Мия Шеридан
Гласът на любовта (27)

Глава 26

Бри

На следващата сутрин станах рано, за да отида на работа. Арчър стана с мен, изпрати ме до вратата и ме целуна. Изглеждаше сънен и секси и аз се задържах малко по-дълго, отколкото трябваше, тъй като устните ми не можеха да се откъснат от неговите. Налагаше се да отскоча до вкъщи, да взема душ и да облека униформата. Надявах се, че Натали бе извела Фийби и я бе нахранила. Най-после се отдръпнах от Арчър и заговорих с жестове:

— Натали и Джордан ще ме вземат веднага след работа, затова ще се видим чак след като се върна, нали?

Той кимна със сериозно лице.

— Хей, възползвай се от това време, за да се наспиш — пошегувах се. — Смятай го за седмична почивка след постоянната необходимост да задоволяваш ненаситните ми сексуални потребности.

Той се усмихна сънено и отвърна:

— Обичам ненаситните ти сексуални потребности. Връщай се по-бързо при мен.

Засмях се.

— Обещавам. Обичам те, Арчър.

— Обичали те, Бри. — Той ми се усмихна със сладката си усмивка и аз продължих да се помайвам, никак не ми се искаше да се сбогуваме. Накрая той ме шляпна игриво по дупето и рече: — Върви.

Засмях се и закрачих по пътеката. Когато стигнах до средата, се обърнах и му помахах, а преди да затворя портата зад себе си, му изпратих въздушна целувка. Той стоеше там, в дънки и без риза, пъхнал ръце в предните джобове, а върху устните му играеше едва доловима усмивка. Господи, вече ми липсваше.

* * *

В закусвалнята имаше много работа, което беше добре, защото денят мина бързо и нямах време да мисля колко много щеше да ми липсва Арчър — по дяволите, целият град щеше да ми липсва. Всъщност беше минало малко време, откакто живеех тук, но вече се чувствах в Пелион като у дома. Мъчно ми беше за приятелите ми в Охайо, но знаех, че сега животът ми е тук.

Натали и Джордан дойдоха да ме вземат точно в три часа, аз се преоблякох в дънки и тениска и набързо се сбогувах с Маги и Норм. Всички скочихме в моята кола и потеглихме. Джордан беше зад волана, а Фийби тихичко джафкаше от кучешката чанта.

— Какво правихте през деня? — попитах, опитвайки се да се разсея от буцата с емоции, вече заседнала в гърлото ми, когато излязохме на магистралата и започнахме да се отдалечаваме от Пелион.

— Малко се разходихме край езерото — отвърна Натали. — Но беше доста студено и не останахме дълго. Прекосихме моста над езерото и отидохме в другата част на града, където обядвахме и обиколихме магазините. Наистина беше приятно, Бри. Разбирам защо тук ти харесва.

Кимнах.

— Лятото беше красиво, но есента е… — Телефонът ми изжужа и ме прекъсна. Имах ново съобщение. Намръщих се. Кой можеше да бъде? Може би Ейвъри? Останалите хора, които ми пишеха есемеси, седяха с мен в колата.

Извадих телефона и видях съобщение от непознат номер. Отново се намръщих и кликнах върху него.

Прекалено рано ли е да ми липсваш? Арчър.

Очите ми се разшириха и от изумление едва не изтървах телефона. Рязко поех въздух. Арчър? Как, за Бога, беше възможно?

Погледнах към пасажерската седалка отпред, където седеше Натали.

— Арчър ми пише! — възкликнах. — Как така Арчър ми пише есемес?

Натали многозначително се усмихна.

— О, боже! — слисах се аз. — Да не си му купила мобилен телефон?

Натали поклати глава, усмихна се и посочи Джордан, който седеше зад волана. Той ме погледна смутено в огледалото за обратно виждане.

— Купил си мобилен телефон на Арчър? — прошепнах и сълзите нахлуха в очите ми.

— Хей, хей. Не се вълнувай толкова. Това е просто мобилен телефон. Как иначе ще си общувате, докато те няма? Изненадан съм, че сама не си се сетила за това.

Сега вече сълзите се търкаляха по бузите ми, а аз се засмях задавено, клатейки глава.

— Ти си… аз не мога… — заекнах и се извърнах към Натали, която също се смееше и плачеше едновременно, бършейки сълзите от страните си.

— Не е ли супер? — попита приятелката ми.

Кимнах и нов порой сълзи рукна от очите ми, докато се смеех и ги бършех. Бяхме като побъркани — и двете плачехме и се смеехме.

Погледнах към Джордан в огледалото за обратно виждане. Той търкаше с юмрук едното си око, леко потръпна и рече:

— Нещо ми влезе в окото. Добре де, стига с това циврене. Засрамете се. И най-после му отговори. Той чака, сигурен съм.

— Какво ти каза той, когато му занесе телефона? — попитах, докато го зяпах с широко отворени очи.

Джордан сви рамене и ме погледна в огледалото за обратно виждане.

— Погледна ме, сякаш се опитваше да разбере какви са скритите ми мотиви. Но аз просто му показах как да го използва, и си тръгнах. — Джордан отново сви рамене, сякаш не бе направил нищо особено.

— Обичам те, Джордан Скот — промълвих, наведох се напред и леко го целунах по бузата.

— Знам — отвърна той и отново ми се ухили в огледалото за обратно виждане. — А и прекараната гореща нощ със секси блондинка ме направи щедър, така че това е положението. Засмях се, подсмръкнах и отново взех телефона.

Аз: Надявам се, че не е рано, защото ти започна да ми липсваш още преди да замина. Излязохме от града преди двайсет минути. Какво правиш?

Почаках минута, преди да пристигне следващият му есемес.

Арчър: Чета. Навън тъкмо започна да вали. Надявам се, че няма да ви настигне.

Аз: Така ми се струва. Над нас небето е ясно. Иска ми се да се сгуша до теб. Какво четеш?

Арчър: Аз също искам да си тук. Но това, което правиш, е важно. Чета „Итън Фром“ от Едит Уортън. Чела ли си я?

Аз: Не. Хубава ли е?

Арчър: Да, Ами не. Романът е много добре написан, но навярно е най-потискащата книга на света.

Аз: Lol. Вече чел ли си я? Защо я препрочиташ, щом е потискаща? За какво се разказва?

Арчър: Какво е Lol?

Спрях да пиша и се усмихнах, осъзнавайки, че Арчър за пръв път пишеше есемес. Естествено, че не знаеше какво означава Lol.

Аз: Смея се на глас. Това е есемес съкращение.

Арчър: О, ясно. Не знам защо избрах точно тази книга днес. Моят чичо, изглежда, я харесваше. Разказва се за един нещастен мъж, приклещен в капана на брак без любов, който се влюбва в съпругата на братовчед си. Двамата се опитват заедно да се самоубият, но накрая остават съсипани, парализирани и както преди нещастни.

Аз: О, боже! Това е… ужасно! Зарежи тази депресираща книга, Арчър Хейл!

Арчър: Lol.

Аз също се засмях на глас, когото прочетох отговора му.

— Я се усмири там, на задната седалка — сгълча ме Натали със затворени очи, но когато се извърна леко назад, видях, че се усмихваше. Телефонът ми отново изжужа, сигнализирайки за нов есемес от Арчър.

Арчър: Не, честно, книгата е за самотата и едно момиче, което олицетворява щастието за един мъж, който никога не е бил щастлив. Мисля, че някои от темите са ми близки.

Преглътнах с усилие и сърцето ми се сви от мъка за мъжа, когото обичах.

Аз: Обичам те, Арчър.

Арчър: Аз също те обичам, Бри.

Аз: Спираме на бензиностанция. Ще ти пиша след малко.

Арчър: Добре.

* * *

Аз: Какво съдържа щастливият ти списък?

Арчър: Какво означава „щастлив списък“?

Аз: Просто кратък списък с няколко неща, които те правят щастлив.

Няколко минути телефонът ми мълча, после най-накрая дойде есемес.

Арчър: Мирисът на земя след дъжд, усещането преди да заспиш, малката луничка от вътрешната страна на дясното ти бедро. А какво съдържа твоят щастлив списък?

Усмихнах се и отпуснах глава на облегалката на седалката.

Аз: Летните вечери, когато облаците се разпръскват и сред тях неочаквано пробива златиста светлина, вярата, че си мой.

Арчър: Завинаги.

Отново се облегнах назад, върху устните ми играеше лека, замечтана усмивка. След минута или две телефонът ми отново се обади.

Арчър: Кога мислиш, че ще стигнете до Охайо?

Аз: Навярно около осем сутринта. Аз съм следващата, която ще шофира, затова по-добре да се опитам да поспя. Постоянно ще ти пиша, за да знаеш как вървят нещата, става ли?

Арчър: Добре. Ще предадеш ли на Джордан моите благодарности за телефона? Бих искал да му го платя. Не се сетих да му предложа, когато дойде.

Аз: И без това се съмнявам, че щеше да приеме. Но ще му кажа. Обичам те.

Арчър: И аз те обичам.

* * *

Аз: Поспах няколко часа. Сънувах те. Спираме да хапнем, а през следващите пет часа ще съм зад волана.

Арчър: Сънувала си ме? Какъв беше сънят?

Засмях се.

Аз: Много, много хубав сън. :) Помниш ли онзи ден, когато бяхме на брега на езерото?

Арчър: Никога няма да го забравя. След това цяла седмица се наложи да отмивам пясък от места, където не би трябвало да го има.

Аз: Lol. Обаче си струваше, нали? Липсваш ми.

Арчър: Абсолютно. Ти също ми липсваш. Познай какво? Ходих в града, за да купя някои неща, и сега вървя по улицата на път за вкъщи и ти пиша есемес. Мисля, че госпожа Грейди едва не получи инфаркт. Веднъж, когато минавах покрай нея в магазина, я чух да ме нарича Унабомбър^[1] младши. Трябваше да отида в библиотеката и да потърся информация кой е бил. Разбрах, че не е било комплимент.

Изпъшках, не знаех дали да се смея, или да плача. Някои хора са толкова невежи. Представих си самотния юноша, който храбро се е борил със страха си, докато е вървял по пътеката към портата, за да пристъпи в света за пръв път, откакто е бил малко дете. И после получава подобно посрещане. Настръхнах. Всяка клетка в тялото ми крещеше да го защитя, но не беше възможно. Това вече се бе случило. Тогава дори не съм го познавала, ала при мисълта, че в онзи миг не съм била до него, чувства на вина и скръб пронизаха тялото ми. Това не беше логично. Беше любов.

Аз: Прочетох манифеста ти, Арчър Хейл. Всяка дума. Заявявам, че е прекрасен.

Арчър: Lol. Макар че в моя случай трябва да бъде Los (смея се мълчаливо).

Аз: Да не би да се шегуваш?

Арчър: Да. Какъв е твоят списък с неща, които те карат да се смееш?

Усмихнах се и се замислих за секунда, преди да отговоря.

Аз: Да наблюдавам как кутретата се клатушкат, като вървят, защото коремчетата им са прекалено тлъсти, да слушам как хората се смеят (заразно е), смешни моменти на несполуки. А какъв е твоят смешен списък?

Арчър: Господин Бивънс с абсурдната му прическа, муцуната на куче, промушило главата си през прозореца на преминаваща кола, хора, които пръхтят, когато се смеят.

Аз: В момента се смея (може би пръхтя), докато влизам в ресторанта. Ще ти пиша утре сутринта. Ilu^[2].

Арчър: Добре. Лека нощ, Ilu.

— Боже, Бри, не съм очаквала, че ще пишеш цели романи в есемеси. Сигурно палците ти ще имат мускулна треска, когато се прибереш — пошегува се Натали.

Аз се засмях и въздъхнах, преструвайки се, че примирам от емоции. Натали завъртя очи.

— Харесва ми. Имам чувството, че по този начин го опознавам по-добре.

Натали ме прегърна през рамо и двете влязохме усмихнати в ресторанта.

* * *

Аз: Добро утро. Стана ли вече? Остава ни още един час път. Сега Натали шофира.

Арчър: Да, станал съм. Разхождам се по брега с кучетата. Хок току-що изяде една мъртва риба. Днес няма да го пусна в къщата.

Засмях се, все още сънена. Седнах и разкърших врат. Никак не беше удобно да спиш на предната седалка на колата. Натали беше зад волана, отпивайки от чашата с кафе от „Макдоналдс“, Джордан похъркваше леко на задната седалка.

Аз: Брр, гадост! Хок! Какъв е списъкът ти с отвратителни неща?

Арчър: Много дългите закривени нокти, малките раци по скалите, гъбите. А какво влиза в твоя списък с отвратителни неща?

Аз: Почакай — ти не обичаш гъби? Когато се върна, щети сготвя някое ястие от тях и завинаги ще промениш мнението си.

Арчър: Не, благодаря.

Засмях се.

Аз: Тютюнев дъх, личинки, тоалетните в бензиностанциите. Арчър: Сега се връщам. Трябва да взема душ.

Аз: Lol.

Малко почаках, преди да пиша.

Аз: Благодаря ти, имах нужда от това. Малко съм нервна за днес.

Арчър: Всичко ще бъде наред. Обещавам, всичко ще бъде наред. Ще се справиш.

Усмихнах се.

Аз: Можеш ли да ми направиш услуга? Ако ти се обадя, преди да вляза в полицейския участък, и сложа телефона в джоба си, ти просто ще… ще бъдеш ли с мен?

Арчър: Да, да. Разбира се, че ще го направя. И обещавам да не казвам нито дума.

Засмях се.

Аз: Смешно. Ilu, Арчър.

Арчър: Ilu, Бри.

* * *

Намирах се в полицейския участък и разглеждах снимките, лежащи пред мен. Детективът седеше срещу мен със скръстени ръце и внимателно ме наблюдаваше.

Очите ми се приковаха в лицето, което никога нямаше да забравя. Лягай долу, чух да прозвучава командата в главата ми. Затворих очи и поех дълбоко дъх. Знаех, че мога да чуя дишането на Арчър в телефона, намиращ се до тялото ми. Сякаш той е редом с мен, прегръща ме здраво и шепне в ухото ми: Можеш да го направиш, ти си смела, можеш да направиш това. И докато седях там, гласът на Арчър ставаше по-силен и по-висок. Гласът му беше единственото, което чувах.

— Този — заявих и посочих с пръст мъжа върху фотографията пред мен. Дори не треперех.

— Сигурна ли сте? — попита детективът.

— Сто и десет процента — твърдо казах. — Това е мъжът, който уби баща ми.

Детективът кимна и прибра снимките.

— Благодаря, госпожице Прескот.

— Ще го арестувате ли?

— Да. Ще ви се обадим веднага, след като го доведем в участъка.

Кимнах.

— Много ви благодаря, детектив. Благодаря.

Двайсет минути по-късно, след като попълних необходимите документи, слизах по стъпалата пред полицейския участък. Извадих телефона от джоба и казах:

— Чу ли всичко? Аз го познах, Арчър! Дори не се поколебах. Видях го на снимката пред мен и го познах в мига, когато го погледнах. О, господи, в момента треперя като лист. — Тихо се засмях. — Благодаря, че беше там с мен. Заради теб всичко беше различно. Сега ще затворя, за да можеш да ми пишеш. Боже, обичам те. Благодаря ти.

След секунда телефонът ми изжужа.

Арчър: Ти се справи добре, Бри. Много, много добре. Това наистина е трудно. Искам в този миг да те прегърна.

Аз: Знам, знам, Арчър. Аз също го искам. Уф! Дишам дълбоко. О, боже, сега пък сълзите ми потекоха. Но съм щастлива. Не мога да повярвам. Убиецът на баща ми ще бъде наказан.

Арчър: Много се радвам.

Аз: О, господи, аз също. Какво правиш сега? Трябва да говоря за нещо друго, докато се успокоя.

Арчър: Тъкмо започнах да тичам.

Засмях се и подсмръкнах.

Аз:_Ти тичаш и едновременно ми пишеш???_

Арчър: Станах много добър в писането на есемеси.

Аз: Без майтап, ти си добър във всичко. Защо ли не съм изненадана?

Арчър: Не би трябвало. Технологиите ме обичат.

Смеех се и плачех, емоциите ме заливаха.

Аз: Благодаря, че беше с мен. Това промени всичко. Ти ми вдъхна смелост.

Арчър: Не, ти си била смела много преди да ме срещнеш. Какво има в списъка ти с нещата, които те успокояват?

Поех дълбоко дъх, замислена за нещата, които ме успокояваха, отпускаха и умиротворяваха сърцето ми.

Аз: Шумът на вълните, разбиващи се в брега, чаша горещ чай. Ти. А какво има в твоя списък с успокояващи средства?

Арчър: Бархетни чаршафи, да гледам звездите, ти.

Аз: Хей, Натали спира до тротоара. Ще отидем в дома на татко, за да взема някои вещи. По-късно ще ти пиша. Благодаря ти, благодаря ти. Ilu.

Арчър: Ilu2^[3].

* * *

Аз: Познай какво? Отново съм на път.

Арчър: Какво? Как така?

Аз: Липсваш ми. Трябва да се прибера у дома.

Арчър: Твоят дом тук ли е, Бри?

Аз: Да, Арчър, моят дом е там, където си ти.

Арчър: Спала ли си тази сутрин? Не бива да шофираш, когато си уморена.

Аз: Всичко ще бъде наред. Ще спирам често, за да пия кафе.

Арчър: Шофирай внимателно. Шофирай внимателно. Върни се при мен, Бри. Толкова много ми липсваш, сякаш липсва част от мен.

Аз: И с мен е така, Арчър. Моят Арчър. Връщам се при теб. Скоро ще бъдем заедно. Обичам те.

Арчър: Аз също те обичам. Винаги ще те обичам.

* * *

Арчър: Не ми пиши, докато шофираш, но следващия път, когато спреш, ми пиши къде си.

* * *

Арчър: Бри? Минаха два часа, а не съм получил нито ред от теб…

* * *

Арчър: Бри? Плашиш ме. Моля те, нека си добре.

* * *

Арчър: Бри… моля те… започвам да откачам. Моля те, пиши ми. Моля те, нека си добре. Моля те, нека си добре. Моля те, нека си добре.