Клайв Къслър, Греъм Браун
Тайната на фараоните (37)

36

Югоизточна Либия

Два дни след като ваканцията му трябваше да е свършила, Пол правеше всичко друго, но не и да си почива. Проучваше геоложки схеми, правеше компютърни анализи на звуковите вълни, с програма, която свали от щаба на НАМПД, и в същото време вареше прясно кафе. Беше сам, тъй като геологът на Реза бе или отвлечен, или избягал при въстаниците преди няколко дни.

— Погледни — каза Пол, когато компютърът най-сетне разпечата интерпретация на звуковите вълни.

Гамей я погледна невиждащо.

— Какво? Още криволици? Много вълнуващо.

— Ентусиазмът ти май угасва — отвърна Пол.

— Ами гледам това чудо от часове. Една диаграма с криволици след друга, прекарване на данните през филтри и компютърни програми, сравняването им с криволици от други части на света. На този етап имам чувството, че просто изпитваш търпението ми. Да не говорим за здравия ми разум.

— Изпитания, които не може да се каже, че преминаваш успешно — подкачи я Пол.

— Тогава мога да те убия и да пледирам временна невменяемост. Е, какво точно гледам?

— Това е пясъчник — каза Пол, като посочи един участък от диаграмата. Но на дъното на пясъчника има течен слой. Долу все още има вода.

— Тогава защо не може да се изпомпа?

— Защото се движи — каза Пол. — Слиза надолу към този вторичен, по-дълбок пласт от скала и глина.

— Което означава?

— Ако съм прав — каза пол, — значи под Нубийския водоносен хоризонт има още един.

— Още един?

Пол кимна.

— На два километра и сто метра под повърхността. Тези формации предполагат, че буквално прелива от вода. Но звукът се разкривява тук и тук, което предполага, че водата се движи.

— Като подводна река?

— Не съм сигурен — каза Пол, — но това е единственият модел, с който може да го оприличи компютърът.

— А къде отива? — попита тя.

— Не знам.

— Защо се движи?

Пол сви рамене.

— Просто се движи. Криволиците могат да ни кажат само това.

Силен трясък разклати прозорците и двамата вдигнаха поглед.

— В пустинята няма гръмотевици — каза спокойно Гамей.

— Може да е звуков удар — каза Пол. — Постоянно ги чувах, когато живеех близо до въздушната база.

Последваха два подобни тътена, придружени от викове и бързо пукане на далечна стрелба.

Пол остави разпечатката и хукна към прозореца. В далечината видя още един проблясък, когато една от помпите потъна в оранжева огнена топка, преди да падне настрани.

— Какво е това? — попита Гамей.

— Експлозии.

Реза нахлу в стаята след секунди.

— Трябва да вървим — извика той. — Въстаниците са тук.

Пол и Гамей реагираха бавно.

— Бързо — каза Реза и хукна към другата стая. — Трябва да стигнем до самолета.

Пол грабна разпечатките и с Гамей хукнаха към Реза. Още щом събраха всички, тръгнаха към стълбите. Хукнаха към чакъла, двигателите на самолета вече кашляха облаци мазен дим.

— Има достатъчно място за всички — каза Реза, — но трябва да побързаме.

Хукнаха по рампата към самолета и се провряха през товарната врата. Още една експлозия изтътна зад тях, когато контролният център бе ударен от ракета.

— Бързо! — извика Реза, докато другите се качваха в самолета през вратата близо до опашката.

Реза ги преброи. Двайсет и един души вътре, плюс пилота. Целият персонал на центъра, включително Пол и Гамей.

— Тръгвай! — извика Реза.

Пилотът дръпна лостовете и самолетът се залюля по пистата, набираше скорост, докато в пустинята зад него избухваха още пламъци.

Пол погледна към Реза.

— Нали каза, че дори въстаниците трябва да пият вода?

— Може да съм сбъркал.

Двигателите ревяха на пълна мощност и заглушаваха всички разговори, самолетът бързо набра скорост, като хладният нощен въздух помогна за увеличаване на мощността. Ускорението беше голямо, но препълненият самолет означаваше много дълъг пробег по пистата и когато стигнаха края й, пилотът трябваше да вземе решение.

Издигна самолета колкото да се отлепи от земята, после сведе носа и прибра колесника. Трийсет секунди се носеха на шест метра височина, поддържани от лекия тласък нагоре, който се появява при приближаването към повърхността. Той позволяваше на самолета да лети, преди да е ускорил достатъчно, и им даде време да наберат скорост и да започнат истинското изкачване. Освен това ги изведе право над няколко камиона с монтирани картечници.

— Стрелба — извика пилотът, наклони надясно и издигна самолета.

Не чуха трясъка на картечниците, не и при шума на огромните двигатели, но кабината внезапно оживя от метални конфети и сияещи искри.

— Пол — извика Гамей.

— Добре съм, а ти?

Тя се огледа.

— Не съм ранена.

Самолетът продължи напред, вече се беше изкачил почти достатъчно високо, за да е далече от неприятностите, и набираше скорост в мрака. Мъжете и жените вътре трепереха, но бяха невредими. Всички, освен един.

— Реза! — извика някой.

Реза се опита да се изправи и после падна по очи на пътечката.

Пол и Гамей първи стигнаха до него. Той кървеше от рани в корема и крака.

— Трябва да спрем кръвта — каза Пол.

Всички закрещяха и Гамей попита:

— Трябва да го заведем в болница. Има ли град наблизо?

Мъжете около тях поклатиха глави.

— Бенгази — успя да каже Реза. — Трябва да стигнем до Бенгази.

Пол кимна. Деветдесет минути. Внезапно те му се сториха като ужасно много време.

— Дръж се — прошепна Гамей. — Моля те, дръж се.