Мия Шеридан
Гласът на любовта (28)

Глава 27

Арчър — седемгодишен, май

— Арчър! — извика мама. Гласът й звучеше малко изплашено. — Бебче, къде си?

Бях под масата в трапезарията, плътната покривка ме скриваше, докато седях на колене на пода с моите войници.

Поколебах се, но когато мама ме повика отново, този път с по-голяма тревога в гласа, изпълзях изпод масата и отидох при нея. Не исках мама да е изплашена, но също така знаех, че става нещо, затова аз също бях изплашен.

Цяла сутрин мама шепна нещо по телефона, а през последния половин час беше на горния етаж, събираше дрехи и ги подреждаше в куфари.

Тогава се скрих под масата и чаках да видя какво ще последва.

Знаех, че каквото и да ставаше, то се случваше, защото татко вчера се прибра много късно, отново миришеше на парфюма на друга жена и зашлеви мама през лицето, когато тя му каза, че вечерята вече е изстинала.

Имах чувството, че мама повече не можеше да издържа. Ако трябваше да отгатна с кого е говорила по телефона, щях да кажа, че е чичо Конър.

Мама тъкмо завиваше зад ъгъла, за да влезе в трапезарията, когато аз се подадох изпод масата.

— Арчър, скъпи — дълбоко въздъхна тя, погали ме по бузата и се приведе така, че очите й да са на едно ниво с моите. — Разтревожих се за теб.

— Извинявай, мамо.

Лицето й омекна, тя ми се усмихна и отметна кичур коса от челото ми.

— Всичко е наред, но трябва да направиш нещо за мен. Наистина е много важно. Как мислиш, ще можеш ли да ме изслушаш и да направиш това, за което ще те помоля, без сега да ми задаваш въпроси?

Кимнах.

— Добре, много добре. — Тя се усмихна, но после усмивката изчезна и лицето й отново добри тревожно изражение. — Ще заминем, Арчър — аз, ти и твоят… чичо Конър. Знам, че в момента това ти се струва странно, и предполагам, че имаш много въпроси за твоя татко, но…

— Искам да замина — прекъснах я и се изправих. — Повече не желая да живея с него.

Няколко секунди мама просто се взира в мен, после стисна устни. Издиша и отново прокара ръка през косата ми. В очите й заблестяха сълзи.

— Не бях добра майка — промълви тя и поклати напред-назад глава.

— Ти си добра майка! — заявих аз. — Ти си най-добрата майка на света. Но аз искам да живея с чичо Конър. Не желая татко да те удря или да те кара да плачеш.

Тя подсмръкна, изтри една сълза от бузата си, а после кимна към мен.

— Ние ще бъдем щастливи, Арчър, чуваш ли ме? Ти и аз, ние ще бъдем щастливи.

— Добре — съгласих се, без да откъсвам очи от красивото й лице.

— Добре — каза тя и най-накрая се усмихна.

Точно в този миг входната врата се отвори и чичо Конър бързо влезе вътре. Лицето му изглеждаше напрегнато.

— Готова ли си? — попита, гледайки мама.

Тя кимна.

— Куфарите са ето там. — Тя наклони глава към четирите куфара, които стояха в подножието на стълбата.

— Добре ли си? — попита чичо Конър и погледът му се плъзна по нея, сякаш искаше да се увери, че е цяла.

— Ще бъда. Отведи ни оттук — прошепна тя.

За няколко секунди лицето на чичо Конър доби такова изражение, като че ли нещо го болеше, но после се усмихна и погледна към мен.

— Готов ли си, шампионе?

Кимнах и последвах него и мама до входната врата. Двамата се огледаха, а чичо Конър сложи куфарите в багажника на колата. Въпреки че на улицата нямаше никого, сякаш и двамата изпитаха облекчение, когато седнахме в колата и потеглихме.

Щом излязохме от Пелион, видях как на предната седалка чичо Конър сграбчи ръката на мама, а тя се извърна към него, издаде въздишка на облекчение и върху устните й се мярна едва забележима усмивка.

— Аз, ти и нашето момче — нежно каза чичо Конър. — Само ние.

— Само ние — прошепна мама и онова нежно изражение пробяга по лицето й.

После мама извърна поглед към мен и замълча за секунда, преди да каже:

— Взех твоя „Лего“ и няколко от книжките ти, бебче. — Усмихна се и подпря глава на облегалката на седалката, без да отделя поглед от мен. Изглежда, с всеки километър напрежението малко по малко я напускаше.

Аз само кимнах. Не попитах къде отиваме. Не ме интересуваше. Стига да съм по-далеч оттук, всяко място беше хубаво.

Чичо Конър погледна към мама.

— Сложи си колана, Лис.

Мама се усмихна.

— За пръв път от няколко години имам чувството, че не съм вързана против волята си — рече тя и тихо се засмя. — Но всичко е наред, безопасността е на първо място. — Тя наклони глава, смигна му и се усмихна. Това беше мама, която обичах да виждам — когато очите й сияеха, а гласът й беше нежен и закачлив. Можеше да каже нещо, което ще те накара да се посмееш над себе си, но мило, така че да усетиш нейната топлота и доброта.

Мама се протегна към своя колан и внезапно почувствахме силен удар. Колата се отклони рязко встрани. Мама изкрещя, а чичо Конър изруга: „О, по дяволите!“, докато се опитваше да ни задържи на пътя.

Колата започна да се преобръща, чух писъци, стържене на метал в метал, звън на строшени стъкла и собствените си викове. Колата продължи да се преобръща и тресе, както ми се стори, с часове, накрая спря със силен скърцащ звук.

Обхвана ме ужас, започнах да плача и да крещя:

— Помощ! Помогнете ми!

Чух висока въздишка отпред, а после чичо Конър започна да вика името ми, повтаряйки, че всичко ще бъде наред. Чух го как разкопчава колана си и с ритник отваря вратата. Не можех да отворя очи, струваше ми се, че са залепени.

Чух как задната врата се отваря, после почувствах топлата ръка на чичо Конър върху рамото си.

— Всичко ще бъде наред, Арчър. Аз ще разкопчая колана ти. Допълзи до мен. Можеш да го направиш.

Най-накрая се заставих да отворя очи и да погледна в лицето на моя чичо. Ръката му беше протегната към мен. Сграбчих я и той ме издърпа навън на топлото пролетно слънце.

Чичо Конър отново говореше и гласът му звучеше странно.

— Арчър, трябва да дойдеш с мен, но искам да се обърнеш с гръб, когато ти кажа, става ли?

— Става. — Ужасът и неизвестното ме накараха да се разплача още по-силно.

Чичо Конър ме улови за ръката и ме поведе по пустото шосе, аз вървях съвсем малко зад него. Той постоянно поглеждаше назад към колата, с която се бяхме сблъскали, но когато веднъж набързо се озърнах, не видях някой да излиза от нея. Дали всички вътре бяха мъртви? Какво се бе случило?

— Обърни се, Арчър, и почакай тук, синко — каза чичо Конър, а гласът му звучеше, като че ли нещо го давеше.

Послушах го и отметнах глава назад, за да гледам чистото синьо небе. Как можеше нещо толкова лошо да се случи под толкова чисто, безоблачно и синьо небе?

Изведнъж чух зад гърба си сърцераздирателен вопъл и се обърнах въпреки забраната. Не можах да се сдържа.

Чичо Конър беше паднал на колене отстрани на пътя, главата му бе отметната назад и той ридаеше, вперил поглед в небето. Държеше в ръце отпуснатото тяло на мама.

Наведох се и повърнах в тревата. След няколко минути се изправих, дишах трудно и едва смогвах да си поема дъх. Политнах назад и се препънах в собствените си крака.

Тогава го видях да идва към нас. Моят баща. С пистолет в ръка. Лицето му бе изкривено от омраза, докато се клатушкаше по пътя. Беше пиян. Мислех, че ще почувствам страх, но разбирах, че той вече беше сторил най-страшното. Вцепенено се отправих към чичо Конър.

Той внимателно положи тялото на мама върху земята и се изправи. Погледът му бе прикован в баща ми. Чичо Конър тръгна към мен и ме бутна зад гърба си.

— Не приближавай, Маркъс! — изкрещя той.

Баща ми спря на няколко метра и ни погледна свирепо. Олюляваше се и очите му бяха кървясали. Приличаше на чудовище. Той беше чудовище. Неистово размахваше пистолета и чичо Конър ме сграбчи здраво, за да остана плътно зад гърба му.

— Хвърли проклетия пистолет, Маркъс — процеди чичо Конър. — Нима не направи достатъчно днес? Алиса… — Издаде звук, приличащ на вопъл на ранено животно и аз почувствах как за миг коленете му се подгъват, но той бързо се окопити.

— Мислеше, че просто ще офейкаш от града с моето семейство? — изкрещя чудовището.

— Те никога не са били твое семейство, откачен кучи сине! Алиса… — Той отново издаде онзи задавен звук и не довърши мисълта си. — А Арчър е мой син. Той е моето момче. И ти го знаеш, както и аз.

Имах чувството, че някой ми е забил юмрук в корема. Изписках немощно, а ръката на Конър ме стисна още по-силно. Аз бях негов син? Опитах се да проумея чутото. Не бях свързан с чудовището? Не бях част от него? Аз бях син на Конър. Конър беше моят татко. И моят татко беше от добрите.

Надзърнах, за да погледна чудовището, което ни гледаше.

— Алиса винаги е била курва. Не се съмнявам в това. И момчето все едно ти е одрало кожата, не мога да го отрека. — Думите се изляха като порой, както винаги, когато той беше пиян.

Конър стисна ръце в юмруци и когато вдигнах поглед към него, видях, че челюстта му не се движеше, докато говореше.

— Ако нашата майка можеше да те види сега, щеше да си изплаче очите, задето си се превърнал в такъв мерзавец.

— Майната ти! — озъби се чудовището. Очите му пламтяха от ярост и той продължи още по-злобно: — Знаеш ли кой ми каза, че се опитваш да избягаш от града с моята съпруга? Твоята съпруга. Аха, тя дойде при мен и ми каза, че смяташ да офейкаш и по-добре да отида да си взема това, което ми принадлежи. И затова съм тук, вземам си своето. Макар да виждам, че в случая малко съм закъснял. — Той посочи мама, която лежеше отстрани на пътя.

Неистов гняв замъгли мозъка ми. Конър беше моят баща. Той искаше да отведе мен и мама далеч от чудовището, а чудовището бе провалило всичко. Както винаги, чудовището бе провалило всичко. Пъргаво заобиколих краката на Конър и хукнах към чудовището толкова бързо, колкото ме държаха краката. Гръмък рев се изтръгна от гърдите на Конър и аз го чух да крещи: „Арчър!“, сякаш животът му зависеше от това. Чух го как тича след мен, чудовището вдигна пистолета и стреля, и аз извиках, но прозвуча като някакво бълбукане. Почувствах как нещо остро и горещо проряза шията ми като нож, и паднах на земята. Вдигнах ръце към гърлото си и когато ги свалих, за да ги погледна, целите бяха в кръв.

Чух нов, по-гръмовен рев и всичко потъна в мрак. Когато се свестих, чичо Конър, не, почакайте, мина ми смътната мисъл, моят татко, моят истински татко, ме люлееше в ръцете си, а по страните му се стичаха сълзи.

Очите ми откриха чудовището, беше паднало на колене там, където бе стояло допреди няколко минути. Или бяха часове? Всичко беше като в мъгла, забавено.

— Моето момче, моето момче, моето мило момче — отново и отново повтаряше Конър. Той говореше за мен. Аз бях неговото момче. Огромно щастие преизпълваше гърдите ми. Имах баща, който беше щастлив, че съм негов син.

— Вината е само негова — изкрещя чудовището. — Ако не беше той, Алиса нямаше да се залепи за жалкия ти задник! Ако не беше той, Алиса сега нямаше да лежи на пътя със счупен врат! — Крещеше като побъркан, но изведнъж ме заля тъга, исках някой да ми каже, че това не беше вярно. Моя ли беше вината? Конър, моят баща, трябваше да си го напомня, не му каза, че не е, просто притискаше нещо на шията ми с обезумял поглед.

Продължих да гледам със замъглен поглед моя истински баща и внезапно видях как лицето му пребледня и посегна към нещо встрани. Не носеше ли там своя пистолет? Помислих, че май точно така беше. Обикновено кобурът с оръжието му висеше от тази страна дори когато не беше на работа. Няколко пъти го бях молил да ми даде да го видя, но той все ми отказваше. Каза, че когато порасна, ще ме заведе на стрелбището и ще ме научи как правилно да си служа с оръжие.

Измъкна ръката си изпод мен и насочи пистолета към чудовището. Очите ми бавно се извърнаха към него и видях точния миг, когато той осъзна какво смята да направи истинският ми баща. Чудовището също вдигна оръжието си.

Двата пистолета изгърмяха едновременно и аз почувствах как истинският ми баща подскочи и падна. Опитах се да извикам, ала бях прекалено уморен, замръзнал и вцепенен. Очите ми отново се насочиха към чудовището. То лежеше на земята, а под него бавно се образуваше локва кръв.

Клепачите ми натежаха, очите ми искаха да се затворят и аз почувствах как тялото на истинския ми баща натежа върху мен. Но как бе възможно това, когато той стоеше над мен, а мама беше до него? Двамата изглеждаха толкова ведри и спокойни. Вземете ме със себе си! — крещях в главата си. Но те само се спогледаха, а мама се усмихна нежно и тъжно промълви: Не още. Не още, мое сладко момче.

И изчезнаха.

Някъде в далечината чух да изскърцват спирачки и да спира друга кола, раздадоха се приближаващи стъпки. За десетте минути, през които животът, който познавах, рухна, покрай нас не бе минала нито една друга кола.

Силен писък разцепи въздуха и аз усетиха как тялото ми потрепери.

— Ти! — крещеше женски глас. Беше леля Тори. Познах гласа й. — О, господи, о, господи! Вината е само твоя! — Отворих очи. Тя сочеше с пръст към мен, а очите й бяха пълни с омраза. — Вината е само твоя! — После тя продължи да крещи отново и отново, и отново, докато светът около мен избледняваше и синьото небе се превърна в черно.