Мия Шеридан
Гласът на любовта (31)

Глава 30

Бри

На следващия ден в Пелион се провеждаше парадът на полицията, посветен на паметта на Конър Хейл. Стоях до прозореца на закусвалнята и с уморен поглед наблюдавах преминаващите коли и камиони и строените на тротоара хора, махащи със знаменца. Чувствах се вцепенена, потисната и болна.

Не бях спала много добре. Усещах как Арчър през цялата нощ се върти неспокойно в леглото. Когато на сутринта го попитах дали не е могъл да заспи, той само ми кимна, но не се впусна в повече обяснения.

Почти не проговори и докато закусвахме. Аз се приготвих да се отбия у дома, за да взема униформата си и да оставя Фийби. Той изглеждаше вглъбен, все още изгубен сред мислите си. Но преди да тръгна, ме притисна здраво към себе си.

— Арчър, скъпи, говори с мен — помолих го, без да ме е грижа, че ще закъснея за работа.

Той само поклати глава, усмихна ми се с усмивка, която не достигна до очите му, и ми каза, че ще се видим след работа и тогава ще поговорим.

А сега стоях до прозореца на закусвалнята, изпълнена с безпокойство. Заведението беше почти празно, тъй като почти целият град се бе изсипал на парада, и аз можех да се потопя за няколко минути в собствените си мисли, без никой да ме прекъсва.

Наблюдавах преминаващите стари патрулки и тълпата, която особено възторжено посрещаше ретро колите, и изведнъж ме прониза горчива тъга. Арчър трябваше да бъде тук. Арчър трябваше да присъства на тържествената вечеря в чест на баща му. А той дори не е бил поканен. Какво беше сбъркано в този град? Виктория Хейл, тази изключително злобна кучка, ето какво беше сбъркано в този град. Как изобщо тази жена можеше да живее в мир със себе си? Тя бе съсипала живота на толкова много хора — и заради какво? Пари? Престиж? Власт? Гордост? Просто заради самата победа?

И сега целият град й се кланяше от страх да не пострада.

Докато стоях там и мислех за всичко, което Арчър ми бе разказал миналата нощ, стомахът ми се преобърна и имах чувството, че ще повърна. Самата представа за това какво е преживяло седемгодишното момче през онзи ден, беше потресаваща и ужасяваща. Искаше ми се да върна времето назад, да го прегърна, да го прилаская, да залича всичко. Но не можех и от това ме болеше.

От мислите ме изтръгна телефонът, който завибрира в джоба на униформата ми. Бързо го извадих и видях, че звънят от Охайо. Отидох до бара, зад който седяха двама посетители, отдръпнах се встрани до масата за персонала и приех обаждането.

— Ало — тихо казах.

— Здравей, Бри, обажда се детектив Макинтайър. Звъня, защото имам новини.

Погледнах към бара, убедих се, че клиентите не се нуждаят от нищо, и се обърнах с гръб.

Смътно чух, че входното звънче издрънча, но не се извърнах. Маги можеше да се погрижи за новите клиенти, докато приключа с разговора.

— Имате новини, детектив?

— Да. Арестувахме заподозрения.

Пое шумно въздух.

— Арестували сте го? — прошепнах.

— Да. Казва се Джефри Пъркинс. Това е мъжът, когото разпозна. Извикахме го на разпит и отпечатъците му съвпаднаха с тези, които открихме на местопрестъплението. Той разполага с екип от добри адвокати и отказва да говори. Баща му е собственик на голяма местна компания, фигурираща в списъка с петстотинте най-могъщи компании в света.

Замълчах, хапейки устна.

— Джефри Пъркинс? — попитах. — Баща му е Луис Пъркинс, нали? — попитах и затворих очи, разпознавайки името на мъжа, собственик на една от най-големите застрахователни компании в Синсинати.

— Да — отвърна след кратка пауза детективът.

— Защо някой като Джефри Пъркинс ще ограбва малко кафене? — попитах вцепенено.

— Ще ми се да можех да ти отговоря — рече той. — Предполагам, че е свързано с наркотици.

— Хмм — промърморих, припомняйки си стрелкащите, блестящи, разширени очи на Джефри. Да, наистина трябва да е бил под въздействието на някаква дрога. Богато наркозависимо момче? Потръпнах и поклатих глава, опитвайки се да се върна в настоящето.

— И какво ще стане сега, детектив?

— Ами освободен е под гаранция. Делото ще се гледа след няколко месеца, така че засега ни остава само да чакаме.

Замълчах за минута.

— Освободен под гаранция. Отново трябва да се чака — въздъхнах.

— Знам. Трудно е. Но, Бри, ние разполагаме с достатъчно улики срещу него. А и ти го идентифицира, аз съм оптимист за изхода на делото.

Поех дълбоко дъх.

— Много ви благодаря, детектив. Моля ви, уведомете ме, ако изникне нещо друго. Мога да разчитам на вас, нали?

— Разбира се, непременно. Приятен ден.

— На вас също, детектив. Дочуване.

Затворих и около минута останах с гръб към салона. Това бяха добри новини. Тогава защо не изпитвах радост или облекчение, както би трябвало? Стоях права и гризях нокътя на палеца си, опитвайки се да разбера чувствата си. Накрая поех дълбоко дъх и се обърнах. Виктория Хейл и Травис Хейл седяха в края на барплота, точно вдясно от мен.

Очите ми се разшириха. Издържах ледения поглед на Виктория, а след това — и смръщената физиономия на Травис.

Завъртях се на пети и извиках:

— Маги! Вземем си кратка почивка. Не се чувствам много добре.

Маги се извърна към мен и тревожно ме погледна.

— Добре, скъпа — извика в отговор, а аз се скрих в задната стаичка. Смятах да остана там, докато Травис и Тори не напуснат закусвалнята.

Те се задържаха не повече от десетина минути, вероятно колкото да изпият по нещо. След като излязоха, аз се заех да бърша масата близо до прозореца и забелязах Арчър на отсрещния тротоар. Сърцето ми бясно запрепуска.

— Маги, — извиках, — ей сега се връщам!

— О, добре! — чух смутения отговор на Маги, която седеше до масата за персонала и четеше списание. Сигурно се чудеше какво става днес с мен.

Излязох отпред и извиках Арчър. Той се бе спрял от другата страна на улицата и с напрегнато изражение наблюдаваше преминаващите полицейски коли. Дали си мислеше същото, което и аз?

Тъкмо смятах да сляза от тротоара, когато някой сграбчи ръката ми и аз спрях. Извърнах се и видях Травис. Погледнах вдясно от него и забелязах Виктория Хейл, която се преструваше, че не съществувам. Беше вирнала брадичка, погледът й бе прикован в парада, а върху устните й бе застинала фалшива усмивка.

Погледнах през рамо към Арчър, който тъкмо пресичаше улицата, запътен към нас.

— Трябва да вървя, Травис — казах, опитвайки се да се изскубна.

— Хей, почакай — рече той, отказвайки да ме пусне. — Чух твоя разговор по телефона. Разтревожен съм за теб. Просто исках да…

— Травис, пусни ме — прекъснах го, а сърцето ми заби още по-бързо. Това беше последното, от което в момента се нуждаеше Арчър.

— Бри, знам, че не съм от любимците ти, но ако има нещо, с което да помогна…

— Пусни ме, Травис! — изкрещях аз и измъкнах ръката си. Внезапно хората около нас притихнаха, погледите им се извърнаха от бавно точещото се шествие и се насочиха към нас.

Преди да успея да се обърна, един юмрук полетя към лицето на Травис и той рухна тежко на паважа. Като в забавен кадър във въздуха пред мен прелетяха капки кръв. Аз ахнах, както и Тори Хейл и неколцината зрители, застанали редом.

Отново погледнах към Арчър. Той стоеше отзад и дишаше тежко. Очите му бяха широко отворени и нервно свиваше и отпускаше юмруци.

Зяпнах го слисано, а после се извърнах към Травис, който тъкмо се изправяше. Очите му святкаха от ярост, когато се насочи към Арчър.

— Ти, кучи син! — изсъска Травис през стиснати зъби.

— Травис! — възкликна Тори Хейл. Лицето й не можеше да скрие явната й тревога.

Аз разперих ръце в опит да ги разтърва, но беше прекалено късно. Травис ме заобиколи и се нахвърли върху Арчър. Двамата се строполиха, а околните се засуетиха и стъписано се отдръпнаха, някои се препънаха в бордюра, а други се опитаха да ги задържат.

Арчър успя да забие още един юмрук, преди Травис грубо да го претърколи. Гърбът на Арчър се блъсна със силен тъп удар в паважа. Чух как въздухът изсвистя от гърдите му и той стисна зъби от болка. Травис замахна и го цапардоса в челюстта.

Аз изхлипах, страхът плъзна по цялото ми тяло като бързо разпростиращ се горски пожар.

— Спрете! — изкрещях. — Спрете! — Травис вдигна ръка, за да стовари отново юмрука си върху лицето на Арчър. О, боже, той щеше да го премаже до смърт право тук, пред очите на всички, пред моите очи. Сякаш всичко в мен се преобърна, сърцето ми бумтеше в ушите, а пулсът ми се ускори като ракета, изстреляна в небето. — Спрете! — изкрещях, а викът ми премина в ридание. — Вие сте братя! Веднага спрете това!

Времето сякаш замря, юмрукът на Травис застина във въздуха, а погледът на Арчър се стрелна към мен. Чух как Тори рязко поема въздух.

— Вие сте братя — повторих, а сълзите се стичаха по лицето ми. — Моля ви, не го правете. Днес се отдава почит на вашия баща. Той не би искал това. Моля ви. Моля ви, спрете.

Травис бутна Арчър в гърдите, но се отдръпна и се изправи. Арчър също бързо стана. Разтриваше челюстта си и оглеждаше хората, които слисано го зяпаха. Изражението на лицето му беше смесица от смущение, гняв и страх. Всички тези три емоции проблясваха една след друга в златистокафявите му очи.

Друг чифт златистокафяви очи се срещна с моите, докато Травис отблъскваше Арчър от пътя си, но не много силно.

— Ние не сме братя. Ние сме братовчеди — процеди той и ме погледна, сякаш бях откачила.

Поклатих глава, приковала очи в Арчър, но той не ме гледаше.

— Прости ми, Арчър — промълвих. — Случайно се изтървах. Съжалявам — прошепнах. — Иска ми се да можех да си взема думите обратно.

— Какво, мамка му, означава това? — изуми се Травис.

— Да си вървим! — изкрещя Тори Хейл към Травис. — Той е животно! — изплю думите тя, сочейки Арчър. — Те са луди и двамата. Нито секунда повече няма да слушам тези глупости. — Опита се да сграбчи ръката на Травис, но той без усилие я измъкна.

Взря се напрегнато в майка си; нещо, изглежда, се регистрира в очите му, като че ли започна да разбира.

— Е, това може много лесно да се докаже с помощта на обикновен кръвен тест — заяви спокойно Травис, без да откъсва поглед от майка си. Тори пребледня и извърна глава. Травис я наблюдаваше.

— О, боже — изрече. — Вярно е. Ти си знаела.

— Не знам нищо подобно! — изписка тя, но паниката в гласа й бе очевидна.

— Така си и мислех — прозвуча друг глас в тълпата. Извърнах глава и видях Манди Райт да върви към нас. — В мига, в който ти ме погледна от ръцете на майка си, си го помислих. Това бяха очите на Конър Хейл — очите на баща ти — прошепна Манди, вперила поглед в Арчър.

Аз затворих очи и по страните ми се затъркаляха още сълзи.

О, боже.

— Дотук беше! — изкрещя Тори. — Ако не дойдеш, си тръгвам сама. Вие говорите за моя съпруг! От всички дни избрахте точно този, за да опетните паметта му. Всички вие би трябвало да се засрамите от себе си. — Тя посочи всеки от нас с костеливия си пръст с яркочервен маникюр. После ни измери с ледения си поглед, обърна се и си запроправя път през множеството.

Аз хвърлих бегъл поглед към Травис, но после отново насочих очи към Арчър. Арчър ме погледна, после — Травис и Манди, а накрая — останалите присъстващи, които ни зяпаха. Лицето му се сгърчи от ужас и осъзнах, че хората го зяпат изумено и шепнат помежду си. Сърцето ми се сви и пристъпих към него, но той направи крачка назад, очите му отново блуждаеха из тълпата.

— Арчър — казах и протегнах ръка към него. Той се обърна и започна да се промъква през застиналото множество от хора. Спрях, отпуснах безволно ръка и сведох глава.

— Бри? — обади се Травис, а аз го изгледах кръвнишки.

— Остави ме на мира — процедих през стиснати зъби. Обърнах се и изтичах към закусвалнята. Маги стоеше на прага.

— Върви след него, скъпа — нежно рече тя и сложи ръка на рамото ми. Очевидно бе видяла цялата сцена. Целият град я бе видял.

Поклатих глава.

— Той трябва да остане сам — казах. Не знаех защо, но бях сигурна в това. Просто интуиция.

— Добре — съгласи се Маги, — тогава поне си върви у дома. Днес и без това няма почти никакви посетители.

Кимнах.

— Благодаря ти, Маги.

— Няма за какво, скъпа.

— Ще изляза през задната врата. Колата ми е паркирана в уличката, така че няма да се наложи да се промъквам през задръстените улици.

Маги кимна. Добрите й очи ме гледаха със съчувствие.

— Ако имаш нужда от нещо, обади ми се — каза тя.

Успях да изобразя подобие на усмивка.

— Ще се обадя.

Шофирах на автопилот и дори не помнех как съм стигнала до вилата. Добрах се вътре и се свлякох върху дивана, а когато Фийби скочи на коленете ми и започна да ближе лицето ми, сълзите рукнаха като порой от очите ми. Как можа всичко толкова да се обърка само за два дни?

Чувствах, че Арчър е като тиктакаща бомба, готова всеки миг да избухне. Исках да му помогна да преживее това ново изпитание, ала не знаех как. Чувствах се безпомощна, неподготвена. Избърсах сълзите си и дълго време седях, опитвайки се да намеря решение.

Може би трябваше да заминем от този град — просто да нахвърляме малко багаж в колата и да отпратим към някое ново място. Господи, това звучеше познато. Не е ли била точно това идеята на Конър Хейл? И виж как бе завършило всичко. С трагедия.

А и как щеше да се почувства Арчър? Той винаги се е измъчвал от убеждението, че не е истински мъж. Как щеше да се почувства, ако аз си намеря работа в някой нов град, а той е принуден по цял ден да стои в някакъв апартамент? Тук поне имаше земя, постройките, които градеше, къщата, езерото…

Макар че сега аз навярно бях разрушила неговия свят. Лицето ми се сгърчи от чувство на вина. Беше му отнело толкова дълго време, докато събере смелост да излезе от къщата, а сега отново щеше да му се наложи да се крие в имението, за да не вижда как хората си шепнат и го зяпат, обсъждат недъга му, карайки го да се чувства непълноценен.

След известно време станах, изведох Фийби на разходка, после се прибрах и взех душ. Не спирах да прехвърлям в ума си това, което се бе случило на парада. Трябваше да отида при него и да му се извиня. Нямах намерение да изтърсвам пред всички тайната му, която той толкова ревниво бе пазил. Ала го бях сторила. И сега на него щеше да му се наложи да живее с последствията, каквито и да бяха те.

Облякох топли дрехи, но не успях да прогоня студа, сковал костите ми. Бавно изсуших косата си, после легнах на леглото и тъгата отново ме завладя. Чувствах се слаба и не виждах нищо хубаво в създалата се ситуация освен факта, че отчаяно обичах Арчър. Навярно всичко ми се струваше безнадеждно, защото бях толкова уморена. Може би ако си почина няколко минути…

Отворих очи след няколко минути, както си мислех, и погледнах часовника. О, боже, бях спала два часа. Скочих като ужилена и пригладих косата си.

Час по-скоро трябваше да видя Арчър. Щеше да се чуди защо не съм отишла направо при него. Той се бе отвърнал от мен…, но аз го бях оставила сам за няколко часа. Надявам се, че вече се чувстваше по-добре. Господи, Арчър, моля те, не ми се сърди — помислих, докато сядах в колата и завъртах ключа в стартера.

След няколко минути минах през портата и крачех към къщата. Почуках, завъртях дръжката и ме посрещна пълна тишина. Здрачът вече се бе спуснал и в стаята цареше полумрак.

— Арчър? — извиках, обхваната от зловещо предчувствие. Сподавих го и отново извиках: — Арчър? — Никакъв отговор.

Чак тогава видях писмото, подпряно на масичката до дивана. Отгоре беше написано моето име.

Взех го с треперещи ръце и го разгърнах, докато страхът сковаваше тялото ми.

Бри,

Не се обвинявай, това, което се случи днес на парада, не беше по твоя вина. Вината е моя, изцяло моя.

Аз заминавам, Бри. Ще взема пикапа на чичо. Все още не знам къде ще отида, но имам нужда да се махна оттук. Трябва всичко да обмисля и да се опитам да разбера какъв мога да бъда в този свят — ако изобщо съм способен да бъда който и да е било. Самата мисъл ме изпълва със страх, но да остана тук, да изпитвам чувствата, които изпитвам, ми се струва още по-плашеща алтернатива. Знам, че е трудно да се разбере. Дори и аз не го разбирам докрай.

Два пъти помислих, че съм те загубил, и само вероятността това да се случи, ме съсипа. Знаеш ли какво направих, когато ти закъсня само с няколко минути и чух сирените на линейката да се разнасят откъм твоята къща? Повърнах върху ливадата и хукнах към теб. Това ме изплаши до смърт. Истината е, че винаги ще има нещо — не непременно линейка на „Спешна помощ“, но може да се случи да закъснееш от работа или някой мъж да флиртува с теб, или… милион различни ситуации, които в момента дори не мога да си представя. Винаги ще има нещо, заплашващо да те отнеме от мен, дори да е нещо незначително, съществуващо единствено в моята глава. И в крайна сметка нещо ще разруши нашите отношения. Аз ще започна да те наранявам, защото ти няма да можеш да ме поправиш — никога няма да можеш напълно да ме разубедиш, че не съм непълноценен. И накрая ще започнеш да ме презираш, защото ще ти се наложи постоянно да носиш това бреме. Не мога да позволя това да се случи. Аз те помолих да ми помогнеш да не унищожаваме това, което имаме, но не мисля, че съм способен на нещо друго.

Миналата нощ, когато ти заспа, не можех да спра да мисля за историята, която ми разказа, за картините, които майка ти е бродирала. Днес също мислех за тях и толкова силно исках да повярвали, че това, което ми каза, е истина, че от нещо уродливо може да се получи нещо красиво — от цялата болка, от всичко преживяно, което ме е направило такъв, какъвто съм. Искам да видя какво има от другата страна. Но мисля, че за да го направя, трябва сам да обърна бродерията. Трябва сам да предприема някои стъпки. Трябва сам да разбера как всичко се съчетава, как придобива смисъл, как изглежда моята картина.

Не те моля да ме чакаш — никога няма да бъда толкова егоистичен. Но моля те, не ме мрази. Аз никога, никога не съм искал да те нараня, но не съм добър за теб. В момента не съм добър за никого и трябва да узная дали мога да бъда.

Моля те, разбери ме. Моля те, знай, че те обичаи. Моля те, прости ми.

Арчър

Сега ръцете ми трепереха като листа от вятъра, а сълзите се лееха по страните ми. Изхлипах, изпуснах писмото и притиснах длан към устата си.

Под писмото лежаха връзка ключове, телефонът му и фактура за платен престой в кучешки приют за неопределен срок от време. Отново изхлипах и се свлякох върху дивана, където Арчър ме бе люлял в прегръдките си, след като ме спаси от капана на чичо си, на същия диван, където за пръв път ме бе целунал. Зарових лице във възглавницата, разтърсвана от ридания. Исках той да се върне, отчаяно жадувах да чуя стъпките му, докато влиза през вратата зад мен. Всяка клетка на тялото ми копнееше за него. Но в къщата цареше тишина, нарушавана единствено от задавените ми вопли.