Мия Шеридан
Гласът на любовта (3)

Глава 2

Бри

Преметнах раницата през рамо, взех от пасажерската седалка малката транспортна кучешка чанта и захлопнах вратата на колата. Една минута постоях неподвижно, заслушана в сутрешното цвърчене на щурците, което се разнасяше наоколо, едва доловимо сред тихия шепот на листата на дърветата, полюшвани от нежния полъх на вятъра. Небето беше яркосиньо и сред пролуките между малките къщи пред мен успях да зърна блещукащата повърхност на езерото. Присвих очи и погледнах към бялата вила, върху чийто преден прозорец все още се виждаше табела с надпис, че се дава под наем. Постройката беше овехтяла и малко запусната, но излъчваше очарование, което тутакси ме привлече. Представих си как вечер седя на верандата, наблюдавайки тихият вятър, който поклаща клоните на дърветата, заобикалящи къщичката, докато луната изгрява над езерото зад мен, и вдъхвам въздуха, наситен със свежото ухание на борове и езерна вода. Усмихнах се на своите мисли. Надявах се, че и отвътре вилата ще е толкова чаровна или поне чиста.

— Какво мислиш, Фибс? — попитах меко. Фийби одобрително излая от своята чанта.

— Да, и аз мисля така — съгласих се.

Стар седан спря до малкия ми фолксваген бръмбар и от него слезе възрастен плешив мъж, който се запъти към мен.

— Бри Прескот?

— Да, аз съм. — Усмихнах се и пристъпих няколко крачки напред, за да стисна ръката му. — Благодаря ви, че се съгласихте толкова бързо да се срещнете с мен, господин Коник.

— Моля ви, наричайте ме Джордж — усмихна ми се на свой ред той и двамата се отправихме към вилата. Под краката ни хрущяха пепелта и изсъхналите борови иглички. — Срещата с вас не е проблем. Вече съм пенсионер и нямам график, който да спазвам. Така че всичко е наред. — Изкачихме трите дървени стъпала до малката веранда, а той извади връзка е ключове от джоба си и затърси подходящия.

— Ето го — заяви спътникът ми, пъхна ключа в ключалката и отвори входната врата. Щом пристъпихме вътре, ни посрещна миризма на прах, примесена с лекия мирис на плесен. Аз се огледах.

— Съпругата ми идва тук, когато има възможност, за да избърше праха и да подреди едно-друго, но както виждате, не е зле да се поизчисти. Норма не може да идва толкова често, както по-рано, заради артрита и другите болежки. Къщата беше празна през цялото лято.

— Всичко е наред — уверих го с усмивка. Сложих чантата с Фийби до вратата и влязох в стаята, която според мен служеше за кухня. Вътре вилата се нуждаеше не от поизчистване, а от генерално почистване. Но аз тутакси се влюбих в мястото. Беше малко странно и очарователно. Когато повдигнах две покривала, открих, че мебелите са доста стари, но подбрани с вкус. Подовете бяха покрити с широки дъски от красиво, грубо издялано дърво, а стените — боядисани в дискретни и успокояващи тонове.

Кухненските уреди бяха старомодни, но мен ме устройваха. Освен това не бях сигурна, че някога отново ще ми се прииска да готвя.

— Спалнята и банята са отзад… — подхвана господин Коник.

— Наемам я — прекъснах го, сетне се засмях и леко поклатих глава. — Искам да кажа, ако все още е свободна и вие сте съгласен, наемам вилата.

Той се засмя.

— Ами да, това е чудесно. В такъв случай ще донеса от колата договора за наем и ще обсъдим подробностите. Включил съм предварителен депозит, но можем да се споразумеем, ако това ви затруднява.

Поклатих глава.

— Не, няма проблем. Устройва ме.

— Добре тогава. Ей сега се връщам — рече той и се отправи към вратата.

Докато го нямаше, минах по коридора и надникнах в спалнята и банята. И двете стаи бяха малки, но за мен бяха идеални, точно както си ги представях. Вниманието ми привлече големият прозорец на спалнята с изглед към езерото. Не можах да сдържа усмивката си, докато се любувах на дървения пристан, водещ към спокойната гладка вода, преливаща в изумителен син цвят на ярката утринна светлина.

В далечината се виждаха две лодки, които приличаха на две точици на хоризонта.

Внезапно, докато гледах искрящата водна повърхност, се изпълних със странно желание. Исках да заплача, ала не от мъка, а от щастие. Но чувството започна да изчезва също толкова бързо, колкото се бе появило, оставяйки у мен усещане за странна и необяснима тъга.

— Ето ме отново! — подвикна господин Коник, хлопвайки входната врата. Излязох от стаята, за да подпиша документите за мястото, което щях да наричам свой дом — поне за известно време, — и въпреки всичко изпълнена с надеждата, че тъкмо тук най-после ще намеря малко покой.

* * *

Норма Коник бе оставила почистващи препарати във вилата, затова, след като измъкнах куфара от колата и го отнесох в спалнята, се заех за работа. Три часа по-късно отметнах влажен кичур коса от очите се и се изправих, за да се полюбувам на работата си. Дървените подове бяха измити и блестяха от чистота, от мебелите бяха свалени всички покривала и в цялата къща нямаше нито прашинка. В дрешника в коридора открих спално бельо и кърпи, които изпрах и изсуших в пералнята и сушилнята, които се намираха до кухнята, а накрая оправих леглото. Кухнята и банята бяха изтъркани и дезинфекцирани с препарат и аз отворих прозорците, за да нахлуе топлият летен бриз, полъхващ откъм езерото. Не исках прекалено силно да се привързвам към това място, но в този миг бях изпълнена със задоволство.

Разопаковах малкото тоалетни принадлежности, които бях нахвърлила в куфара, и ги подредих в шкафчето с лекарствата в банята, после си взех дълъг хладен душ, отмивайки от тялото си няколкочасовото чистене и още по-уморителните часове на пътуването. Пътуването с кола от моя роден град Синсинати, щата Охайо, бе продължило шестнайсет часа. Изминах половината разстояние и спрях първата вечер да пренощувам в един мотел край шосето, а през втората нощ шофирах, за да пристигна тук тази сутрин. Предишния ден се бях отбила в малко интернет кафене в Ню Йорк, за да огледам офертите за даване на жилища под наем в града, към който се бях запътила. Градът в щата Мейн, който бях избрала, беше популярна туристическа дестинация, затова след повече от час старателно търсене попаднах на тази вила, намираща се най-близо до него, от другата страна на езерото, в малък град на име Пелион^[1].

След като се подсуших, облякох чисти шорти и тениска и взех мобилния телефон, за да се обадя на най-добрата си приятелка Натали. Тя ми бе звъняла няколко пъти, след като й изпратих есемес, че заминавам, но аз й отговарях само със съобщения. Дължах й едно истинско телефонно обаждане.

— Бри? — обади се Натали на фона на шумен разговор.

— Здравей, Нат, моментът не е ли удобен?

— Изчакай, излизам навън. — Тя закри с ръка микрофона, каза нещо на някого и отново заговори: — Не, изобщо не е неудобен! Умирах от желание да говоря с теб! Обядвам с мама и леля. Те могат да ме почакат няколко минути. Тревожех се за теб — додаде тя с леко обвинителна нотка в гласа.

— Знам — въздъхнах аз. — Извинявай. Аз съм в Мейн. — Бях й казала, че тръгвам за насам.

— Бри, ти толкова бързо замина. Господи, успя ли изобщо да вземеш някакъв багаж?

— Няколко неща. Достатъчно засега.

Тя недоволно изпухтя.

— Добре. Кога се връщаш у дома?

— Не знам. Мисля да остана малко. Както и да е, Нат, не съм ти споменавала, но парите ми привършват — току-що изхарчих голяма част от тях за депозит за наема на вилата. Трябва да си намеря работа, поне за два-три месеца, за да спестя достатъчно за обратния път до вкъщи и да имам с какво да живея още няколко месеца, след като се върна.

Нат замълча за миг.

— Нямах представа, че положението е толкова зле. Но, Бри, скъпа, ти си завършила колеж. Върни се у дома и използвай образованието си. Не е нужно да живееш като някаква скитница в един град, където никого не познаваш. Вече ми липсваш. И на Ейвъри и Джордан им липсваш. Позволи на приятелите си да ти помогнат да се върнеш към живота — ние те обичаме. Мога да ти изпратя пари, ако това ще ти помогне по-скоро да се върнеш у дома.

— Не, не, Натали. Наистина. Аз… нуждая се от това време, разбираш ли? Знам, че ме обичаш. Аз също те обичам — додадох тихо. — Обичам всички ви. Но просто в момента трябва да направя точно това.

Тя отново замълча.

— Заради Джордан ли е?

— Не, не съвсем — отвърнах, след като две секунди дъвках устната си. — Искам да кажа, може би това просто беше капката, преляла чашата, но не, не бягам от Джордан. Обаче случилото се беше последното, от което имах нужда, разбираш ли? Всичко ми дойде… прекалено много.

— О, скъпа, човек не може да издържа до безкрайност, всичко си има граница. — Тъй като аз не отговорих, тя въздъхна и рече: — Значи, това донякъде шантаво, непланирано пътешествие из страната наистина ти помага? — Долових усмивка в гласа й.

Засмях се тихичко.

— В някои отношения може би. От друга страна, засега не съвсем.

— Значи, те още не са си отишли? — попита Натали тихо.

— Не, Нат, още не са. Но имам хубаво усещане за това място. Наистина ми харесва. — Опитах се да звуча по-бодро и възторжено.

Натали отново се умълча.

— Скъпа, не мисля, че работата е в мястото.

— Нямах това предвид. Просто исках да кажа, че това място ми се струва подходящо, за да избягаш за малко от… о, боже, ти трябва да вървиш. Майка ти и леля ти те чакат. Друг път ще поговорим за това.

— Добре — неохотно се съгласи приятелката ми. — Значи, си в безопасност?

Замълчах. Вече никога не се чувствах напълно в безопасност. Дали изобщо някога щях отново да се почувствам?

— Да, тук е красиво. Намерих къща съвсем близо до езерото. — Погледнах през прозореца зад мен и отново се насладих на спокойната гладка вода.

— Може ли да ти дойда на гости?

Усмихнах се.

— Нека първо се устроя. Може би преди да потегля обратно за вкъщи?

— Добре, договорихме се. Наистина ми липсваш.

— Ти също. Много скоро ще ти се обадя, става ли?

— Добре. Чао, скъпа.

— Чао, Нат.

Затворих телефона, пристъпих до големия прозорец, спуснах щорите на моята нова спалня и се покатерих в оправеното с чисти чаршафи легло. Фийби се сгуши в краката ми. Заспах в минутата, в която главата ми докосна възглавницата.

* * *

Събудиха ме чуруликането на птичките и далечното плискане на водата в брега. Претърколих се на другата страна и погледнах часовника. Беше малко след шест часа вечерта. Протегнах се и седнах, за да се ориентирам.

Станах, докато Фийби се щураше около мен, и измих зъбите си в малката баня. След като изплакнах уста, се вгледах в отражението си в огледалото върху шкафчето с лекарствата. Под очите ми все още се виждаха тъмни кръгове, макар и малко поизбледнели от петте часа сън. Щипнах бузите си, за да порозовеят, усмихнах се с широка неестествена усмивка, сетне поклатих глава.

— Всичко ще се оправи, Бри. Ти си силна и отново ще бъдеш щастлива. Чуваш ли ме? Има нещо добро в това място. Усещаш ли го? — Наклоних глава и още минута се взирах в лика си в огледалото. Много хора разговарят с отражението си в банята, нали? Напълно нормално. Изсумтях тихо и отново леко поклатих глава. Измих лицето си, а после бързо прибрах дългата си светлокестенява коса в хлабав кок на тила.

Отидох в кухнята и отворих камерата, където бях прибрала замразените храни, които бяха в хладилната чанта в колата. Не бях донесла много храна — само няколко продукта, които бяха в хладилника у дома: два-три пакета полуфабрикати за микровълнова печка, мляко, фъстъчено масло, хляб и малко плодове. Имах и половин торба кучешка храна за Фибс. Това щеше да ми стигне за два дни, докато намеря местната бакалия.

Пъхнах пакет замразени спагети в микровълновата върху кухненския плот, а след като се стоплиха, ги изядох с пластмасова вилица. Докато се хранех, гледах през прозореца на кухнята. Забелязах възрастна жена в синя рокля и с късо подстригана побеляла коса да излиза от къщата до моята и да се отправя към моята веранда с кошница в ръка. Когато чух лекото почукване, хвърлих картонената опаковка в кошчето за боклук и отидох да отворя.

Разтворих широко вратата и възрастната жена на прага топло ми се усмихна.

— Здравей, скъпа, аз съм Ан Кабът. Изглежда, ти си моята нова съседка. Добре дошла при нас.

Усмихнах й се и поех кошницата, която ми подаде.

— Бри Прескот. Благодаря. Много мило. — Повдигнах края на кърпата, метната върху кошницата, и мигом усетих сладкия аромат на мъфини с боровинки. — О, боже, ухае божествено! — възкликнах. — Ще влезете ли?

— Всъщност смятах да те поканя да пийнем по чаша чай с лед на моята веранда. Току-що го приготвих.

— О — поколебах се аз, — ами да, разбира се. Почакайте само секунда да се обуя.

Влязох вътре, оставих мъфините върху кухненския плот, а после забързах към спалнята, където бях изритала джапанките.

Когато се върнах, Ан бе застанала в края на верандата и ме чакаше.

— Вечерта е толкова приятна. Всяка вечер гледам да излизам и да се наслаждавам на спускащия се здрач. Много скоро ще започна да се оплаквам от студа.

Двете се отправихме към дома й.

— Значи, вие живеете тук през цялата година? — попитах и й хвърлих кос поглед.

Жената кимна.

— Повечето от нас, от тази страна на езерото, живеят тук през цялата година. Туристите не се интересуват от тази част на града. Ето там — тя посочи към далечния бряг на езерото, едва видим от това разстояние — се намират всички туристически атракции. Мнозинството от жителите на нашия град нямат нищо против, дори настоящото положение им харесва. Разбира се, всичко това много скоро ще се промени. Жената, която притежава града, има планове за бъдещото развитие на това място, които ще привлекат туристите и тук. — Новата ми позната въздъхна, докато изкачвахме стъпалата към верандата, после се отпусна в едно от плетените кресла. Аз се настаних на двуместната люлка и се облегнах на възглавницата.

Верандата й беше красива и по домашно уютна, изпълнена с удобни плетени столове и светлосини и жълти възглавнички. Навсякъде се виждаха делви с цветя, а гирлянди от петунии и пълзящи растения се спускаха по стените.

— Какво мислите за привличането на туристите на това място?

Моята домакиня леко се намръщи.

— На мен ми харесва нашия тих град. Бих казала, че предпочитам да останат на другия бряг. Според мен и без това има достатъчно преминаващи туристи. Освен това ми харесва атмосферата на нашия малък град. Сигурно ще построят сгради с жилища и повече няма да има малки къщи с изглед към езерото.

Аз се намръщих.

— Колко жалко — промълвих, осъзнала какво има предвид — щеше да й се наложи да се премести.

Събеседницата ми махна пренебрежително с ръка.

— Аз ще бъда добре. Това, което ме тревожи повече, е, че на мнозина от жителите на градчето ще им се наложи да се откажат от бизнеса си заради разширяването.

Кимнах, все още намръщена. Двете останахме мълчаливи за миг, после аз заговорих:

— Когато бях малка, със семейството ми идвахме на почивка от другата страна на езерото.

Госпожа Кабът вдигна каната с чай от малката масичка редом с нея, наля две чаши и ми подаде едната.

— Наистина ли? И какво те доведе отново тук?

Отпих глътка от чая, съзнателно забавяйки отговора с няколко секунди.

— Предприела съм малко пътешествие — рекох накрая. — Бях щастлива тук през онова лято. — Свих рамене. Опитах се да се усмихна, но разговорите за семейството ми все още предизвикваха болезнено стягане в гърдите. Постарах се да изобразя приятно изражение.

Възрастната жена ме огледа за секунда, докато отпиваше от чая си. После кимна.

— Е, скъпа, струва ми се, че планът ти звучи добре. Мисля, че ако това място някога ти е донесло щастие, може отново да ти го донесе. Някои места са просто сякаш създадени да носят покой.

Тя ми се усмихна топло и аз й отвърнах с усмивка. Не й казах, че имаше и друга причина да съм тук. Това място беше последното, където нашето семейство беше истински щастливо и безгрижно. Когато се върнахме у дома от това пътуване, на мама й откриха рак на гърдата. Тя почина шест месеца по-късно. И оттогава насетне бяхме само двамата с татко.

— Колко дълго възнамеряваш да останеш? — попита Ан, изтръгвайки ме от спомените.

— Не съм сигурна. Нямам конкретен маршрут. Ала ще ми е нужна работа. Познавате ли някого, който наема персонал?

Тя остави чашата си.

— Всъщност да. В закусвалнята в града се търси сервитьорка за сутрешната смяна. Те предлагат закуска и обяд. Онзи ден бях там и видях обявата. Момичето, което работеше, има бебе и реши да остане у дома да го гледа. Заведението се намира на главната улица и се казва „При Норм“. Мястото е много приятно и винаги има посетители. Кажи им, че Ан те изпраща. — Тя ми смигна.

Двете поседяхме мълчаливо около минута, отпивайки от чая. Около нас цвърчаха щурци и от време на време в ухото ми жужеше комар. Чувах далечните викове на лодкарите в езерото, навярно подканващи се да се прибират и да приключват с работата за деня, и тихото плискане на водата в брега.

— Тук е спокойно.

— Е, надявам се, че няма да ти се стори прекалено нахално, скъпа, но ми се струва, че имаш нужда от спокойствие.

Издишах дълбоко и тихо се засмях.

— Явно притежавате отлично шесто чувство — отвърнах. — Не грешите.

Събеседницата ми също се засмя.

— Винаги съм умеела да чета в душите на хората. Моят Бил казваше, че не би могъл да скрие нищо от мен, дори и да се опита. Разбира се, любовта и времето постигат същото. Когато другият човек става част от теб, това е все едно да се опитваш да скриеш нещо от самия себе си. Но предполагам, че някои са добри и в това.

Наклоних глава.

— Съжалявам. Кога е починал съпругът ви?

— О, вече изминаха десет години. Макар че той все още ми липсва. — Сянка на тъга пробяга по лицето й, преди тя да изпъне рамене и да кимне към чашата ми. — Той обичаше да добавя капка бърбън в сладкия си чай. Това го правеше доста палав. Разбира се, аз нямах нищо против. Отнемаше ми само минута или две, а го караше да се усмихва.

Току-що бях поела глътка чай и притиснах ръка към устата си, за да не го изплюя. След като преглътнах течността, се засмях, а Ан ми се ухили.

След минута кимнах.

— Предполагам, че в това отношение мъжете са доста примитивни създания.

— А ние, жените, научаваме това от най-ранна възраст, нали? У дома чака ли те някое момче?

Поклатих глава.

— Не. Имам неколцина добри приятели, но у дома никой не ме очаква.

Още щом думите се отрониха от устните ми, реалността на моята самота ме удари като юмрук в стомаха. За мен не беше нещо ново, ала изричайки на глас тези думи, осъзнах значението им напълно. Пресуших чашата с чай, опитвайки се да преглътна внезапно обзелото ме чувство.

— Трябва да вървя. Благодаря много за чая и компанията. — Усмихнах се на Ан, тя също ми се усмихна и се надигна заедно с мен.

— По всяко време си добре дошла, Бри. И моля те, наричай ме Ан. Ако имаш нужда от нещо, знаеш къде да ме намериш.

— Благодаря ти, Ан. Много мило от твоя страна. Трябва да отскоча до аптеката. Има ли такава в града?

— Аптеката на Хаскъл. Просто се върни в града по пътя, по който си дошла, и ще я видиш вляво. Точно преди единствения светофар. Няма как да я пропуснеш.

— Добре, прекрасно. Още веднъж благодаря — казах на сбогуване, спуснах се по стъпалата и й махнах с ръка.

Ан кимна, усмихна се и ми помаха в отговор.

Когато влязох в своя двор, за да взема чантата си от вилата, зърнах едно самотно глухарче, цялото в пух. Наведох се, откъснах го, приближих го към устните си, затворих очи и си припомних думите на Ан. След минута прошепнах: Спокойствие, и духнах, наблюдавайки как пухчетата се разлетяха във въздуха, изпълнена с надеждата, че някак си моят шепот ще подхване едно от семенцата и ще го отнесе при нещо или някого, който ще има силата да сбъдне желанията ми.