Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Archer’s Voice, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Диана Кутева, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 31 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Silverkata (2019)
Издание:
Автор: Мия Шеридан
Заглавие: Гласът на любовта
Преводач: Диана Кутева
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Ибис
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Симолини“
Излязла от печат: 29.05.2018
Редактор: Преслава Колева
Технически редактор: Симеон Айтов
Коректор: Жана Ганчева
ISBN: 978-619-157-228-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6079
История
- — Добавяне
Глава 35
Бри
Целият град се бе събрал, за да почете Арчър Хейл.
Хората от Пелион, млади и стари, се бяха стекли, за да подкрепят човека, който беше безмълвна част от тяхната общност от деня на своето раждане. Неговата болка, неговата незабелязана изолация, сега разбрани от всички, и накрая нежното му сърце и смелостта му подтикнаха собствениците на магазини да ги затворят, както и онези, които рядко излизаха от домовете си, да се присъединят към останалите граждани и да се появят на най-голямата проява на солидарност, която някога бе виждал градът. Скромната, мълчалива звезда от покрайнините, едва забележима преди, сега сияеше толкова ярко, че всички жители на града бяха застинали, за да се възхитят на блясъка й и най-после достатъчно широко да отворят очи, за да видят, че тази звезда е част от тяхното малко съзвездие.
Отново и отново слушах как случилото се с мен и Арчър бе накарало хората да пожелаят да станат по-добри, да протегнат ръка към онези, които преди никой не бе забелязвал, да станат приятели със самотниците, да се вгледат по-отблизо един в друг, да разпознаят чуждата болка и да се опитат да помогнат на нуждаещите се с каквото могат.
В този студен февруарски ден аз влязох в залата, придружена от Маги и Норм. Докато заемахме местата си, хората ми се усмихваха любезно и кимаха с глави. Аз им се усмихвах и кимах в отговор. Сега това беше и моята общност. Аз също бях част от съзвездието.
Отвън дъждът току-що бе започнал да вали и аз чух в далечината грохота на гръмотевиците. Но вече не се страхувах.
Когато бурята се разрази — бях му казала, — ще мисля за теб и за нищо друго освен за теб. — И винаги го правех. Винаги.
Първия път Арчър бе заминал за три дълги месеца и всеки ден отчаяно ми липсваше. Този път замина от мен за цели три седмици, преди да се завърне. Беше в дълбока кома и лекарите не можеха да кажат кога ще се събуди и дали изобщо това щеше да се случи. Но аз чаках. И винаги щях да чакам. Молех се и всяка нощ шепнех към небесата: Върни се при мен, върни се при мен, върни се при мен.
И в един дъждовен януарски ден, когато гръмотевиците трещяха и светкавиците прорязваха небето зад прозореца на болничната му стая, той отвори очи и ме погледна. Сърцето ми гърмеше в ушите, заглушавайки трясъка на гръмотевиците отвън, и аз скочих от стола и се спуснах към него със задавеното:
— Ти се върна.
После взех ръцете му и ги поднесох към устните си, обсипвайки ги с целувки. Сълзите капеха върху пръстите ми, върху кокалчетата му, върху тези красиви ръце, скътали цял един език, ръце, които ми позволяваха да узная какво цареше в ума и сърцето му. Обичах тези ръце. Обичах него. Сълзите ми продължаваха да се леят.
Той ме гледа няколко секунди, преди да измъкне длани от моите, и бавно раздвижи скованите си пръсти.
Върнах се заради теб.
Засмях се през сълзи, сложих глава на гърдите му и здраво се притиснах към него, а сестрите притичаха в стаята.
И сега целият град бе замрял в очакване, докато Арчър вървеше към подиума, все още скован от превръзките, опасващи торса му заради операциите, на които бе подложен, след като го простреляха.
Още веднъж се огледах. Травис стоеше в дъното на залата, все още в униформа след дежурството. Улових погледа му и му кимнах. Той ми кимна в отговор и леко се усмихна. Все още не можех да определя чувствата си към Травис, но той заслужаваше уважението ми заради своя героизъм през онзи ужасен ден.
Неотдавна се изясни, че мъжът, който ме бе открил тогава, Джефри Пъркинс, отдавна бил пристрастен към хероина и бил прокуден от семейството си. През онази нощ бе нахлул в кафенето ни, за да се снабди с пари за наркотици.
Дилърът му го бе издал, сключвайки сделка, за да спаси собствената си кожа. Очевидно той отишъл при него същата нощ, целият опръскан в кръв, несвързано бърборещ, че е застрелял някакъв мъж в едно кафене.
После очевидно решил да се вземе в ръце и да се откаже от дрогата, а баща му бил склонен да го приеме обратно в семейството, когато съм го идентифицирала по снимката му.
След ареста баща му отново го лишил от наследство и Джефри се върнал към наркотиците.
Травис се бе конфронтирал с майка си. Той беше добро ченге, с отлични инстинкти и бе осъзнал какво представлява майка му — отмъстителна жена, изпълнена с омраза и жлъч, готова на всичко, за да запази това, което смяташе, че й принадлежи по право: града, парите, уважението, положението в обществото.
Освен това Травис присъстваше в закусвалнята, когато Виктория Хейл ме бе чула да говоря за ареста на Джефри Пъркинс. Така събрал парченцата на пъзела и всичко си паснало.
Как иначе един пристрастен към хероина наркоман щеше да ме открие в закусвалнята през онзи ужасен ден? Ние бяхме подценили ненавистта й към мен — жената, която всъщност бе разкрила манипулациите й, донесли й всичко постигнато през годините.
Травис дойде при мен и ми разказа за своето стълкновение с майка си и за това, че тя отрекла всичко. Но той не й повярвал и й заявил, че ако не напусне града, ще започне разследване срещу нея. Сега, когато Джефри беше мъртъв, Травис знаеше, че не разполага с достатъчно доказателства, за да повдигне обвинение срещу майка си, ала за нея в Пелион вече не бе останало нищо друго освен срама.
След заминаването на Виктория и в отсъствието на изпълнител на завещанието Арчър бе встъпил в правото си на наследник и бе станал собственик на земите на семейство Хейл една година преди двайсет и петия си рожден ден.
Травис изглеждаше отслабнал, небръснат и някак вцепенен, като че ли не бе спал. Той също бе преуспял доста в опитите да манипулира живота на другите хора. В крайна сметка се бе учил от най-добрата. Но мисля, че дълбоко в душата си Травис не бе искал реално да навреди на някого. Майка му обаче беше съвсем друга история. Останах с впечатление, че потресът да разбере каква е тя в действителност и на какво е способна, драматично го бе променил. В очите му бе стаена дълбока тъга, когато с монотонен глас ми съобщи цялата информация за майка си и ме остави насаме със собствената ми скръб в болницата да очаквам завръщането на Арчър.
Залата притихна, когато Арчър приближи стъпалата, водещи към сцената.
Норм, застанал отстрани, вдигна ръце, с жестове му изпрати послание: Срази ги! и окуражително вирна брадичка със сериозно изражение. Върху лицето на Арчър се изписа изненада, но после кимна на Норм. Аз прехапах устна, за не заплача.
Госпожа Ахърн, градската библиотекарка, която за последните четири години бе дала стотици книги на Арчър на различни теми — от зидарство до жестомимичния език, ала нито веднъж не му бе задала нито един въпрос, нито се бе опитала да общува с него, показа с жестове:
— Ние всички сме с теб, Арчър.
В очите й блестяха сълзи и съдейки по изражението й, разбрах, че съжаляваше, задето навремето не бе направила нещо повече за Арчър. Арчър й се усмихна, кимна и отвърна:
— Благодаря.
Когато се качи на сцената и застана зад катедрата, Арчър кимна на преводача, застанал от дясната му страна, когото бе наел да му помага да се обръща към жителите на града при подобни случаи.
Арчър започна да движи ръце и преводачът заговори. Моите очи бяха приковани единствено в Арчър, докато наблюдавах как летят ръцете му, толкова грациозни и уверени в движенията си. Сърцето ми щеше да се пръсне от гордост за него.
— Благодаря ви, че дойдохте — започна той, спря и се огледа. — Земята, върху която е построен този град, принадлежи на семейството ми от много дълго време и аз възнамерявам да я управлявам както предците ми преди мен — с познание и вяра, че всеки човек, който живее тук, е важен, че всеки от вас има право да каже своята дума за всичко, което се случва или не в Пелион. — Огледа многозначително всички лица в множеството пред него, преди да продължи. — В крайна сметка Пелион не е само земята, на която е съграден, а хората, които вървят по улиците му, управляват своите магазини, живеят и обичат в домовете си. — Отново направи пауза. — Надявай се, че в мое лице ще откриете справедлив владелец, а са ми казвали, че съм добър слушател. — Тълпата тихо се засмя, а Арчър за миг се смути и сведе глава, преди отново да подхване: — Тази вечер ще се състои гласуване за плана за развитието на нашия град и аз знам, че за мнозина от вас това е много важен въпрос. Но бих искал всички да знаят, че ако в бъдеще у някой от вас възникнат някакви тревоги или се появят предложения, моята врата е винаги отворена.
Хората го наблюдаваха, усмихваха се и одобрително кимаха, търсеха очите на свои познати и отново си разменяха кимвания.
Накрая Арчър отпусна ръце и за пореден път огледа насъбралите се. Тихите разговори напълно стихнаха, когато очите му срещнаха моите. Усмихнах му се окуражително, но той няколко секунди продължи да се взира в мен, преди отново да вдигне ръце.
— Тук съм заради теб. Тук съм благодарение на теб. Тук съм, защото ти ме видя не само с очите, но и със сърцето си. Тук съм, защото ти искаше да знаеш какво мога да кажа на хората, и защото беше права… всеки човек се нуждае от приятели.
Тихо се засмях и изтрих една сълза от бузата си. Арчър продължи да се взира в мен, очите му бяха пълни с любов.
— Тук съм благодарение на теб — продължи той — и винаги ще бъда тук заради теб.
Въздъхнах дълбоко, сега вече сълзите без свян се стичаха по страните ми. Арчър нежно ми се усмихна, а после обходи с очи залата.
— Благодаря ви, че дойдохте и че ме подкрепихте. Нямам търпение да опозная всички ви по-добре — завърши той.
Някой в задната част на залата започна да ръкопляска, после към него се присъединиха още няколко души, докато накрая всички присъстващи бурно го аплодираха и подсвиркваха. Арчър се усмихна и смутено погледна хората, а аз пролях още няколко сълзи, докато едновременно се смеех и плачех. Няколко души се изправиха, последваха ги още и след миг всички стояха прави и възторжено ръкопляскаха.
Докато оглеждаше с усмивка тълпата, очите му отново срещнаха моите, той вдигна ръце и ми изпрати послание:
— Аз те Бри.
Засмях се и отвърнах:
— Аз те Арчър. Господи, аз те Арчър толкова много.
След това Арчър стисна ръката на преводача и слезе от подиума. Станах от мястото си, а Маги стисна ръката ми, докато бързо минах пред нея. Крачех устремено към него и когато се изправихме един срещу друг, без да обръща внимание на превръзките под ризата си, Арчър ме сграбчи, вдигна ме високо във въздуха и ме завъртя около себе си. Устните му беззвучно се смееха до моите, а златистокафявите му очи грееха от любов.
А аз си помислих, че гласът на Арчър Хейл беше едно от най-прекрасните чудеса на света.