Маделин Милър
Цирцея (22)

Двайсет и втора глава

Тя прокара пръстите по гредите, совалката и нишките, все едно галеше жребец. Не зададе нито един въпрос и докосването й беше достатъчно, за да разбере тънкостите на стана. Светлината от прозореца огряваше пръстите й, сякаш искаше да бъде втъкана. Пенелопа свали внимателно гоблена на стана и взе черната прежда. Движенията й бяха премерени и точни. Одисей ми беше казал, че е отличен плувец. Дългите й ръце и пръсти сновяха умело като сред дълбоки морски вълни.

Облаците надвиснаха толкова ниско, че почти влязоха в къщата. Чуха се и първите тежки дъждовни капки. Телемах и Телегон влетяха мокри през вратата. Синът ми се загледа в наметалото, което тъчеше Пенелопа. Телемах се обърна рязко към прозореца.

Обядвахме мълчаливо. Дъждът спря. Не исках да стоя затворена цял следобед и двамата с Телегон излязохме да се разходим. Пясъкът беше твърд, мокър и следите ни бяха като издялкани с нож. Хванах сина си под ръка и се учудих, че не се дръпна. Вече не потрепваше като вчера, но едва ли щеше да му е за последен път.

Беше ранен следобед, а пред очите ми сякаш беше паднала лека, подобна на воал мъгла. Замислих се за разговора с Пенелопа. Беше ми се сторило, че мина добре, че онова, което казах, беше учтиво и на място, ала чак сега си дадох сметка, че тя говори много малко. Вместо да я разпитам, аз й предоставих стана си.

Той успя да придума и победи магьосницата…

— Кой предложи да дойдете на острова? — попитах аз.

— Има ли значение? — сепна се Телегон.

— Искам да знам.

Синът ми извърна очи.

— Не помня.

— Не беше ти, така ли?

— Не. Аз предложих Спарта.

Бащата на Пенелопа живееше в Спарта. Братовчедка й беше царица. Спарта беше подходящ пристан за вдовицата Пенелопа.

— Ти спомена ли Еея?

— Не. Мислех, че ще бъде…

Ще бъде какво? Може би неуместно?

— Тогава кой предложи Еея?

— Царицата. Предпочитала засега да не живее в Спарта. Имала нужда от време.

— Време за какво?

— Не каза.

Като изкусна тъкачка Пенелопа можеше да втъче всеки и всичко в своята творба.

Минавахме покрай шубраците и под тъмните мокри клони на дърветата.

— Вероятно е допускала, че семейството й не я иска. Може би проблеми с Елена… Споменавала ли е да има врагове там?

— Не. Тя не би говорила за врагове.

— А Телемах какво каза? Какво беше мнението му за идването ви тук?

— Мамо! Мислех, че вече не ги подозираш.

— Не става дума за отмъщение. Искам да изясня някои неща.

Телегон пое дълбоко въздух.

— Не си спомням нито нейните, нито неговите думи. Все още всичко ми е като в мъгла.

Той ме погледна измъчено и аз замълчах. Вървяхме, а умът ми чоплеше усуканите на възел въпроси и забулените в паяжина възможни отговори. Пенелопа не искаше да отиде в Спарта, а дойде на острова на любовницата на мъжа си! Трябвало й време… За какво?

Когато се върнахме, тя тъчеше, а Телемах гледаше през прозореца. Имаше напрегнат вид. Дали не се бяха карали? Пенелопа се беше навела над стана и не виждах изражението й. Тишината тегнеше и бих предпочела да ги заваря да викат и да плачат, вместо да мълчат.

— Ожаднях. Някой иска ли да пийне с мен? — предложи Телегон.

Такъв беше благородният ми син — макар да скърбеше, той мислеше за нас и се стараеше да се чувстваме добре. Въпреки това и следобедът, и вечерята преминаха в мълчание. Щом се нахранихме, Пенелопа се надигна от масата.

— Уморена съм. Ще си лягам.

Когато луната изгря, Телегон започна да се прозява и двамата с Арктур тръгнаха към стаята му.

— Разкажи ми за баща ми — помоли Телемах.

Прямотата му винаги ме изненадваше. Цял ден беше избягвал погледа ми и беше едва ли не невидим, а сега изведнъж заговори, сякаш се познавахме от памтивека. Одисей щеше да се възхити на такава подкупваща непосредственост.

— Ти знаеш всичко.

— О, не, той разказваше разни истории на майка ми, а ако пожелаех да слушам, заявяваше, че за мен е само славословието на поетите.

Що за отговор беше това! Каква беше причината да говори така на сина си? От злоба ли го беше правил? Така и нямаше да разберем, но беше време да опишем в истински краски всичко онова, което беше правил в живота си.

Взех чашата си и седнах до огнището. Бурята се беше върнала. Вятърът вилнееше и върху къщата се лееше порой. Пенелопа и Телегон бяха наблизо, ала с падането на нощта ми се струваше, че са някъде много далеч. Седнах на сребърния стол. Инкрустациите студенееха под ръцете ми, а метнатите телешки кожи се бяха смъкнали в краката му.

— Какво искаш да знаеш?

— Всичко.

Не възнамерявах да му разкажа версиите с щастлив край и несмъртоносни рани, които бях съчинила за Телегон. Той не ми беше дете и изобщо вече не беше дете, а голям мъж, който се интересуваше от миналото на баща си.

Започнах да изброявам: убийството на Паламед, изоставянето на Филоктет, подлъгването на Ахил и принуждаването му да участва във войната, промъкването в тъмна доба до лагера на цар Рез, един от троянските съюзници, и прерязването на гърлата на воините в съня им, измайсторяването на коня, победата над Троя и краят на Астианакс. Не забравих да разкажа за зловещото завръщане с канибалите, пиратите и чудовищата. Страшни истории, от които изтръпвах, и на няколко пъти се колебаех дали да продължа. Телемах не трепваше, седеше, слушаше и ме гледаше в очите.

Не знам защо, но запазих случката с циклопите за най-накрая. Разказът на Одисей беше толкова ярък, че все още чувах думите му. Пристигнали изнемощели на острова и намерили пещера с купища запаси от храна. Устроили си пир, ала обитателят на пещерата, едноокият Полифем, се завърнал със стадото си, залостил входа с канара и започнал да се тъпче с мъжете. Преял и повръщал ръце и крака. Въпреки това Одисей го омаял с любезни думи и вино, като се представил с името Утис — Никой. Когато циклопът задрямал, подострил един кол, загрял върха в огъня и го забил в окото му. Полифем се развилнял, но бил сляп и не можел да хване никого. По едно време пуснал овцете на паша и останалите мъже се измъкнали, като се хванали за козината на животните. Циклопът викал с всички сили събратята си, ала те не дошли.

— Никой няма да се измъкне жив оттук! — крещял той.

Щом стигнали до кораба и се отдалечили от брега, Одисей се провикнал:

— Ако искаш да знаеш кой те измами, името му е Одисей, син Лаертов и принц на Итака.

Думите му проехтели надалеч, надалеч…

Телемах мълчеше, сякаш чакаше ехото да стихне. Накрая въздъхна и рече:

— Какъв ужасен живот!

— Има хора, които са много по-нещастни.

— Нямах предвид, че неговият живот е бил лош, а че той е правел живота на другите ужасен. Защо изобщо са влезли в тази пещера? Защото е търсел съкровища. Сам си е докарвал гнева на Посейдон, за който все го жалеха. Искал е на всяка цена да се прослави с измамата на циклопа.

Думите му се лееха като отприщен поток.

— Толкова много години скитане и битки! Защо? За миг гордост. Предпочитал да бъде прокълнат от боговете, но не и да бъде Никой. Ако се беше върнал след войната, майка ми нямаше да има кандидати и животът й нямаше да бъде почернен. Моят също. Все повтаряше, че копнеел за нас и за дома. Лъжи. Той не беше щастлив в Итака — все гледаше към хоризонта. Вече бяхме негови и затова търсеше нещо друго. Ето това е лош живот: привикваш всички към себе си, за да им обърнеш гръб.

Отворих уста, за да възразя, но си спомних колко пъти лежах до него и тъгувах, тъй като той мислеше за Пенелопа. Ала това беше мой избор, а Телемах не беше имал възможност да избира.

— Ще ти разкажа още една история. Преди да се завърне при теб, боговете настояха баща ти да говори с пророка Тирезий. В подземното царство срещнал познати души: на Аякс, Агамемнон и на някогашния най-велик грък Ахил, който избрал ранната смърт за придобиване на вечна слава. Баща ти разговарял с него дружески, изказал възхищението си и го уверил, че името му се слави. Ахил отвърнал, че съжалява за героичния си живот и че би предпочел един по-спокоен и щастлив живот.

— На това ли да се надявам? Че един ден ще срещна баща ми в подземното царство и той ще съжалява?

На някои и това не им се случва, казах си аз, но се овладях и замълчах. Телемах беше прав да се гневи и не беше редно да му се меся и да го успокоявам. Лъвовете се разхождаха в градината и листата шумоляха под краката им. Небето се проясни. Звездите най-сетне се показаха зад облаците и заблестяха като фенери. Ако напрегнехме слух, можехме да доловим тихото им движение под небесния купол.

— Как мислиш, истина ли е това, което казваше баща ми — че добрите не го харесвали?

— Баща ти обичаше да го казва, но истината беше друга. Майка ти го е харесвала, нали така?

— И ти си го харесвала.

— Аз не твърдя, че съм добра.

— И все пак си го харесвала.

Телемах повиши едва забележимо тон и аз премислих думите си.

— Не забелязвах най-лошото. Той не беше лесен човек. Но беше мой приятел във време, в което се нуждаех от приятели.

— Богиня, която се нуждае от приятели?

— Всички нормални същества имат нужда от приятели.

— Възползвал се е от теб.

— Аз пък превърнах другарите му в прасета.

Телемах не се усмихна. Беше напрегнат като опъната тетива.

— Всички тези богове и смъртни, които са му помагали! Бил е незаменим в хитрините и умението да използва другите.

— Мнозина биха му завидели.

— Не и аз. Благодаря ти за разказите и за истините, които научих. Не всеки би си направил труда да ми отдели толкова време и внимание.

Изведнъж ме обзе паника, изтръпнах и попитах:

— Всъщност защо дойдохте тук?

Той замига.

— Нали ти казахме? Трябваше да напуснем Итака.

— Но защо дойдохте точно тук?

— Предложението беше на майка ми — умислено рече той, сякаш се събуждаше от сън.

— И все пак защо?

Телемах поруменя.

— Както казах, тя не споделя мислите си с мен.

Никой не може да отгатне какво е намислила, докато резултатът не е налице.

Той стана и се оттегли в стаята си.

Студеният въздух се просмукваше в къщата и аз не мърдах от стола пред огнището. Трябваше още първия ден на скалата да я принудя да ми каже истината. Толкова внимателно ме беше подпитала за магиите, които спират дори олимпийските богове!

Идеше ми да отида и да изтръгна вратата на стаята й заедно с пантите. Стоях до прозореца и стисках перваза до болка. До сутринта имаше много време, но какво беше времето за мен… Звездите избледняха и островът се появи заедно със светлината на утрото. Въздухът се промени и небето се забули. Поредната буря. Кипарисовите клони засъскаха от вятъра.

Първо се събуди Телегон. После Пенелопа и Телемах. Дойдоха в трапезарията и аз усетих погледите им на зайци, които дебнат сянката на ястреб. На масата нямаше закуска. Синът ми се втурна за чинии и храна. Аз все така стоях до прозореца и се наслаждавах на мълчанието и на погледите в гърба си. Телегон ги покани да закусят. Представих си как ги поглежда извинително — съжалявам, ама майка ми понякога се държи особено…

— Погрижи се за свинарника — обърнах се аз към него. — Трябва да се стегне, а се задава буря.

— Добре, мамо.

— Брат ти може да ти помогне.

Последваха разменени погледи и Телемах кимна.

— Разбира се.

Щом излязоха, попитах Пенелопа:

— Ти за глупачка ли ме взимаш? Разпитваш невинно за магиите ми, сякаш не те интересуват. Кой бог те преследва, кажи! Чий гняв ще се стовари на главата ми?

Тя седеше пред стана с грубата черна вълна в скута. В краката й имаше вретено и хурка от слонова кост със сребърен връх.

— Синът ми не знае. Той не е виновен.

— Несъмнено. Аз знам кой плете паяжината.

— Признавам, че постъпих умишлено с довода, че си богиня и магьосница, и затова… отмъщението няма кой знае колко да ти навреди. Всъщност това е лъжа, тъй като деянията на боговете са ми добре познати.

Спокойствието й ме вбеси.

— Значи си мислиш, че все някак ще се измъкнеш? Синът ти описа баща си като човек, който се възползва от другите и причинява само нещастия. Как ли би описал теб?

Въпросът имаше ефект и привидното й спокойствие беше нарушено.

— Мислиш си, че съм някаква невзрачна вещица, но не си обърнала внимание на разказите на мъжа си — продължих аз. — От два дни си в дома ми. Колко пъти яде? Колко чаши вино изпи?

Тя пребледня. Забелязах сивеещата като пълзяща зора ивица в пътя на косата й.

— Отговори! Или ще използвам магии!

— Ти вече го направи. — Думите й бяха ледени и тежки като камъни. — Страхуваш се от присъствието ми на острова, но кой започна пръв, и то на моя остров?

— Синът ми замина по свое желание.

— Не става дума за него, а за теб, за отровата в копието, която уби съпруга ми.

— И аз тъжа за смъртта му.

— Така казваш.

— Може би чакаш извинение, но и светът да се обърне, аз няма да ти се извиня. Ако Одисей не беше умрял, синът ми щеше да умре. Готова съм на всичко, за да живее.

Ако не беше толкова угрижен, погледът на Пенелопа можеше да се изтълкува и като гневен.

— Постигна своето. Синът ти е жив. А ние сме тук…

— Гледаш на това като на отмъщение. Довлече ми яростта на боговете!

— За мен е нещо като отплата.

Тя се владееше до съвършенство и от нея би станал отличен стрелец, но аз не се предавах:

— Уважаема Пенелопа, тук няма място за пазарлъци. Намираш се на Еея.

— Ти какво предлагаш? Да ти се моля? Вероятно да, нали си богиня.

Тя коленичи, вдигна ръце и сведе поглед.

— Дъще Хелиосова, Светлоока Цирцея, Властелин на животните и Магьосница на Еея, предостави ми убежище на страховития си остров, тъй като нямам съпруг, дом и няма място на света, където да живеем в безопасност и мир. Готова съм да правя жертвоприношения всяка година, само ме приеми.

— Стани.

Тя не помръдна. Позата никак не й отиваше.

— Съпругът ми питаеше добри чувства към теб. Признавам, че това не ме радваше. Разказваше ми за чудовищата и боговете, които беше срещал, но само теб искаше да види отново.

— Казах да станеш.

Пенелопа се надигна.

— Ще ми разкажеш всичко и тогава ще реша.

Имах чувството, че във въздуха прехвърчат мълнии.

— От разговора със сина ми сигурно си разбрала, че баща му се завърна променен. Беше преживял толкова много страдания и се беше сблъсквал толкова често със смъртта, че не можеше да живее като нормален човек. Вероятно воините го бяха проклели.

— Вероятно да.

— Синът ми е по-добър от мен и от баща си. Не забелязва някои неща.

— А ти как понесе всичко?

— Аз съм от Спарта. Ние сме наясно с последиците от войните. Ръцете на старите воини треперят, сънят им е неспокоен и чуят ли тръба, подскачат и разплискват виното в чашите си. Ръцете на мъжа ми бяха като ръце на ковач — не трепваха — и още при първия зов на тръбата той беше на пристанището с поглед към хоризонта. Истинското му аз изпъкна във войната и тя не го сломи. Възможностите и уменията му намериха достойно поле за действие в Троя. Той беше винаги готов с план, заговор и стратегия за победа.

— Знам, че Одисей е искал е да избегне участието си във войната.

— О, тази история с лудостта и плуга беше замислена нарочно. Беше се заклел пред боговете и знаеше, че измъкване няма. Очакваше, че ще го разкрият, и така се надяваше да внуши заблудата, че номерата му са много лесни за разгадаване.

— Не останах с такова впечатление…

— О, всяка дума на съпруга ми беше лъжа. За всичко и за всекиго. При него нямаше прямота и откровеност.

— Той говореше същото за теб.

Предполагах, че това ще я обиди, ала тя кимна и продължи:

— Ние двамата се мислехме за най-великите умове на света. Когато се оженихме, направихме безброй планове как ще обърнем всичко в наша полза. После започна войната. Агамемнон беше възможно най-лошият вожд, но Одисей реши да го използва, за да блесне. Така и направи. Хитростта му победи Троя и преобрази половината свят. Аз също не се спирах — как да увеличим реколтата, къде да хвърлим мрежи за най-богат риболов, кои породи кози да чифтосаме… Грижех се за процъфтяването на Итака. Трябваше да го видиш, когато се завърна. Изби кандидатите и остана сред козите, рибите и побеляващата си съпруга, която не беше богиня и му беше родила син, когото не разбираше.

Гласът й прокънтя в стаята като пречупен кипарис.

— Нямаше военни съвети, нито пък армия, която да командва. Нямаше и мъже — половината бяха загинали в битки, а другата половина бяха моите мъртви кандидати. Непрекъснато пристигаха вести за чужда слава и величие: Менелай беше построил нов златен дворец, Диомед беше победил някакво царство в Италия, дори троянският беглец Еней беше основал град. Одисей предложи на Орест, сина на Агамемнон, да му стане съветник, но той отговори, че има достатъчно съветници, а и не би желал да натоварва с работа герой като него. Обърна се и към синовете на Нестор и Идоменей, но отговорите бяха същите. Не го искаха. Успокоявах се, че му трябва малко време и че ще се върне отново към домашния уют, че отново ще ми се радва и двамата ще кроим планове както преди. — Пенелопа се усмихна горчиво и добави: — Той не желаеше такъв живот. Сновеше по брега, аз го гледах от прозореца и си мислех за огромната змия, за която ми беше разказвал — хората на север вярвали, че тя ще погълне целия свят.

Помнех тази история и края й, когато змията се самоизяжда.

— Одисей крачеше и си говореше сам, а кожата му блестеше като сребърна.

Сребро!

— Атина?

— Че кой друг! — усмихна се тъжно Пенелопа. — Спускаше се от небесата и му шепнеше за приключенията, които изпускал.

Неуморната богиня Атина не спираше да плете интриги. Тя се беше борила, за да върне героя си у дома, да го види на пиедестал не само за негова, а и за собствената си слава. Да чуе как разказва за подвизите и за гибелта на троянци, в която беше замесена и тя. Спомням си как възторжено говореше за него като за сова с плячка в ноктите. Любимецът й не биваше да се задоволява с домошарство. Той не трябваше да се свърта на едно място, а да е деен, агресивен и непримирим, да я изненадва с нови остроумия и гениални хитрости.

Дърветата се олюляваха под тъмното небе. На сумрачната светлина в къщата лицето на Пенелопа изглеждаше фино и изтънчено като Дедалова скулптура. Сега разбрах защо не беше ревнувала Одисей от мен. Не аз бях богинята, отнела съпруга й.

— Боговете се правят на всезнаещи родители, но всъщност са деца, които пляскат с ръце и очакват още и още — рекох аз.

— Ала ето че нейният Одисей е мъртъв и къде ли ще намери още и още? — попита Пенелопа.

Най-сетне картината стана цяла: боговете не се отказват от съкровища и Атина щеше да се насочи към онова, което беше останало от кръвта на Одисей.

— В Телемах.

— Точно така.

Учудих се, че в гърлото ми заседна буца.

— Той знае ли?

— Как да му кажа…

Тя стискаше вече сплесканата в ръцете й вълна, а аз усетих надигащия се у мен гняв. Атина беше обмисляла как да накаже Телегон и Пенелопа беше виновна, тъй като с присъствието си излагаше сина ми на риск. Огънят на яростта ми пламна. И все пак — от всички богове, които Пенелопа можеше да ми навлече, Атина беше най-поносима, тъй като знаех какво мога да очаквам, пък и какво по-лошо можеше да ни стори?

— Да не би да се надяваш, че можеш да го скриеш от нея?

— Знам, че не мога.

— Ами тогава?

Тя се уви с наметалото и потъна в него като птица в крилете си.

— Преди години чух придворният лекар да казва, че лекарствата, които продава, са за показ и че след време повечето болести ни напускат от само себе си. Тази тайна се превърна в моя философия и аз започнах да гледам на нещата скептично и мъдро. Усъвършенствах се в търпеливото чакане: преживях войната, кандидатите и странстванията на Одисей. Вярвах, че ще преживея и неспокойството му, и привързаността на Атина. Все щеше да се намери някой друг смъртен, в който да се влюби. Това така и не се случи. Междувременно Телемах търпеше гневните изблици на баща си и страдаше, а аз се правех, че не забелязвам.

Одисей ми беше казал, че тя никога не грешала. Тогава й завидях, ала сега осъзнах, че това беше непоносимо бреме.

— И все пак има лекарства, които помагат. Ти си доказателство за това. Какво ли не направи за сина си! Предизвика боговете. А аз пропилях толкова много години, за да опазя славата на един недостоен мъж. Платих си, но Телемах също плати. Той е добър син. Иска ми се да имам с него още малко време, преди животът да ни понесе в незнайна посока. Ще ми дадеш ли това време Цирцея от Еея?

Не ме погледна със сивите си очи и добре направи — срещнех ли погледа й, сигурно щях да откажа. Отиваше й да изчаква и застиналото й присъствие се сливаше с настъпилото мълчание като скъпоценен камък в корона.

— Зима е — рекох аз. — Не минават никакви кораби. Останете на Еея още малко.