Клайв Къслър, Греъм Браун
Тайната на фараоните (29)

28

Кърт завъртя рязко глава, когато от дълбините на склада отекна стрелба.

— Мамка му — промърмори и се надигна да огледа по-добре.

Джо се прикри и Кърт насочи вниманието си отново към изстрелите. Мъжът със смокинга и жената с вечерната рокля водеха престрелка с групата, която се представяше за охранители на склада. Стреляха ги от две посоки, но не изглеждаха паникьосани. По-скоро систематично се прикриваха и даваха единични изстрели, като прикриващ огън.

Ускориха изтеглянето си, когато един от пазачите се поразвихри с автомата и разби няколко глинени амфори. Отломките полетяха към пътеката и въздухът се изпълни с прах. Рикоширали куршуми свистяха из склада, няколко се удариха в стъкления контейнер и оставиха звездички от тънки като косъмчета пукнатини.

Мъжът със смокинга залегна и после пак се изправи. Сграбчи жената и продължи да отстъпва, после използва ъгъла на две пресичащи се пътеки като място, откъдето да постреля. Кърт го чу да казва:

— Мак Ди, тук е Председателят. Обстрелват ни. Трябва да ни изтеглите, пронто!

Председателят…

Жената се обърна и стреля в друга посока.

— Обграждат ни, Хуан. Трябва да тръгваме.

Хуан, помисли си Кърт. Хуан Кабрийо?

Хуан Кабрийо, Председател на Корпорацията, мъж, който бе изгубил крака си, докато помагаше на Дърк Пит в операция за НАМПД преди години. Той беше капитан на „Орегон“, товарен кораб, който приличаше на очукана развалина отвън, но всъщност беше претъпкан с най-съвършените оръжия, двигатели и електроника.

Кърт не знаеше какво правят тук Хуан и приятелката му, но знаеше, че са в беда срещу по-многоброен противник, и всеки миг ще бъдат обградени. Докато бяха задържани от кръстосан огън, се появи още една група пазачи, които хукнаха по пътечката пред Кърт и подготвяха блокче С-4, за да взривят Кабрийо.

Кърт се задейства, опря рамо на оръдието и го блъсна към стъклото. То се залюля на клупа си и заби нос в стената на контейнера. Плъзнаха диагонални пукнатини, но стъклото издържа.

Оръдейното дуло се люшна назад и после отново напред. Кърт го блъсна още по-силно. Този път двестакилограмовото оръдие се заби като таран в стъклото и го пръсна. Десет хиляди галона вода се изляха и плиснаха по пода. Те се стовариха върху мъжете с експлозива и ги запратиха към рафтовете от другата страна на пътеката.

Кърт беше понесен от водата и се озова точно върху един от стрелците. Отстъпи назад и заби юмрук в челюстта му.

Вторият нападател вече ставаше на крака, когато един предмет падна върху главата му, долетял някъде отгоре, от силната ръка на Джо Дзавала.

Кърт тръгна към експлозива, издърпа електродите от него и извика към Кабрийо:

— Хуан, насам!

Кабрийо погледна по пътеката, поколеба се, сякаш подозираше измама.

— Бързо! — извика Кърт. — Обграждат ви.

Колебанието изчезна.

— Хайде — извика Кабрийо на партньорката си. Тя хукна веднага, а той стреля още веднъж, преди да я настигне и да клекне до Кърт.

— Кърт Остин — каза той, клатейки невярващо глава. — Какво правиш в тази дупка?

— Спасявам ти задника — каза Кърт. — Ами ти?

— Дълга история — отвърна Кабрийо. — Свързано е с онова в Монако.

Макар че беше зает, Кърт бе чул за разрушенията на Монако Гранд При. През последните няколко дни тази новина се състезаваше с новината за инцидента в Лампедуза за ефирно време. Той грабна пистолета от мъжа, когото беше ударил, и се присъедини към стрелбата.

Мъжете, които се правеха на охранители, се прикриха. Изправени вече пред трима, а не двама, стрелци, и след като водата беше помела подкреплението им, те бързо започнаха да стават предпазливи. Силите се изравняваха.

— Някой ще ми каже ли какво става? — попита жената.

Кабрийо посочи към нея по типичния си небрежен начин.

— Стара приятелка.

Кърт я огледа и се зачуди коя ли може да е.

— Сигурно не се казваш Софи?

Тя го изгледа лошо и отвърна:

— Наоми.

Кърт сви рамене.

— Е, струваше си да попитам.

Кабрийо се ухили при този разговор, после се обърна към Кърт.

— Какво всъщност правите тук?

Кърт посочи към мъжете, с които се стреляха.

— Онези там са свързани с бедствието в Лампедуза.

— НАМПД ли го разследва?

— От името на едно правителство — каза Кърт.

Кабрийо кимна.

— Май всички си имаме доста проблеми. Да помогнем с нещо?

Дойде още една серия изстрели. И тримата се притиснаха по-дълбоко в укритието си под най-ниския рафт. Когато отвърнаха на огъня, нападателите се оттеглиха отново.

— Не съм сигурен — каза Кърт. — Всичко това е свързано с някакви египетски артефакти, които се надявах да открием тук.

— А, все едно нещо може да се намери тук — каза Кабрийо. — Ние търсим една книга на Наполеон от Света Елена.

Жената го погледна смразяващо, но Хуан не й обърна внимание.

— Стар екземпляр на „Одисея“ ли? — попита Кърт. — С някакви бележки в полетата?

— Точно тази. Видя ли я?

Кърт посочи към охранителите.

— Натам е.

Стрелбата се беше разредила до по някой случаен пукот. Всички се бяха укрили и мястото между тях беше празно и опасно.

— Те явно възнамеряват да ни попречат да тръгнем натам — отбеляза Хуан.

— Аз имам решение — каза Кърт. Погледна нагоре и свирна на Джо.

Джо спря да се катери към детектора на дим. Беше се изкачил до най-високата точка на най-горния рафт, но не можеше да стигне до сензора. Премести една кутия от пътя си и се протегна, усилие, което го принуди да се разкрие. Един от охранителите стреля. Куршумите се забиха в тавана около Джо.

Кърт погледна към пътеката и вдигна оръжието си, но Кабрийо стреля първи. Убиецът падна при първия изстрел.

Щом теренът се изчисти, Джо посегна отново към детектора и притисна тейзъра си към него. Жегата на четири хиляди волта от заряда веднага беше засечена като потенциален пожар. Алармата се разпищя, конусите започнаха да присветват и пръскачките на въглероден двуокис се активираха.

Нападателите изчакаха няколко секунди, преди да избягат. Потокът от въглероден двуокис спря рязко, след като Джо отдръпна тейзъра от сензора, но полицията щеше да дойде.

— Четиридесет крачки след мястото, където се пресичат пътеките — каза Кърт на Кабрийо. — Първият рафт вляво. На твое място бих побързал.

Кабрийо му подаде ръка.

— До следващия път.

Кърт я стисна.

— Ама на питие, а не на куршуми.

След това Кабрийо и жената хукнаха, а Джо се спусна на земята.

— Той този, който си мисля, ли е? — попита още щом се приземи.

Кърт кимна.

— Човек среща какви ли не хора из складовете. Хайде, да се махаме оттук.

Хукнаха към товарната рампа само за да открият море от пожарни коли и полицейски патрулки, които тъкмо влизаха на паркинга. Необозначени коли, пълни с истински охранители от галавечерята, също бързаха насам.

— Страничната врата — предложи Джо.

Върнаха се в склада и забързаха към друг изход. Джо погледна през вратата към задна уличка.

— Изглежда чисто.

Изскочиха на уличката, но светлината на фарове ги улови, преди да са направили и пет крачки. Приковаха се към тях, докато проблясващите червено-сини светлини на покрива на колата примигваха. И двамата спряха насред крачка и вдигнаха ръце.

— Може пък да са същите ченгета, които ни арестуваха онзи ден — каза Джо. — Бяха ужасно мили.

— Де тоз късмет — отвърна Кърт.

Колата спря и от нея слязоха двама униформени полицаи с насочени оръжия. Кърт и Джо не оказаха съпротива. Полицаите им сложиха белезниците, настаниха ги в колата и ги откараха за нула време. Кърт забеляза, че се отдалечават от центъра на града, вместо да се приближават към него и към твърде познатия му полицейски участък.

— Нали имаме право на едно обаждане? — попита той.

Едно усмихнато лице се обърна към него.

— Вече се обадиха за вас — каза мъжът. Странно, но говореше с луизиански, а не със средиземноморски акцент. — Самият Председател.

После хвърли връзка ключове в скута на Кърт.

— Мак Ди — представи се мъжът. — Ваш приятел в нужда.

Кърт се ухили, отключи белезниците и после отключи и тези на Джо. Светлините и сирените бяха спрени, колата продължи по пътя и след няколко минути Кърт и Джо бяха оставени само на две пресечки от хотела си.

— Благодарим за измъкването — каза Кърт. — Кажи на Хуан, че първото питие ще е от мен.

Мак Ди се усмихна.

— Той никога няма да ти позволи да платиш, но ще му предам, че си предложил, разбира се. — Кърт затвори вратата. Мак Ди махна на шофьора и колата потегли.

— Има ли някакъв вариант да дръпнем Хуан и екипа му за тази мисия? — попита Джо.

— Те май вече си имат достатъчно проблеми — отвърна Кърт.

Обърна се към хотела и тръгна. Бяха свободни и абсолютно подгизнали, ушите им кънтяха от стрелбата, но улицата бе пуста и всичко беше притихнало. И въпреки това — въпреки всичко, което бяха рискували, — не се бяха приближили до решението на загадката.

— Странна вечер — каза Кърт.

— Това беше ужасно меко казано — отвърна Джо.

Влязоха в хотела, качиха се на товарния асансьор до техния етаж и завлякоха крака към стаята си, където откриха Рената да ги чака. За разлика от тях, тя сияеше.

— Изглеждате ужасно, момчета!

Кърт не се съмняваше в това.

— Нещо ми подсказва, че твоята вечер е минала доста по-добре от нашата — каза той, затвори вратата и се тръшна в най-близкото кресло.

— Трябваше да се сетя, че всички тези полицейски коли са заради вас.

— Не само заради нас — каза Джо. — Беше купон, който винаги ще помним.

Кърт се надяваше Рената да има някакво основание за широката си усмивка.

— Кажи ми, че си намерила Софи С.

— Всъщност намерих я — отвърна Рената. — И изобщо не е далеч.