Клайв Къслър, Греъм Браун
Тайната на фараоните (18)

17

Кърт пълзеше по рамото на крана, като се захващаше за кръглите дупки в метала. Видя трима мъже с автомати да тичат през улицата към микробус, паркиран отсреща. Скочи от крана, когато наближи земята, и откри, че няколко от строителите са застреляни.

От другата страна на улицата микробусът включи фаровете и двигателят му зарева.

Кърт се огледа за нещо, с което да ги преследва. Единственият му вариант беше малък камион „Ситроен“. Имаше тясна ходова част и беше висок, което го караше да изглежда странно за американските стандарти, но беше по-подходящ за тесните пътища на малък остров.

Кърт хукна към него, качи се в кабината и видя, че ключовете са на таблото. Запали двигателя, включи на скорост и ускори диагонално през площада, като мина по стълбите и отчаяно се опита да отреже пътя на микробуса.

Малкият микробус беше твърде пъргав, за да бъде спрян. Той го заобиколи, кара известно време по тротоара и после се върна на улицата.

Кърт включи на задна, обърна и започна да върти волана, докато камионът не се насочи в правилната посока.

Тъкмо щеше да натисне газта, когато пред музея се появи позна физиономия.

— Качвай се! — извика Кърт.

Джо се покатери в кабината точно когато Кърт натисна газта.

— Не можа ли да наемеш нещо по-мъничко? — попита Джо.

— Ами това е безплатен бонус. Членовете са с привилегии.

— А какво ще стане, когато ченгетата решат, че тези привилегии не включват кражбата на камион от местопрестъплението?

— Зависи — отвърна Кърт.

— От какво?

— От това дали ще хванем лошите.

Въпреки рева на двигателя това не изглеждаше много вероятно. Микробусът не беше особено мощен, но пък беше пъргав и маневрен, затова бързо набра преднина. В сравнение с него камионът изглеждаше бавен и тромав.

За момент теренът беше запречен от задръстване, но микробусът бързо се промуши през трафика. Кърт нямаше подобна възможност. Включи всички светлини и се облегна на клаксона.

В отговор на връхлитащ камион, шофьорите с поне малко мозък отбиваха от пътя, но няколко коли, паркирани покрай улицата, не извадиха този късмет.

— Мисля, че пропусна една — отбеляза Джо.

— Ще я ударим на връщане.

Без да вдига крак от газта, Кърт продължаваше да ускорява.

— Мисля, че ти казах да останеш при Кенсингтън.

— Останах — рече Джо.

— Имах предвид, докато дойде помощ.

— Другия път бъди по-конкретен.

Вече настигаха микробуса и набираха скорост, докато пътят се разширяваше и се спускаше към брега, където се извиваше по пристанището, покрай яхти за милиони и малки рибарски лодки. Някой в микробуса не изглеждаше доволен от това. Той стреля през задния прозорец и започна да обсипва с куршуми камиона, който ги следваше. Кърт инстинктивно се приведе, когато предното стъкло се пръсна. В същото време зави надясно, към една странична улица, която водеше към сушата и ги отдалечи от пристанището.

— Сега пък караме в погрешната посока — отбеляза Джо.

Кърт беше залепил педала за пода. Мина на по-ниска предавка, като поддържаше оборотите и скоростта.

— А сега се движим по-бързо в погрешната посока — добави Джо.

— Минаваме напряко — отвърна Кърт. — Тук брегът е като пръсти, щръкнали в залива. Докато те следват очертанията на тези пръсти, ние ще цепим през дланта.

— Или ще се изгубим — каза Джо. — Защото нямаме карта.

— Трябва само пристанището да остава вляво от нас.

— И да не надяваме, че те няма да обърнат.

Беше лесно да не изпускаш пристанището от поглед, тъй като всички фортове и важни сгради около него бяха озарени от светлини. От по-високото дори можеше да се види пътят долу.

— Там — посочи Джо.

Кърт също го видя. Малкият микробус продължаваше с пълна скорост, явно шофьорът не възнамеряваше да остава незабелязан.

Камионът излезе на надолнище и започна да ускорява. Тресеше и се клатеше, а товарът от натрошен бетон и метал отзад подскачаше и тракаше оглушително.

Завиха към кръстовището.

— Какво ще правиш сега? — попита Джо.

— Също като римляните, ще им направя таран.

Джо бързо се огледа за предпазни колани, но не откри.

— Дръж се!

Стигнаха до кръстовището, изстреляха се на крайбрежния път и пропуснаха. Бяха набрали толкова много скорост по надолнището, че изчисленията на Кърт се прецакаха. Сега те водеха.

— Сега сме пред микробуса, който уж преследваме — каза Джо.

— Ами направи нещо по въпроса.

Джо направи единственото разумно нещо, за което се сети. Дръпна лоста за хидравликата на каросерията и тя започна да се накланя. Тонове натрошен бетон, изкривен метал и други строителни отпадъци се заизсипваха от нея.

Отломките се затъркаляха към летящия с висока скорост микробус и се блъскаха в него като миниатюрна лавина. Решетката и радиаторът хлътнаха при първия сблъсък. Предното стъкло се пръсна от подскачащите парчета бетон с размерите на юмрук, микробусът излезе от пътя и се преобърна.

Кърт натисна спирачките и камионът спря със свистене на гуми. Той скочи от кабината и хукна към преобърнатия микробус. Джо го следваше, грабнал крика за оръжие.

Стигнаха до микробуса и видяха, че радиаторът вдига пара, а всички ламарини са сплескани и изкривени. Носеше се миризма на бензин.

Една бързо проверка им показа, че мъжът на седалката до шофьора е мъртъв. Явно някоя отломка бе минала през прозореца и го беше ударила в главата. Но вътре нямаше никой друг.

— Къде са другите? — попита Джо.

При преобръщането на коли телата често изхвърчаха навън, но Кърт не виждаше нищо такова. После, в далечината, забеляза две фигури да тичат по скалите към светлините на Сант Анджело.

— Дано си си взел бързоходките — каза той и хукна след тях. — Не сме приключили още.