водопад, който се лее бистър чак до каменното си подножие.

На свой ред казах, че отъждествявам божествеността си с бриз сред зъбери или с грачещ в гнездото си гларус.

— Говориш така, тъй като се влияеш от моя отговор. Кажи ми какво усещаш дълбоко в себе си.

Затворих очи. Ако бях смъртна, щях да чуя биенето на сърцето си. Но кръвта тече лениво във вените на боговете и не чух нищо. Не исках да го разочаровам и притиснах ръка до сърцето си. Най-сетне долових тихо туптене и казах:

— Чувствам се като черупка.

— На мида или на раковина?

— На раковина.

— И какво има в черупката?

— Нищо. Въздух.

— Това са две различни неща. Нищото е нищо, а въздухът изпълва дъха, живота, духа и думите. Всичко!

Брат ми, философът… Знаете ли колко богове са като него? Аз познавах само още един. Синьото небе се извисяваше над нас, ала аз имах чувството, че съм все още в тъмната зала с оковите и окървавения под.

— Ще ти кажа една тайна — рекох аз.

Еет повдигна учудено вежди. Помисли, че се шегувам, тъй като знаеше всичко, което знаех и аз, и затова уточних:

— Ти още не беше роден.

Докато му разказвах за Прометей, той не вдигна очи. Твърдеше, че мисли най-добре, когато не се разсейва. Погледът му, орлов като на птицата, чието име носеше, и като вода, пълзяща в пукнатините на лодка, сякаш проникваше до най-тънките подробности.

Брат ми помълча и накрая рече:

— Прометей е пророчески бог. Не само е знаел, че ще бъде наказан, а и как ще бъде наказан. И въпреки това не се е разколебал.

Не бях се сетила за това. Когато е откраднал огъня за хората, той вече е знаел за орела и зловещата скала, а когато му казах, че се надявам да е добре, той отвърна: „Доколкото мога“.

— Кой друг знае за това?

— Никой.

— Сигурна ли си? — Гласът му прозвуча необичайно тревожно. — Нали не си казала на никого?

— Не съм. Кой би ми повярвал?

— Не трябва да казваш на никого. Не го споменавай пак и пред мен. Имаш късмет, че баща ни не знае.

— Мислиш ли, че щеше да се ядоса? Прометей е негов братовчед.

— Всички сме негови братовчеди, включително и олимпийците. Татко като нищо би те хвърлил на гарваните, тъй като в очите на другите ще заприлича на глупак, който не може да упражнява контрол над децата си.

Стомахът ми се сви. Като видя изражението ми, Еет се засмя.

— Разбра, нали? И за какво всичко това? Прометей е вече наказан. Чуй съвета ми! Следващия път, когато предизвикваш боговете, прояви повече разум. Не бих искал да видя сестра си на пепел заради някаква глупост.

 

 

Най-сетне уговориха брак за Пазифая. Тя копнееше за това, седеше в скута на баща ми и не спираше да мърка как би искала да роди дечица на някой добър избраник. Брат ми Персей имаше задачата да помогне в намирането на съпруг и често вдигаше чаша в чест на нейната готовност за брак.

— Минос! — обяви баща ми. — Син на Зевс и господар на Крит.

— Смъртен?! — сепна се майка ми. — Нали каза, че ще бъде бог?

— Той е безсмъртен син на Зевс.

Персей се подсмихна подигравателно.

— Вероятно… Всъщност ще умре или не?

Огънят в огнището лумна като от внезапна светкавица.

— Стига празни приказки! Минос ще бъде господар на душите на смъртните в задгробния живот. Името му ще просъществува.

Всички млъкнаха. Срещнах погледа на Еет и прочетох мислите му: Видя ли? Трябва да се внимава и да се проявява разум.

Очаквах сестра ми да се разплаче заради избора на съпруг, ала тя се усмихваше. Не знаех защо. Замислих се за нещо друго и лицето ми запламтя. До Минос щяха да бъдат семейството му, съветниците, целият дворец, васалите, астрономите, виночерпците, слугите и подчинените на слугите. Всички тези, за които Прометей беше пожертвал вечността си. Смъртните.

 

 

И така, в деня на сватбата се понесохме над морето в златната колесница на баща ми. Пирът беше в Крит, в големия палат на Минос в Кносос. Стените бяха наскоро измазани, навсякъде имаше цветя, а гоблените искряха в ярки шафранови багри. Гостите не бяха само титани. Минос беше син на Зевс и всички олимпийски блюдолизци щяха да дойдат, за да покажат уважението си. Между дългите колонади се тълпяха богове в цялото им достолепие. Те оглеждаха новодошлите, смееха се и украшенията им подрънкваха. Най-голямата тълпа беше около баща ми. Безсмъртните нямаха търпение да го поздравят за прекрасния избор. Чичовците ми бяха много доволни — Зевс едва ли би се опълчил, ако този брак просъществуваше.

На специалния булчински подиум Пазифая блестеше досущ зрял плод. Кожата й беше златиста и косата й лъщеше като слънчеви лъчи върху бронз. Около нея се въртяха стотина развълнувани нимфи, коя от коя по-нетърпеливи да й кажат колко е красива.

Стоях настрани от олелията. Покрай мен минаваха титаните: леля Селена, чичо Нерей с водорасли покрай и подир стъпките си, Мнемозина, майката на спомените, и нейните девет грациозни дъщери. Очите ми обикаляха присъстващите, докато накрая съзряха онова, което търсех: една тиха група от приведени фигури. Прометей ми беше казал, че те не си приличат един с друг, ала за мен бяха еднакви — всички бяха с повехнала потна кожа, с омачкани роби, провиснали коси и отпусната плът. Представих си как докосвам гаснещите им тела и цялата изтръпнах. Бях чувала разказите на братовчедите ми за онова, което правели със срещнатите насаме нимфи. Изнасилвания, унижения, оскърбления… Не можех да повярвам. Приличаха ми на повехнали ламели на гъби. Не вдигаха очи и не поглеждаха към божествата. Смъртните имаха свои собствени истории за онези, които общуват с боговете. Неудачен поглед или само една стъпка встрани довеждали до смърт и проклятие на семействата им за поколения наред.

Зевс, братята и сестрите му, зад тях баща ми, чичовците, различни рангове речни богове и морски господари, фурните, ветровете и грациите бяха наредени в дълга, всяваща страх редица. Най-долу, вперили очи едни в други, бяхме ние, нимфите и смъртните.

Еет ме хвана за лакътя.

— Няма какво толкова да гледаш. Ела да те заведа при олимпийците.

Последвах го с туптяща гръд. Не бях виждала нито един от онези, които управляваха от божествените тронове. Застанахме до прозореца, от който се виждаше огрян в слънце двор. И ги видях.

Аполон, бог на лирата и на лъскавия лък. Луноликата му близначка и безжалостен ловец Артемида. Хефест, ковачът и майсторът на Прометеевите окови. Умисленият Посейдон с тризъбеца, командващ вълните. Деметра, богинята на плодородието…

Не можех да откъсна очи от могъщото им великолепие. Дори въздухът се отдръпваше пред всяка тяхна крачка.

— Видя ли Атина? — прошепнах аз.

Винаги се бях възхищавала на историите за проницателната й войнственост, на мъдростта й и на по-бързия й от мълния ум. Не я виждах сред боговете. Еет предположи, че е твърде горда, за да застане близо до нискостоящите титани. А може да беше и твърде мъдра, за да раздава комплименти като една от тълпата. Най-вероятно беше добре прикрита, нали беше сред най-могъщите олимпийци, и следователно беше способна да наблюдава и слуша незабелязано.

Настръхнах от тази мисъл и попитах:

— Дали не ни чува какво говорим?

— Ти пък! Тя е тук заради големите богове. Ето го и Минос.

Царят на Крит беше син на Зевс и на смъртна жена. Беше полубог и съответно смъртен, но пък благословен заради божествения си родител. Той се открояваше сред съветниците, косата му беше гъста като метла, а гърдите широки като корабна палуба. Тъмният пламък на очите му под златната корона ми напомни за обсидиановия палат на баща ми. Когато докосна нежната ръка на булката, той като че ли се смали и заприлича на сгърчено през зимата дърво. Вероятно го осъзна, тъй като помръкна, а сестра ми засия още повече. Вероятно от щастие. Или пък от чувство за превъзходство, което беше едно и също за нея.

— Виж, виж! — наведе се Еет към мен и посочи един смъртен, който не беше толкова приведен и свит като останалите.

Беше млад, с обръсната в египетски стил коса и с приятни черти на лицето. Хареса ми. Очите му не бяха замъглени от вино като очите на другите.

— Харесва ти, нали? Това е Дедал. Чудо в света на смъртните! Почти бог! Когато стана цар, ще държа около себе си такива славни личности.

— И кога ще станеш цар?

— Скоро. Татко ми даде цяло царство.

Помислих, че се шегува.

— Ще може ли да живея при теб?

— Не. Ти си вземи друго царство.

Както винаги се държахме за ръка, но изведнъж всичко се промени — гласът му проехтя като чужд, все едно не бяхме заедно, а далеч един от друг.

— Кога заминаваш? — едва попитах аз.

— Веднага след сватбата. Татко ще ме заведе.

Заяви го така, сякаш нищо друго не го интересуваше. Изтръпнах и увиснах на ръката му.

— Защо не ми каза? Не може да ме изоставиш. Какво ще правя без теб?

Той ме прекъсна.

— Не прави сцени. Ти знаеше, че това ще се случи. Не мога да гния цял живот под земята и да нямам нищо свое.

Ами аз? Аз можех да гния, така ли?

Еет се обърна и заговори с един от чичовците. Младоженците се оттеглиха в ложето си, а брат ми се качи в колесницата на баща ми и отлетя.

Персей замина след няколко дни. Никой не се учуди — без сестра ми палатът беше празен за него. С глупавия довод, че името му било сходно с името на този народ, той заяви, че ще живее на изток, сред персийците. Пък и искал да види дали наистина отглеждали демони.

Баща ми му беше ядосан заради подигравката за Минос и попита ехидно:

— Искаш да кажеш, че биха могли да имат повече демони от нас?

Персей не отговори и замина по вода без помощта му. Последното, което ми каза, беше: Поне вече няма да чувам гласа ти.

Животът ми се промени за няколко дни. Бях отново дете и чаках баща ми да се върне от похожденията с колесницата, докато майка ми се излежаваше на речните брегове. Седях в празния палат, гърлото ме стягаше от самота и когато повече не ме сдържаше, отивах на изоставения бряг, при докосваните от Еет скали. Вървях по пясъка, под който се криеха стъпките му. Той, разбира се, не можеше да остане. Нали беше божественият син на Хелиос, блестящ, умен, красноречив, че и бъдещ цар… А аз, коя бях аз?

Още виждах очите му, докато го молех да ме вземе. Познавах го добре и знаех какво мисли. Винаги трябва да се проявява повече разум.

Замислих се за нимфите, които ронели сълзи, докато се превърнат в камъни, плачещи птици, зверове и дървеса. На мен не можеше да ми се случи дори това. Бях като оградена от гранитни стени. Трябваше да говоря със смъртните. Да ги помоля да ми намерят съпруг. Бях дъщеря на Хелиос и вероятно някой от дрипавите мъже щеше да ме вземе. Всякак щеше да е по-добре, отколкото сега…

В този миг видях лодката.