Мия Шеридан
Гласът на любовта (24)

Глава 23

Бри

На следващия ден оставих Арчър в леглото, усукан сред чаршафите. Одеялото едва прикриваше стегнатите полукълба на дупето му, ръцете му прегръщаха възглавницата под главата, така че спокойно можех да се любувам на изваяния му мускулест гръб. За миг се замислих дали да не го събудя, за да се насладя отново на цялата тази красота, но знаех, че навярно трябваше да изведа Фийби, за да си свърши работата, а и напоследък, за съжаление, съвсем бях занемарила вилата и живота си — в дома ми цареше пълен безпорядък и дори не ми бе останало чисто бельо. Затова лепнах лека целувка върху рамото на Арчър и с мъка се откъснах от него, за да се заема с ежедневните дела. Той беше уморен — предишната нощ бе изразходвал много енергия. При спомена стиснах бедра и заповядах на краката си да ме изведат от малката спалня.

Когато се прибрах у дома, набързо изведох Фийби и после си взех дълъг горещ душ.

След като се преоблякох, заредих телефона и видях, че имам две съобщения — и двете от Натали. И в двете се казваше, че детективът, който разследваше убийството на татко й е звънял два пъти и ме е търсил, затова трябваше да му се обадя. Поех дълбоко дъх и седнах. Бях се обаждала на детектива много пъти през месеците след убийството на баща ми, но нямаше никакви улики по делото. След като заминах, не му бях звъняла. Не смятах, че е необходимо. Но сега внезапно беше изникнало нещо ново? Как така?

Набрах номера, който все още знаех наизуст, и когато детектив Макинтайър вдигна, му се представих и той топло ме поздрави:

— Бри, как си?

— Всъщност съм много добре, детектив. Знам, че от известно време не съм се обаждала, а и смених телефонния си номер…

— Всичко е наред. Радвам се, че ми даде номера на приятелката си, при която живееше след престъплението. — Забелязах, че той не каза убийството.

— И така, има ли нещо ново? — попитах, пристъпвайки направо към същността.

— Всъщност да. Имаме заподозрян по случая. Искаме да дойдеш, за да го разпознаеш по снимка — рече внимателно той.

Сърцето ми започна да бие по-бързо и аз издишах.

— О — промълвих и замлъкнах.

Детективът се прокашля.

— Знам, че е изненадващо след толкова месеци, но получихме тази информация от един дребен наркопласьор, който се надява да лежи по-малко в затвора.

— Добре — казах аз. — Кога трябва да дойда?

— Колкото е възможно по-скоро. След колко време можеш да пристигнеш?

Прехапах устна.

— Ъ… — замислих се за минута. — Да кажем, след три дни?

— Щом не можеш по-рано, ще те чакам след три дни.

Внезапно леко се вцепених.

— Добре, детектив, ще ви се обадя веднага щом се върна в града.

Сбогувахме се и аз затворих. Останах дълго да седя на леглото, загледана през прозореца. Имах чувството, че нещо в мен току-що се бе спукало. При все това не бях сигурна как да определя това, което изпитвах, защото в същото време се радвах, че може би имаше пробив в делото на татко. Ако арестуват престъпника… повече нямаше да се страхувам… най-сетне щях да се почувствам в безопасност. А и татко щеше да получи възмездието, което заслужаваше.

Взех телефона, свързах се с Натали и й съобщих новините. Когато свърших, тя изпусна дълбока въздишка и рече:

— Господи, Бри, страхувам се да се надявам прекалено, но… толкова много се надявам — тихо довърши.

— Знам — казах. — Знам. Аз също.

Приятелката ми помълча около секунда, преди да заговори:

— Слушай, имам идея. Какво ще кажеш да долетя при теб, а после заедно ще се върнем с колата?

Аз издишах.

— Ще можеш ли?

— Да, разбира се, че ще мога. А и нали знаеш, че мама има натрупани толкова много километри от всички пътувания, които й се полагат. Няма да ми струва нищо.

Усмихнах се.

— Това би било… много ще се зарадвам. Пътуването с кола е дълго и ще можем да наваксаме с новините.

— Добре — каза тя и долових усмивката в гласа й. — Аз ще го организирам. Ще можеш ли да си вземеш отпуск от работата?

— Да, сигурна съм, че няма да има проблем. Хората, за които работя, са страхотни и когато им разкажа защо…

— Бри, те знаят, че си там само временно, нали?

Аз замълчах и легнах по гръб върху леглото.

— Не, не съм им го споменала. — Сложих длан върху челото си. — А и работата е там, че не е временно, Нат. Аз… реших да остана. — Затворих очи в очакване на реакцията й.

— Какво? Да останеш? Сериозно ли говориш? Заради онзи мъж, за когото ми спомена? — Звучеше изумена и объркана.

— До голяма степен, да. Аз просто… доста е сложно. Ще ти разкажа всичко, докато пътуваме на връщане, става ли? Нали си съгласна?

— Добре… добре, да. Нямам търпение да те видя, скъпа. Ще ти пратя есемес с подробностите за полета ми.

— Хубаво. Благодаря ти много. Обичам те.

— Аз също те обичам, бебче. Ще държим връзка.

Двете затворихме и аз останах да лежа няколко минути, благодарна на моята най-добра приятелка, че смята да пътува с мен. Така щеше да ми бъде много по-леко. А след това щях да се върна. Бях казала на Натали, че смятам да остана да живея тук. И когато го изрекох на глас пред някого другиго освен Арчър, осъзнах, че това е най-правилното решение. За нищо на света нямаше да се върна в Охайо. Сега моят живот беше тук, редом с Арчър — каквото и да означаваше това, знаех, че е истина.

* * *

На следващата сутрин на работа набързо разказах на Маги за ситуацията в Охайо и защо трябваше да се върна там. Не се впуснах в подробности за смъртта на татко, но тя беше толкова разбираща и съпричастна, както и очаквах. Топлата й прегръдка и успокояващи думи ме утешиха — от толкова дълго време не бях усещала майчинска грижа и подкрепа.

Макар да бях благодарна, защото имаше пробив в делото и знаех, че след толкова дълго време това беше изключение, се безпокоях, че завръщането в Охайо ще върне чувствата ми на безнадеждност и тъга. Чувствах се в безопасност в Пелион — чувствах се в безопасност с Арчър. Все още предстоеше да му разкажа новините. Предишния ден бях изчистила основно вилата и след това бях толкова уморена, че съм заспала около седем часа. Никак не ми беше приятно, че нямах възможност да общувам с него, когато не бяхме заедно. Но знаех, че ще ни е от полза от време на време да се разделяме. Напоследък бяхме почти неразделни и малко дистанция щеше да е полезна.

Наближаваше краят на смяната ми, когато входното звънче издрънча. Погледнах и видях Травис да влиза, облечен в униформа, с авиаторски очила. Едва не завъртях очи заради абсурдния му контешки вид, не че само по себе си в това имаше нещо срамно, а защото беше очевидно, че той го съзнава.

— Травис — казах и продължих да бърша менюто пред себе си.

— Здравей, Бри — поздрави ме той и устните му се извиха в подобие на искрена усмивка.

— Какво ще обичаш? — попитах аз.

— Кафе.

Кимнах и се обърнах да изпълня поръчката. Налях му чаша кафе, поставих я пред него и се извърнах.

— Още ли ми се сърдиш? — попита той.

— Не ти се сърдя, Травис. Просто не съм във възторг от начина, по който се отнасяш с братовчед си.

Той стисна устни.

— Слушай, Бри, той е член на семейството ми и не сме общували от години — разбирам, че до голяма степен вината е моя, но двамата с Арчър винаги сме били… съперници, от деца. Може би що се отнася до теб, това съперничество стигна по-далеч от допустимото. Признавам го. Но повярвай ми, той също участва в играта.

— Съперници? — изсумтях презрително. — Господи, Травис. — Леко повиших глас и няколко души вдигнаха погледи, но побързаха да ги извърнат, когато им отправих скована усмивка, преди отново да насоча внимание към Травис. — Не мислиш ли, че той заслужава поне веднъж в живота му да има човек, който е на негова страна? Не смяташ ли, че той заслужава да има човек, който да го подкрепя и окуражава, а не да се съревновава с него? Не можеш ли да се опиташ ти да бъдеш този човек?

— Значи, това е той за теб? Обект на съжаление?

Затворих очи и поех дълбоко дъх, за да не запратя каната с кафе в лицето му.

— Не, Арчър не се нуждае от ничие съжаление. Той е… невероятен, Травис. — Представих си Арчър, нежните му очи и лицето, озарено от усмивка, когато беше истински щастлив. — Той е невероятен. — Сведох поглед, внезапно смутена.

За секунда Травис остана мълчалив. Отвори уста да каже нещо, но в този миг звънчето отново издрънча, аз вдигнах глава и очите ми се разшириха.

На прага стоеше Натали, а нашият приятел Джордан беше малко зад нея, пъхнал ръце в джобовете, с леко притеснен вид.

Изпуснах менюто, което държах, заобиколих бара и забързах към вратата.

— О, боже! Какво правите тук? — изписках. Все още чаках да получа есемес от нея с подробности за полета й. Натали бързо се приближи към мен и се прегърнахме засмени.

— Изненада! — рече тя и още по-здраво ме прегърна. — Липсваше ми!

— Ти също ми липсваше — отвърнах, но усмивката ми помръкна, когато погледът ми падна на Джордан, който все още стърчеше до вратата и не бе помръднал нито крачка.

Натали погледна през рамо към него, сетне отново насочи очи към мен.

— Той почти ме умоляваше да го взема със себе си, за да може лично да ти се извини.

Въздъхнах и с жест повиках Джордан при нас. Върху лицето му се изписа облекчение, когато се приближи към мен и ме прегърна.

— Толкова съжалявам, Бри — изрече той с дрезгав глас. Аз също го прегърнах. И той ми липсваше. Джордан беше един от най-добрите ми приятели. Джордан, Натали, нашата приятелка Ейвъри и аз бяхме неразделни от гимназията. Отраснахме заедно. Но Джордан се оказа последната капка, която преля чашата и ме накара да нахвърлям вещите си в раница и да напусна града.

В състояние на огромна мъка и емоционален стрес аз бях отишла при него като при приятел, а той ме бе притиснал в ъгъла и ме бе целунал, и продължи, макар да го отблъснах. Повтаряше, че ме обича, и ме умоляваше да му позволя да се грижи за мен. Това беше прекалено и последното, което ми беше нужно в онзи момент.

Натали прегърна и двама ни, ние тихо се засмяхме и след миг се пуснахме. Огледах помещението — имаше само двама клиенти, а Маги беше отзад с Норм, за да затворят кухнята за днес.

— Елате да седнете на бара, докато приключа — поканих ги с усмивка.

Натали седна до Травис, който я огледа, отпивайки от кафето си.

— Ей, здравей — рече Натали, отметна дългата си руса коса, кръстоса крака, завъртя стола си така, че да е полуизвърната към него, и го дари го с най-пленителната си усмивка. Аз изсумтях. Тя не ми обърна внимание, Травис също.

— Травис Хейл — на свой ред й се усмихна той и протегна ръка.

Леко поклатих глава и представих Травис на Джордан.

Двамата се поздравиха, а после Травис се изправи и сложи пет долара върху барплота.

— Бри — каза той и ме погледна. — Натали, Джордан, насладете се на престоя си в Пелион. Приятно ми беше да се запознаем. Бри, предай поздравите ми на Маги. — После се обърна и излезе от закусвалнята.

Аз се обърнах към Натали, която все още разглеждаше задника му, докато той крачеше към патрулката. Тя се извърна към мен.

— Е, нищо чудно, че искаш да останеш тук.

Засмях се.

— Не той е причината да остана тук.

Натали стрелна поглед към Джордан, който изучаваше менюто. Аз станах сериозна и смених темата. От години знаех, че Джордан си пада по мен, но не знаех, че е влюбен. Аз също го обичах, но не по този начин и знаех, че никога няма да се влюбя в него. Просто се надявах, че ще можем да се върнем към приятелството, което някога имахме. Той наистина много ми липсваше.

— Яли ли сте? — попитах. Кухнята затваряше, но можех да им направя сандвич или нещо друго.

— Да, преди час хапнахме в една закусвалня по пътя. — Натали погледна към Джордан, който продължаваше да изучава менюто. — Не си огладнял пак, нали?

Той вдигна глава.

— Не, просто гледам. — Остави менюто, очевидно все още се чувстваше неловко.

Аз се прокашлях.

— Добре, ще отида да кажа на Маги, че тръгвам, и си вземам чантата.

Петнайсет минути по-късно вече пътувахме с малката ми кола към вилата.

Настаних Джордан в предната стая, а сака на Натали отнесох в моята спалня. Един след друг си взехме душ, а после седнахме във всекидневната да побъбрим. Смяхме се дружно на историите на Натали за срещите й с новия й шеф. Джордан вече се чувстваше по-удобно и аз бях щастлива, че са тук.

— Искате ли да вечеряме в града? — попитах ги. — Докато си починете и се приготвите, аз ще отскоча до Арчър, за да го попитам дали иска да дойде с нас.

— Защо просто не му се обадиш? — учуди се Натали.

— Ами той всъщност не говори — тихо отвърнах.

— Ъ? — едновременно попитаха Натали и Джордан.

Разказах им за Арчър и как бе отраснал, малко за чичо му и това, което знаех за катастрофата, въпреки че не го бях чула лично от него.

Двамата ме зяпаха с широко отворени очи.

— По дяволите, скъпа — промърмори Натали.

— Знам, приятели — кимнах. — Това е откачена история — аз дори все още не я знам цялата. Но почакайте да се запознаете с него. Той е толкова мил и просто… изумителен. Ще се наложи да ви превеждам, но той много добре владее жестомимичния език.

— Еха! — подсвирна Джордан. — Щом на практика не е напускал владенията си през всичките тези години и не говори, какво точно възнамерява да прави с живота си?

Сведох поглед.

— Още се опитва да реши — отвърнах, изведнъж почувствала, че трябва да го защитя. — И ще го направи. Засега гради основите.

Те ме погледнаха и аз внезапно се смутих.

— Както и да — продължих, — ще му съобщя нашите планове и се надявам, че ще се съгласи да дойде с нас. — Изправих се и отидох да се обуя и да си облека сакото.

— Добре — кимна Натали. — Тези дънки и тениска подходящи ли са, или трябва да се преоблека?

Засмях се.

— Определено дънки и тениска.

— Мислиш ли, че Травис ще бъде там?

Изпъшках.

— О, приятели, толкова много имам да ви разказвам. Ще отнеме известно време. Скоро ще се върна, става ли?

— Става — отвърна Натали и стана. Джордан ровеше нещо в малкия си куфар.

— Става — подметна и той през рамо.

Аз излязох, метнах се в колата и подкарах към дома на Арчър.