Мия Шеридан
Гласът на любовта (4)

Глава 3

Бри

Небето тъкмо бе започнало да тъне в мъгла, когато навлязох в притихналия, почти старомоден малък център на Пелион. Повечето от магазините и заведенията бяха семейни или на частни собственици. Огромни дървета се извисяваха отстрани на широките тротоари, по които все още се разхождаха минувачи в прохладата на падащия сумрак. Обичах това време на деня. В него имаше нещо вълшебно, нещо обнадеждаващо, което ти нашепваше: Не си знаел дали ще можеш, но преживя още един ден, нали?.

Зърнах аптеката „Хаскъл“ и спрях на свободното място на паркинга вдясно от нея.

Все още не ми бяха нужни продукти, но ми трябваха някои неща от първа необходимост. Това бе единствената причина да предприема тази разходка. Макар че днес бях спала пет часа или приблизително толкова, отново бях уморена и готова да се пъхна в леглото с някоя книга.

За десет минути купих всичко, което ми беше нужно, и се отправих към колата. Докато бях в аптеката, мракът се бе сгъстил и уличните лампи вече примигваха, хвърляйки призрачна светлина върху паркинга. Преметнах дръжката на чантата през рамо и тъкмо прехвърлях найлоновата торба от едната ръка в другата, когато дъното й се скъса и покупките ми се разпиляха по асфалта. Някои се търкулнаха по-надалеч.

— По дяволите! — изругах и се наведох, за да ги събера. Отворих голямата си чанта и започнах да пъхам вътре шампоана и балсама, които бях вдигнала от земята. В този миг с периферното си зрение мярнах нечия сянка и се сепнах. Вдигнах глава и видях някакъв мъж, отпуснат на едно коляно на асфалта, да ми подава шишенце „Адвил“, което явно се бе изтърколило в краката му. Вторачих се в него. Непознатият беше млад, разрошената му, дълга и леко къдрава кестенява коса отчаяно се нуждаеше от подстригване, а гъстата растителност по лицето му подсказваше по-скоро занемареност, отколкото стремеж към постигане на небрежна грубоватост. Може би беше привлекателен, но беше трудно да се прецени заради дългата брада, буйната коса, падаща върху челото, и рошавите бакенбарди, стигащи до брадичката. Носеше дънки и ситня тениска, опъната върху широките му гърди. Някога върху тениската навярно бе имало някакъв надпис, но сега тя беше толкова избеляла и износена, че човек трудно можеше да се досети какво е гласял.

Забелязах всичко това за кратките секунди, които ми бяха нужни, за да достигна до протегната му ръка, в която държеше шишенцето с обезболяващите. В този миг очите ни се срещнаха и сякаш свързани от невидима нишка, останаха приковани едни в други. Неговите бяха хлътнали, с цвета на отлежало уиски, обрамчени от дълги тъмни мигли. Красиви.

Докато се взирах в него, почувствах как нещо преминава между нас, сякаш, ако протегна ръка и се опитам да уловя въздуха около телата ни, в ръката ми ще се озове нещо материално, меко и топло. Намръщих се, смутена и объркана, ала при все това не можех да откъсна поглед от очите му, които бързо се извърнаха от моите. Кой беше този странен мъж и защо стоях тук като омагьосана пред него? Тръснах леко глава, за да се върна в реалността.

— Благодаря — промърморих и взех шишенцето от протегнатата му ръка. Той не отвърна нищо, нито ме погледна отново.

— По дяволите! — изругах още веднъж тихо, насочвайки вниманието си към разпилените покупки. Очите ми се разшириха, когато забелязах, че кутийката с тампони се е отворила и няколко от тях лежаха на земята. Убийте ме в тази секунда. Той вдигна два-три и ми ги подаде, а аз припряно ги натиках в чантата. Погледнах го в същия миг, в който и той мен, но лицето му остана безизразно. Очите му отново побързаха да се отвърнат. Усетих как страните ми поруменяват, и се опитах да поведа незначителен разговор, когато той ми подаде още тампони. Грабнах ги и ги пъхнах в чантата, едва сдържайки напушващия ме истеричен смях.

— Проклети найлонови торби — изтърсих на един дъх, после поех дълбоко въздух, преди да продължа, този път по-бавно: — Не само са вредни за околната среда, но и са абсолютно ненадеждни. — Мъжът ми подаде шоколадово блокче „Алмънд джой“ и един тампон, аз ги поех, простенах вътрешно и ги метнах в чантата. — Пробвах да използвам многократни торбички. Дори си купих някои наистина много готини, с весели шарки… индийски десен, на точки… — Поклатих глава, докато пъхах последния тампон в чантата си, — но винаги ги забравям в колата или у дома. — Отново поклатих глава, когато той ми връчи още две шоколадови блокчета.

— Благодаря — казах. — Мисля, че ще събера останалите. — Махнах с ръка към четирите шоколадови блокчета „Алмънд джой“ на земята.

Вдигнах очи към него и страните ми отново почервеняха.

— Те бяха на промоция — обясних. — Не смятах да изям всички наведнъж или нещо подобно. — Той не ме погледна, докато ги събираше, но мога да се закълна, че видях как ъгълчето на устните му леко се изви в усмивка. Примигнах и тя бе изчезнала. Стрелнах го с бърз поглед и взех блокчетата от ръката му. — Просто обичам у дома да има шоколад, нали се сещате, понякога на човек му се иска да се поглези. Тези ще ми стигнат поне за два месеца — бодро излъгах. Щяха да ми стигнат за два дни, ако не и по-малко. Можех да изям няколко, докато пътувам с колата към къщи.

Мъжът се изправи. Аз го последвах и преметнах дръжката на чантата през рамо.

— Ами добре, благодаря за помощта, че спасихте мен… и моите… лични вещи… моя шоколад и кокос… и бадеми… — Изкисках се смутено, но после леко се намръщих. — Знаете ли, наистина много ще ми помогне, ако кажете нещо и ме измъкнете от тази неудобна ситуация. — Ухилих му се, но тутакси станах сериозна, когато лицето му помръкна, той леко сведе клепачи, а топлото изражение в очите му, което бих се заклела, че беше там преди малко, се смени с празен поглед.

Той се обърна и се отдалечи.

— Хей, почакайте! — извиках и направих крачка към него. Ала после се спрях и загледах намръщено как разстоянието помежду ни се увеличава и тялото му се движи грациозно, когато той затича бавно към улицата. Заля ме необяснимо чувство за загуба, когато мъжът я пресече и изчезна от поглед.

Качих се в колата и няколко минути останах да седя неподвижно, размишлявайки за странната среща. Когато най-после завъртях ключа в стартера, забелязах нещо върху предното стъкло. Понечих да пусна водата и чистачките, когато размислих и се наведох напред, за да го разгледам по-отблизо. Семена от глухарче бяха пръснати по стъклото. Изви се лек вятър, полъхът подхвана пухкавите тичинки и те се завъртяха в нежен танц, издигнаха се във въздуха и отлетяха от стъклото, по-далеч от мен, в посоката, в която изчезна мъжът.

* * *

На следваща сутрин се събудих рано, станах от леглото, вдигнах щорите в спалнята и зареях поглед към езерото. Утринното слънце се отразяваше в гладката повърхност, придавайки му топъл златист цвят. Във въздуха се издигна голяма птица и аз съзрях една-единствена лодка във водата, близо до далечния бряг. Да, можех да свикна с всичко това.

Фийби скочи от леглото и дойде да седне в краката ми.

— Какво мислиш, момиче? — прошепнах. Тя се прозина.

Поех дълбоко дъх, опитвайки се да се концентрирам.

— Не и тази сутрин. Тази сутрин си добре.

Отправих се бавно към банята, малко отпускайки се, като с всяка крачка в гърдите ми разцъфваше надежда. Но когато завъртях крана, светът около мен угасна и душът се превърна в барабанящ по покрива дъжд. Завладя ме ужас и аз замръзнах, докато в ушите ми отекваше грохотът на бурята, а по голите ми гърди се плъзна хладен метал. Потръпнах от докосването на пистолета върху зърното ми, настръхнало заради студа, а по страните ми рукнаха сълзи. В главата ми проехтя пронизителен звук, приличащ на скърцането на спирачките на високоскоростен влак върху метални релси. О, господи, о, господи. Затаих дъх в очакване пистолетът да се отмести, леденостуден ужас нахлу във вените ми. Опитах се да мисля за баща ми, който лежеше в локва кръв в другата стая, но собственият ми страх толкова силно ме сковаваше, че не можех да се съсредоточа върху нищо друго. Започнах неконтролируемо да треперя, докато дъждът продължаваше да трополи по…

На улицата хлопна врата на кола, връщайки ме в настоящето. Стоях срещу шуртящия душ, водата се събираше на локва върху пода, там, където завесата бе дръпната. В гърлото ми се надигна жлъчка и аз успях да стигна точно навреме до тоалетната чиния, където повърнах. Няколко минути седях трепереща на пода, опитвайки се да се овладея. Сълзите заплашваха да рукнат всеки момент, но аз не им позволих. Стиснах здраво очи и започнах да броя от сто назад. Когато стигнах до едно, отново поех дълбоко дъх и се изправих на крака, олюлявайки се. Грабнах една кърпа, за да попия нарастващата локва под открития душ.

Съблякох дрехите си и пристъпих под топлата струя. Отметнах глава и затворих очи, опитвайки се да се успокоя и да се върна в настоящето, да овладея треперенето.

— Ти си добре, ти си добре, ти си добре — повтарях монотонно, за да заглуша емоциите и чувството на вина, докато тялото ми все още леко трепереше. Знаех, че ще бъда добре. Знаех го, но винаги беше нужно малко време, за да се отърся от усещането, че съм се върнала в миналото, на онова място, в онзи момент на всеобхватна скръб и ужас. А понякога минаваха няколко часа, преди тъгата да ме напусне, но никога изцяло.

Кошмарните спомени се завръщаха всяка сутрин, а всяка вечер отново се чувствах по-силна. Всеки път на зазоряване се надявах, че този нов ден ще ми донесе свобода и ще мога да го преживея без терзанието от мъчителната болка да бъда прикована към мъката от онази нощ, която завинаги щеше да разделя живота ми на сега и тогава.

Излязох изпод душа и се подсуших. Когато се погледнах в огледалото, ми се стори, че изглеждам по-добре, отколкото през повечето сутрини. Въпреки че кошмарите ме бяха последвали и тук, бях спала добре, което не ми се бе случвало през последните шест месеца. Бях изпълнена с усещането за кротко задоволство, което отдавах на езерото, чиито води проблясваха отвъд моя прозорец. Какво можеше да е по-успокояващо от звука на водата, тихо плискаща се върху пясъчния бряг? Несъмнено част от този покой щеше да проникне в душата ми или, най-малкото, щеше да ми помогне да спя спокойно, от което толкова много се нуждаех.

Върнах се в спалнята и облякох шорти в цвят каки и черна риза с копчета, с къси ръкави. Възнамерявах да отида в закусвалнята в града, за която ми спомена Ан, и исках да изглеждам представително, тъй като смятах да попитам за — надявам се, все още вакантната — длъжност на сервитьорка.

Изсуших косата си и я оставих да пада свободно, а после си сложих дискретен грим. Обух черните си сандали и излязох през вратата. Докато заключвах, топлият сутрешен ветрец галеше кожата ми.

Десет минути по-късно паркирах до тротоара пред „При Норм“. Заведението имаше вид на класическа провинциална закусвалня. Погледнах през огромния стъклен прозорец и видях, че в осем сутринта в понеделник половината маси вече бяха заети. Върху прозореца все още висеше табела с надпис: „Наема се персонал“. Да!

Отворих вратата и ме посрещнаха аромат на кафе и бекон, приглушени разговори и тих смях откъм сепаретата и масите.

Прекосих помещението и седнах на бара редом с две млади жени в къси дънкови панталонки и потничета, които очевидно не бяха служителки, отскочили да закусят, преди да се отправят към офисите.

Докато се настанявах върху високата въртяща се червена пластмасова табуретка, жената, седяща до мен, ме погледна и ми се усмихна.

— Добро утро — поздравих я аз и й се усмихнах в отговор.

— Добро утро! — отвърна тя.

Взех менюто, лежащо пред мен, и сервитьорката — по-възрастна жена с къса посивяла коса, която стоеше до шубера, — ме стрелна с поглед през рамо и подвикна:

— Ей сега идвам, скъпа.

Изглеждаше притеснена, докато прелистваше бележника си с поръчките. Мястото беше наполовина пълно, но тя очевидно беше сама и й бе трудно да се справи. Сутрешната навалица винаги се състоеше от клиенти, които искаха бързо обслужване, за да не закъснеят за работа.

— Не бързам — успокоих я аз.

Няколко минути по-късно, след като беше изпълнила чакащите поръчки, дойде до мен и разсеяно попита:

— Кафе?

— Да, моля. Изглежда, сте претрупана с работа — ще ви облекча и ще поръчам номер три от менюто, каквото и да е то.

— Бог да те благослови, скъпа — засмя се тя. — Сигурно имаш опит като сервитьорка.

— Всъщност — аз й се усмихнах и й подадох менюто — имам и знам, че сега не е най-подходящият момент, но видях отвън обявата, че наемате персонал.

— Сериозно? — изуми се тя. — Кога можеш да започнеш?

Засмях се.

— Колкото е възможно по-скоро. Мога да дойда по-късно и да попълня молба или…

— Не е нужно. Ти имаш опит като сервитьорка, търсиш работа, наета си. По-късно ще оформим нужните документи, но Норм е мой съпруг. Имам право да наемам други сервитьорки, и току-що те наех. — Тя ми протегна ръка. — Между другото, аз съм Маги Янсен.

— Бри Прескот — усмихна се аз. — Много благодаря!

— Ти току-що направи утрото ми по-хубаво! — заяви тя, докато се отдалечаваше, за да долее чашите с кафе на други клиенти.

Е, това беше най-лесното интервю за работа, което някога съм имала.

— Нова ли си в града? — поинтересува се младата жена до мен.

Извърнах се с усмивка към нея.

— Да, всъщност вчера пристигнах.

— Е, добре дошла в Пелион. Аз съм Мелани Шол, а това е сестра ми Лиза. — Момичето от дясната й страна се приведе и ми протегна ръка.

— Приятно ми е да се запознаем — отвърнах и стиснах ръката й.

Забелязах презрамките на бански костюми, надничащи изпод потничетата им, и попитах:

— На почивка ли сте тук?

— О, не — засмя се Мелани, — ние работим на отсрещния бряг. През следващите няколко седмици ще бъдем спасителки, докато туристите са тук, а през зимата се връщаме на работа в семейната пицария.

Кимнах, отпивайки от кафето. Реших, че изглеждат приблизително на моята възраст, макар че навярно Лиза беше по-млада. Приличаха си, със своите червеникавокестеняви коси и големи сини очи.

— Ако имаш някакви въпроси за този град, само ни попитай — рече Лиза. — Нашата работа е да знаем всички клюки — додаде тя и ми смигна. — Можем да ти кажем с кого да се срещаш и кого да избягваш. Както се казва, всички сме ги преслушали и сме истинска съкровищница на информация.

Засмях се.

— Добре, ще го имам предвид. Наистина се радвам, че се запознах с вас, момичета. — Понечих да се извърна напред, когато нещо ми хрумна. — Хей, всъщност искам да ви попитам за един човек. Миналата вечер изпуснах някои вещи на паркинга пред аптеката и един млад мъж се спря, за да ми помогне. Висок, слаб, с добро телосложение, но… не знам, той не каза нито дума… и има дълга брада…

— Арчър Хейл — прекъсна ме Мелани. — Макар да съм изумена, че е спрял, за да ти помогне. Той обикновено не обръща внимание на никого. — Тя замълча. — Предполагам, че обикновено и на него никой не му обръща внимание.

— Ами не смятам, че имаше избор — отвърнах. — Покупките ми се разпиляха точно пред краката му.

Мелани сви рамене.

— При все това е необичайно. Повярвай ми. Както и да е, мисля, че той е глух. Затова не говори. Като дете е претърпял някаква злополука. Ние сме били само на пет и шест години, когато се е случило, близо до града, на магистралата. Родителите му са били убити, както и началникът на полицията в града, негов чичо. Предполагам, че тогава е изгубил слуха си. Той живее в края на „Брайър Роуд“. Преди живееше с другия си чичо, който го обучаваше у дома, но след като преди няколко години чичо му почина, сега живее там съвсем сам. По-рано никога не е идвал в града, докато чичо му беше жив. Сега го срещаме от време на време. Но той е истински отшелник.

— Леле — промълвих и се намръщих, — това е толкова тъжно.

— Аха — включи се Лиза в нашия разговор, — защото видя ли тялото му? Разбира се, това им е в гените. Ако не беше толкова асоциален, щях да преспя с него.

Мелани завъртя очи, а аз притиснах длан към устата си, за да не изплюя кафето.

— О, моля те, мръсница такава — намеси се Мелани, — щеше да преспиш с него при всички положения, ако поне веднъж те беше погледнал.

Лиза обмисля думите й около секунда, после поклати глава.

— Съмнявам се, че той изобщо знае какво да прави с това свое тяло. Срамота.

Мелани отново завъртя очи и погледна към часовника над прозореца за поръчки.

— О, по дяволите, трябва да вървим или ще закъснеем. — Извади портмонето си и извика към Маги: — Оставям парите на бара, Маги.

— Благодаря, скъпа! — отвърна Маги, докато минаваше забързано покрай нас, понесла две чинии.

Мелани надраска нещо върху салфетка и ми я подаде.

— Това е телефонният ни номер — рече. — Много скоро планираме женско парти от другата страна на езерото. Може би ще поискаш да се присъединиш към нас?

Взех салфетката.

— О, ами добре, може би. — Усмихнах се, на свой ред написах своя номер на една салфетка и й я връчих. — Благодаря много. Много мило от ваша страна.

Бях изненадана колко се бе повишило настроението ми, след като си побъбрих с две момичета на моята възраст. Може би точно от това имах нужда — да си спомня, че съм обикновен човек с приятели и личен живот, както беше преди трагедията. Макар че беше толкова лесно да си представям, че животът ми е започнал и приключил през онзи ужасен ден. Ала това не беше вярно. Имах нужда по-често да си го напомням.

Разбира се, моите приятели у дома няколко пъти се бяха опитали да ме убедят да изляза през месеците след смъртта на татко, но аз просто не бях готова. Може би си струва да се срещна с хора, които не бяха толкова запознати с моята трагедия — в крайна сметка нали тъкмо заради това бях предприела това пътешествие? Временно бягство? Надеждата, че новото място ще ми донесе изцеление? И след това щях да имам достатъчно сили отново да се изправя лице в лице с живота си.

Лиза и Мелани се отправиха забързано към вратата, като пътьом размениха по няколко думи и махнаха на неколцина посетители в заведението. След минута Маги постави чиния пред мен.

Докато се хранех, размишлявах над това, което ми бяха казали за мъжа на име Арчър Хейл. Сега вече разбирах — той беше глух. Зачудих се защо не ми бе хрумнало по-рано. Значи, заради това той мълчеше. Очевидно можеше да чете по устните. И аз сигурно съм го обидила с моя коментар да каже нещо. Затова лицето му бе помръкнало и той толкова внезапно си бе тръгнал. Вътрешно се свих от проявената нетактичност.

— Браво на теб, Бри — промърморих тихо, докато отхапвах от препечената филийка.

Мислено си отбелязах да му се извиня следващия път, когато го видя. Запитах се дали той знаеше жестомимичния език на глухонемите. Ще му покажа, че го владея, ако пожелае да говори с мен. Отлично знаех този език. Татко беше глух.

Нещо в Арчър Хейл ме бе заинтригувало — нещо, което не можех да определя. Нещо, което нямаше нищо общо с факта, че той не можеше да чува или да говори, нито че бях много добре запозната с този конкретен недъг. Обмислях го около минута, ала не успях да намеря отговор.

Приключих с храната, а Маги пренебрежително махна с ръка, когато я помолих за сметката.

— Служителите се хранят безплатно! — извика тя, докато доливаше кафето на клиент, седнал по-далеч от мен на бара. — Ела по всяко време след два, за да попълним документите.

— Добре — усмихнах се, — ще се видим следобед.

Оставих бакшиш на бара и се отправих към вратата. Не е зле, помислих си. Бях само от един ден в града, а вече имах дом, работа, донякъде се бях сприятелила със съседката си Ан, а може би и с Мелани и Лиза. Закрачих към колата с много по-бодра и уверена походка.