Мия Шеридан
Гласът на любовта (12)

Глава 11

Бри

На следващия ден вървях нерешително надолу по пътеката на Арчър, хапейки устната си. Някъде от задната част на къщата се чуваха звуци, сякаш удряха камък о камък. Завих зад ъгъла и видях Арчър. Той беше гол до кръста, коленичил на четири крака, и подреждаше камъни за нещо, което приличаше на странична тераса.

— Здравей — казах тихо, а той рязко вдигна глава. Изглеждаше леко изненадан, но… доволен? Може би. Арчър не беше от хората, които лесно можеш да разбереш, особено след като не можех да видя лицето му заради рошавата коса, падаща върху челото, брадата и цялата тази растителност, покриваща страните му.

Той кимна, вдигна ръка, сочейки големия камък вдясно от строежа си, и се върна към работата.

Аз бях излязла от закусвалнята в два, после отскочих до вилата, взех душ, метнах се на колелото и дойдох при Арчър. Оставих Фийби при Ан, защото не бях сигурна дали е добре други кучета да бъдат близо до новородените кутрета.

Когато приближих портата на Арчър, не можах да сдържа усмивката, която разцъфтя върху лицето ми, като видях, че е леко отворена.

Приближих до камъка, който току-що ми бе посочил, приседнах накрая и около минута го наблюдавах мълчаливо.

Очевидно в свободното си време той беше каменоделец зидар. Навярно сам бе застлал с камъни дългата входна пътека и вътрешния двор пред къщата. Този мъж беше пълен с изненади. Не можех да не забележа как се движат мускулите му, докато вдигаше поредния камък и го поставяше на мястото му. Нищо чудно, че тялото му беше като изваяно. С всичката тази работа.

— Добре, аз направих списък — заявих, вперила поглед в него, докато се намествах по-удобно върху големия камък.

Арчър ме погледна и повдигна вежди.

Използвах гласа си, за да може той да продължи работата, без да се налага да ме гледа.

Но той клекна, сложи облечените си в ръкавици ръце върху мускулестите си бедра и ме погледна. Носеше избелели работни шорти, наколенки и работни ботуши. Голата му гръд бе загоряла и по нея блестяха капки пот.

— Списък? — попита той.

Кимнах и поставих малък лист върху скута си.

— Имена. За кутретата.

Арчър килна глава настрани.

— Добре.

— И така — подхванах, — може да не се съгласиш, те все пак са твои кучета, но аз мисля, че Иван Гоанит, Хок Стравински и Океана Хамър са супер варианти.

Той се взря в мен. После с лицето му стана истинско чудо. Върху него се разля широка усмивка.

Дъхът ми заседна в гърлото и аз го зяпнах слисано.

— Харесват ли ти?

— Да, харесват ми — отвърна той.

Кимнах и лека усмивка озари лицето ми. Ами това беше добре.

Поседях още малко, наслаждавайки се на лятното слънце и присъствието му, докато го наблюдавах как работи — силните му ръце местеха камъните и ги подреждаха там, където той искаше.

Няколко пъти моят домакин вдигаше очи към мен и ме даряваше с плаха усмивка. След това не разговаряхме много, но тишината беше уютна и приятна.

Накрая аз се изправих и казах:

— Трябва да си вървя, Арчър. Съседката ми Ан има среща и се налага да взема Фийби.

Арчър се изправи, изтри ръце в шортите и кимна.

— Благодаря ти — рече с жестове.

Усмихнах се, кимнах и закрачих към портата. Подкарах към къщи с едва доловима щастлива усмивка на лице.

* * *

Два дни по-късно се връщах от малкия плаж край езерото и когато минах покрай дома на Арчър, портата пак беше открехната. Докато слизах от колелото, по гърба ми полазиха приятни тръпки. Влязох и с Фийби на ръце поех по каменната пътека към малката къща на Арчър.

Почуках на вратата, но отговор не последва, затова тръгнах по посока на кучешкия лай, който се носеше откъм езерото. Докато се промъквах между дърветата, забелязах на брега Арчър и Кити. Закрачих насреща му и когато той ме видя, ми отправи лека, срамежлива усмивка.

— Здравей — поздрави ме с жестове.

Усмихнах се и го погледнах, присвила очи на яркото слънце. Оставих Фийби на земята и казах:

— Здравей.

Няколко минути се разхождаме по брега в непринудено мълчание. Колкото повече време прекарвахме заедно, толкова по-удобно се чувствах с него. Усещах, че той също се чувстваше спокойно и удобно с мен.

Арчър вдигна камък от земята и го запрати към езерото. Той заподскача по водата, като едва докосваше гладката повърхност на езерото. Засмях се, възхитена от умението му.

— Покажи ми как го направи!

Арчър погледна ръцете ми, после сведе глава и започна да оглежда пясъчното крайбрежие за подходящ камък.

Намери един, който бе одобрил, и ми го подаде.

— Колкото е по-плосък, толкова по-добре — обясни той. — Сега го хвърли, сякаш мяташ фризби, така че плоската страна да докосва повърхността на водата.

Кимнах и се приготвих да го хвърля. Запратих го и той се плъзна по водата, подскочи и отново удари водата. Нададох победоносен вик, а Арчър се усмихна.

Той вдигна друг малък камък и го метна към езерото. Той се удари във водата и заподскача… подскача… подскача около двайсет пъти.

— Фукльо — промърморих аз.

Погледнах развеселеното му лице.

— Ти си добър във всичко, с което се захванеш, нали? — наклоних глава настрани и присвих очи насреща му.

За няколко секунди той доби замислен вид, преди да отвърне с жестове:

— Да.

Засмях се. Арчър сви рамене.

— Твоят чичо вкъщи ли те е обучавал? — попитах след минута.

Той ме погледна.

— Да.

— Сигурно трябва да е бил много умен.

Арчър се замисли за секунда.

— Беше. Най-вече що се отнасяше до математика и всички предмети, свързани с науката. Умът му блуждаеше и имаше странен начин на мислене, но ме научи на всичко, което трябваше да знам.

Кимнах, припомняйки си думите на Ан, че Нейтън Хейл бил отличник в училище.

— Преди да дойда тук, аз разпитах за теб в града — признах малко смутено.

Арчър ме погледна и леко се намръщи.

— Защо?

Склоних глава и се замислих.

— След нашата първа среща… нещо ме привлече към теб. — Прехапах устна. — Исках да те опозная. — Страните ми пламнаха.

За секунда Арчър не свали поглед от мен, като че ли се опитваше да разбере нещо. После вдигна още един плосък камък и го хвърли към водата, а той подскочи толкова много пъти, че го изгубих от поглед, преди да потъне.

Поклатих леко глава.

— Само ако те знаеха.

Той се извърна към мен.

— Кой да е знаел какво?

— Всички в града. Някои от тях мислят, че не си наред с главата, сещаш се. — Засмях се тихо. — Наистина е смешно.

Той отново сви рамене, вдигна една пръчка и я хвърли към Кити, която идваше към нас по брега.

— Защо си ги оставил да мислят така?

Арчър издиша шумно и за няколко секунди остана втренчен в езерото, преди да ми отговори.

— Така е по-лесно.

Вгледах се внимателно в него, сетне въздъхнах.

— На мен това не ми харесва.

— Вече много отдавна е така, Бри. Всичко е наред. Това устройва всички.

Не го разбирах напълно, но забелязах как тялото му се напрегна, докато разговаряхме за града, и реших повече да не говорим за това. Исках той да се чувства добре с мен.

— И така, на какво друго можеш да ме научиш? — попитах закачливо, сменяйки темата.

Той повдигна вежда и ме погледна в очите. Стомахът ми се сви и под ребрата ми сякаш запърхаха пеперуди.

— А ти на какво можеш да ме научиш? — контрира Арчър.

Поклатих леко глава, потупвайки с показалец устните си.

— Навярно бих могла да те науча на едно-две неща.

— О, така ли? И на какво? — Очите му леко блеснаха, но той побърза да отвърне поглед.

Преглътнах.

— Хм — прошепнах, но после продължих с жестове, за да го накарам да ме погледне.

— Някога бях много добра готвачка.

Не бях сигурна защо го казах. Наистина вече нямах намерение да готвя за някого или да го уча да готви. Но това беше първата мисъл, която ми хрумна в момента, и исках да запълня странната неловкост, възцарила се помежду ни.

— Искаш да ме научиш да готвя?

Много бавно кимнах.

— Имам предвид, ако това вече не влиза в списъка с безбройните ти умения.

Арчър се усмихна. Все още не бях свикнала с усмивките му, а тази накара сърцето ми да се разтупти малко по-бързо. Усмивките му бяха като рядък дар, с който ме удостояваше. Аз попих тази и я скътах дълбоко в душата си.

— Това би ми харесало — отвърна той след минута.

Кимнах и се усмихнах, а той ме дари с още една от съкровените си усмивки.

Двамата се разхождахме още час по брега, търсехме камъчета и ги хвърляхме във водата, докато накрая не накарах моя да подскочи три пъти.

Когато по-късно се прибрах у дома, осъзнах, че от много дълго време не бях прекарвала толкова хубав ден.

* * *

На следващия ден опаковах няколко сандвича от закусвалнята, прибрах се у дома, взех душ, сложих Фийби в кошницата на велосипеда и отново подкарах към дома на Арчър. Въпреки че аз бях тази, която идваше, и бях инициаторът да прекарваме времето си заедно, чувствах, че той също полага усилия, дори и с това, че ми позволява да го навестявам.

— И така, Арчър — подех, — ако твоят чичо не е знаел жестомимичния език, как си разговарял с него?

Бяхме на неговата морава, Кити лежеше върху одеялото до нас, а тлъстите кутрета се щураха около майка си. Те още бяха слепи и се губеха, но тя ги сгушваше отново при себе си.

Фийби също лежеше наблизо. Проявяваше умерен интерес към кученцата, но не им обръщаше специално внимание.

Арчър погледна към мен от мястото си. Лежеше, подпрял глава на едната си ръка. Бавно се надигна и седна, за да може да използва ръцете си.

— Аз не съм разговарял много с него. — Той сви рамене. — Пишех, ако имах да кажа нещо важно. В останалите случаи просто слушах.

Около минута го изучавах мълчаливо, искаше ми се да мога по-добре да разгледам изражението на лицето му, ала то беше скрито зад цялата тази неподстригана коса.

— Как научи жестомимичния език? — попитах тихо накрая.

— Сам го научих.

Наклоних глава и отхапах от сандвича с пастърма, който държах в ръка. Арчър бе омел своя за около трийсет секунди, но подели пастърмата с Кити. Оставих сандвича.

— Как? От книгите?

Той кимна.

— Аха.

— Имаш ли компютър?

Той ме погледна и леко се намръщи.

— Не.

— Имаш ли електричество?

Сега Арчър ме стрелна развеселено с поглед.

— Да, имам електричество, Бри. Кой няма?

Предпочетох да не изтъквам факта, че той приличаше на човек, който не се нуждае непременно от съвременни удобства. Килнах глава.

— А имаш ли телевизор? — попитах след минута.

Той поклати глава.

— Не, имам книги.

Кимнах, размишлявайки за мъжа пред себе си.

— Всичко това, с което се занимаваш — каменоделство, градинарство, — сам ли си научил тези занаяти?

Той сви рамене.

— Всеки може да се научи да прави всичко, стига да има време. Аз имам време.

Кимнах, отчупих парченце месо от сандвича и го дъвках няколко секунди, преди да попитам:

— Как си се сдобил с всички камъни за пътеката и вътрешния двор?

— Някои събрах край езерото, а други купих в града от магазина за градинарски стоки.

— А как си ги доставили тук?

— Донесох ги — отвърна той и ме погледна, сякаш съм му задала глупав въпрос.

— Значи, не шофираш? — продължих да го разпитвам. — Навсякъде ли ходиш пеша?

— Да — отвърна Арчър и сви рамене. — Добре, дотук с двайсетте въпроса — заяви той. — Ами ти? Какво правиш в Пелион?

Преди да отговоря, около секунда изучавах лицето му. Златистокафявите му очи бяха вперени в мен в очакване на отговора ми.

— Аз съм на нещо като пътешествие — подех, но млъкнах. — Не, знаеш ли какво? Аз избягах — признах. — Моят баща… почина и… случиха се и още някои неща, с които ми беше трудно да се справя, и аз се изплаших и избягах. — Въздъхнах. — Не съм сигурна защо ти го разказах, но всичко е истина.

Той толкова дълго се взира в мен, че се притесних. Почувствах се разголена и отклоних поглед. Когато с крайчеца на окото си видях, че ръцете му се движат, отново го погледнах.

— И получи ли се? — попита той.

— Кое да се е получило? — прошепнах.

— Бягството — отвърна той. — Помогна ли?

Вторачих се в него.

— По-скоро не — отвърнах накрая.

Арчър кимна и ме изгледа замислено, преди да отмести поглед.

Зарадвах се, че той не се опита да ми каже нещо ободряващо. Понякога разбиращото мълчание беше много по-хубаво от куп безсмислени думи.

Огледах безупречно подредения двор, бялата къща — малка, но добре поддържана. Искаше ми се да го попитам откъде има пари, за да живее тук, но реших, че няма да е тактично. Той навярно живееше от някаква застрахователна полица, която неговият чичо му беше оставил… или може би родителите му. Господи, Арчър бе преживял толкова много загуби.

— И така, Арчър — промълвих накрая, повеждайки разговора в друга посока, — онзи кулинарен урок, за който бях споменала… Свободен ли си тази събота? В пет часа, при теб? — повдигнах вежда.

Той леко се усмихна.

— Не знам. Трябва да го уточня със социалния си секретар.

— Да не би да се опитваш да се шегуваш?

Той повдигна вежда.

— Вече имаш напредък — заключих аз.

Той се усмихна по-широко.

— Благодаря, упражнявах се.

Засмях се. Очите му заблестяха и погледът му се спря върху устните ми. Онези пеперуди отново запърхаха и двамата отвърнахме погледи.

Не след дълго събрах вещите си, извиках малкото си куче, сбогувах се с Арчър и закрачих по каменната пътека.

Когато стигнах до портата, се спрях и погледнах към малката къща зад мен. Внезапно ми дойде на ум, че Арчър Хейл сам се бе научил на цял един език, но не бе имал с кого да разговаря.

Докато не се появих аз.

* * *

На следващия ден в закусвалнята носех сандвич „Рубен“^[1] и пържени картофки за Кал Тремблей и запечен сандвич с бекон, маруля и сирене, гарниран с картофена салата, за Стюарт Пърсел на маса три, когато звънчето над вратата иззвъня. Вдигнах глава и видях да влиза Травис, облечен в униформа. Той широко ми се усмихна и посочи с жест към бара, питайки дали го обслужвам. Усмихнах му се, кимнах и тихо отвърнах:

— Ей сега идвам.

Сервирах сандвичите на клиентите, долях чашите им с вода, а после се върнах зад бара, край който се бе настанил Травис.

— Здрасти — поздравих го с усмивка. — Как си? — Вдигнах каничката с кафе и въпросително повдигнах вежди.

— Да, моля — отвърна той за кафето и аз започнах да наливам. — Опитвах се да ти се обадя — рече той. — Да не би да ме избягваш?

— Да те избягвам… о, по дяволите! Минутите ми свършиха. Дявол да го вземе. — Плеснах се с длан по челото. — Извинявай, телефонът ми е с ваучер и забравих да го заредя. Рядко го използвам.

Той повдигна вежди.

— Нямаш ли семейство у дома, с което да поддържаш връзка?

Поклатих глава.

— Неколцина приятели, но баща ми почина преди шест месеца и… не, всъщност нямам.

— Господи, съжалявам, Бри — промълви той и лицето му доби загрижено изражение.

Махнах с ръка. Нямаше да се поддам на емоциите по време на работа.

— Всичко е наред. Добре съм.

Почти бях добре. Напоследък много по-добре.

Той ме изучава за секунда.

— Ами звънях, за да те попитам дали искаш да вечеряш с мен, както говорихме?

Облегнах бедро на бара и му се усмихнах.

— Значи, ти си ме издирил, когато не съм отговорила на обажданията ти?

Той се ухили.

— Е, не бих го нарекъл първокласен шпионаж.

Засмях се, но думите му ми напомниха за Арчър и поради някаква странна причина ме обзе чувство на вина. Защо? Нямах представа. Нашето приятелство процъфтяваше, ала в много отношения той все още си оставаше загадка. Предполагам, разбирах това, но бях бясна, че целият проклет град го пренебрегваше, когато той всъщност беше един невероятно умен, нежен мъж, който, доколкото можех да съдя, никога никому не бе сторил зло. Това не беше честно.

— Хей, Земята вика Бри — рече Травис, изтръгвайки ме от мислите. Бях се загледала през прозореца.

Поклатих леко глава.

— Извинявай, Травис. Просто се замислих за миг. Понякога мозъкът ми наистина прилича на черна дупка. — Засмях се смутено. — Както и да е, разбира се, ще вечерям с теб.

Той повдигна вежди.

— Е, постарай се да скриеш радостта си по повод на събитието.

Прихнах и тръснах глава.

— Не, извинявай, аз просто… само вечеря, нали?

Събеседникът ми се подсмихна.

— Имах предвид ордьовър… може би дори десерт…

Засмях се.

— Добре.

— В петък вечер, става ли?

— Да, чудесно. — Вдигнах пръст към двойката, която току-що бе заела една от масите ми, и те се усмихнаха. — Трябва да се връщам на работа, но ще се видим в петък? — Надрасках адреса си върху лист от бележника за поръчките и му го подадох.

— Аха, какво ще кажеш да те взема в седем?

— Идеално — отново се усмихнах. — До скоро. Докато заобикалях бара, за да се отправя към масата с клиентите, забелязах как той се облегна назад в стола, за да се полюбува на задните ми части.