Клайв Къслър, Греъм Браун
Тайната на фараоните (61)

60

Джо тръгна към вратата на асансьора и видя стърчаща метална рамка, която продължаваше надолу от вертикалната шахта в скалата. Металната решетка беше широка и здрава и Джо знаеше, че асансьорът е предназначен за големи товари, тежко оборудване и големи група хора, като асансьорите, които бе виждал в мините по света.

Кабината не беше пристигнала, но колелата се въртяха. Той реши, че в нея ще има двайсет или трийсет въоръжени мъже, затова реши, че не бива да стигат до долу.

За нещастие като повечето асансьори и този се контролираше отгоре, където тежка макара, закачена за стоманени въжета, издигаше и спускаше кабината по релсите. Единственото, което Джо можеше да стори оттук, бе да блъсне металната рамка с надеждата да изкриви водещите релси и да спре спускането му.

Той нагласи сахарианата на позиция и форсира двигателя. Тъкмо щеше да напада, когато забеляза, че от коридора се плъзват струи вода.

— Като че ли имаме теч — промърмори си той.

Осъзнавайки, че може да имат нужда от асансьора за бягство, Джо се отказа да го троши и мина към план Б.

Паркира AS-42, мина зад картечницата и нагласи бронирания щит. После зареди двете 20-милиметрови противотанкови оръжия и картечницата.

Сянката на кабината се появи, а после и дъното й. Широката метална кутия се плъзна на мястото си. Нямаше врати, само клетка над решетестия под. Поне двайсет войници стояха вътре.

Джо не смяташе да стреля по мъже в клетка, но дори ако един от тях посегнеше към оръжието си, той щеше да натисне и двата спусъка.

Асансьорът стигна до земята с отекващ тътен.

— На ваше място щях да се върна горе — извика Джо с пръсти на спусъците, като гледаше през малкия процеп в бронирания щит. Светлините на сахарианата блестяха и заслепяваха мъжете в клетката.

Външната врата на асансьора са отвори. Мъжете вътре стискаха оръжията си, но бяха натъпкани така плътно, че не можеха да ги вдигнат.

— Не е нужно да умирате днес! — извика Джо.

Вътрешната решетка започна да се отваря. Джо очакваше те да хукнат напред и да бъдат избити, но никой не помръдна.

Взираха се в него, присвивайки очи срещу блясъка на фаровете. Накрая, без да продума, един от мъжете натисна бутон. Решетката се затвори, въжетата се опънаха и асансьорът се издигна.

Джо наклони картечницата нагоре, проследявайки го, докато асансьорът не изчезна в шахтата. После тръгна напред и огледа решетестия таван на издигащата се кабина. Още трийсет секунди и щеше да е сигурен, че не възнамеряват да се върнат. Скочи обратно на седалката.

Кърт беше казал, че до повърхността има сто и двайсет метра. Най-малко две минути издигане. И още две минути надолу. Той знаеше, че имат поне толкова време.

Форсира двигателя и пое назад към контролната зала. Когато стигна до нея, водата беше дълбока трийсетина сантиметра.

Откри Кърт в средата на залата, заварден от хора Шакир. Джо се прицели с противотанковото оръжие и стреля. Залетяха скални отломки и групата се разпръсна.

Кърт хукна към машината.

— На косъм беше. Как мина при асансьора?

— Изпратих ги обратно след строго мъмрене — каза Джо.

— Мислиш ли, че ще се върнат?

Джо се огледа. Пещерата миришеше на дим от експлозиите и стрелбата. Беше едва осветена и бързо се пълнеше с вода.

— А ти?

— Не и през този живот — каза Кърт и се качи.

— Сигурно не си намерил Рената — отбеляза Джо.

Кърт поклати глава.

— Тези ме завардиха. Да идем да я намерим и да се махаме оттук. Иначе ще трябва да плуваме.

Джо даде газ и сахарианата тръгна напред, като вдигаше малка вълна с носа си и оставяше диря след себе си в тъмното. В един нисък участък от тунела водата почти ги заля, но те успяха да преодолеят вдлъбнатината и излязоха от другата страна.

— Откъде идва цялата тази вода? — попита Джо.

— От Нил — отвърна Кърт. — Обърнах помпите. Сега системата на Шакир изпомпва вода от реката обратно във водоносния хоризонт под високо налягане. Предполагам, че тук просто избива.

— И изпълва сухите езера на Либия и Тунис — каза Джо.

Кърт се усмихна.

— Надявам се и кладенците в Бенгази.

Те продължиха напред, като подминаха две плаващи във водата тела — хора на Шакир.

— Рената е минала оттук — предположи Кърт.

Продължиха и надолу водата стигаше до средата на машината.

— Тази чудесия сигурно не е амфибия, нали? — попита Кърт.

Джо поклати глава.

— Още трийсетина сантиметра и сме потънали.

Те бучаха по тунела и излязоха в централната погребална камера.

— Лабораторията е от другата страна — каза Кърт.

Огледа залата, докато Джо ги изкара в нея. Не се виждаше никой, но някакъв внезапен плисък в средата привлече вниманието на Кърт.

С периферното си зрение той видя струйка дим и пълзящ пламък. Нямаше време да реагира или дори да извика. Снарядът падна на няколко крачки от тях и отвори огромен кратер в наводнения под, разби предния край на машината и я катурна настрани.

Кърт остана в съзнание, но ушите му кънтяха, а главата му пулсираше. Озова се във водата.

Погледна към седалката на шофьора.

— Добре ли си?

— Краката ми са заклещени — каза Джо. — Но не мисля, че имам нещо счупено.

Той се напъна и опита да се освободи. Кърт опря рамо в огънатия метал на таблото и натисна.

Джо се освободи и скочи във водата до него.

— Добре, че не ни уцели — изрече той очевидното. — Едно пряко попадение щеше да ни убие.

— Изглежда все пак има някой тук — каза Кърт.

— Да, има — извика глас иззад преобърнатата машина. Кърт го разпозна. Беше Шакир.