Клайв Къслър, Греъм Браун
Тайната на фараоните (56)

55

Пол и Гамей вече бяха на земята, в наета кола скоро след изгрева на слънцето. Като използва общинските регистри, Гамей откри адрес на Камила Дюшен и сега действаше като навигатор, докато Пол караше по улици, които бяха два пъти по-тесни и два пъти по-лъкатушни от необходимото.

Не стига, че следваше непрестанните извивки и почти обратни завои на пътя, но и се беше сгънал на две в колата и излизаха и влизаха от мъгла, която затрудняваше нещата още повече. Когато един камион ги подмина в другата посока, Пол спря до канавката и изскубна някакви избуяли храсталаци.

Гамей го погледна с онзи поглед.

— Просто малко градинарствам — каза той.

Накрая стигнаха близо до центъра на града и Пол паркира на първото място, което откри.

— Да вървим пеша нататък — каза той.

Гамей отвори вратата.

— Добра идея. Ще е по-безопасно за всички. Включително за растенията.

С адреса в ръка, те тръгнаха по влажна калдъръмена улица към нещо като малък замък. Две извити каменни кули, свързани от каменна стена, блокираха пътя. Минаха през арка в центъра на стената.

— Portes mordelaises — прочете Гамей надписа на стената.

Влязоха през арката с усещането, че пристъпват в средновековен град, и донякъде беше така. Вече бяха в най-старата част на Рен и Portes mordelaises бе от малкото останали участъци от крепостните стени на града.

Продължиха по тясна уличка, докато стигнаха до адреса. Беше малко рано, но когато почука на вратата. Пол усети аромат на прясно изпечен хляб. Поне имаше някой буден в къщата.

— Сега осъзнах колко съм гладен — каза той. — Не съм ял нищо от дванайсет часа.

Вратата се отвори и една белокоса жена, вероятно на деветдесет години, застана на прага. Беше красиво облечена, с шал на раменете. Сви устни и огледа двамата американци.

— Bonjour — каза тя. — Puis-je vous aider?^[1]

Гамей отговори:

— Bonjour, êtes-vous Madame Duchene?^[2]

— Oui — отговори жената. — Pourquoi?^[3]

Гамей си беше намислила реч на френски относно писмата на адмирал Вилньов. И бавно я започна.

Мадам Дюшен наклони глава, слушаше.

— Говорите френски доста добре — каза тя на английски, — като за американка. Американци сте, нали?

— Така е — каза Гамей, която знаеше, че американските туристи често имат лоша репутация в Европа.

Вместо да ги отпрати, мадам Дюшен се усмихна и им махна да влизат.

— Влезте, влезте — каза тя. — Тъкмо щях да правя палачинки.

Гамей погледна Пол, който се усмихна широко.

— Роден си под щастлива звезда.

Ароматът от кухнята на мадам Дюшен беше божествен. В допълнение към хляба, който бе изпекла, миришеше на пресни кайсии, боровинки и ванилия.

— Моля, седнете — каза тя. — Нямам много посетители, така че за мен е удоволствие.

Те седнаха до малка маса в кухнята, а възрастната жена се върна до плота. Започна да чупи яйца и да изсипва брашно, за да забърка тесто за палачинките. Говореше, докато работеше, и се обръщаше да ги поглежда.

— Първият ми съпруг беше американец — каза тя. — Войник. Бях на петнайсет, когато се запознахме. Той дойде с армията да прогони немците… Боровинки?

— Мадам Дюшен — прекъсна я Гамей. — Знам, че сигурно ви се струва странно, но ние много бързаме…

— Боровинки ще ми дойдат идеално — намеси се Пол.

Тя пак го изгледа по онзи начин. Този път два пъти.

Пол остана невъзмутим.

— Няма нужда да бързаме — прошепна той, когато мадам Дюшен се върна към работата си. — Все трябва да ядем по някое време. И някъде. Защо да не е тук.

Гамей извъртя очи.

— Боровинките са полезни — каза мадам Дюшен, без да се обръща. — Ще ви помогнат да живеете по-дълго.

— Не и ако жена му го убие — промърмори Гамей под нос.

Пол се ухили.

— Кажете ни повече за съпруга си — помоли той домакинята.

— О, той беше висок и хубав. Като вас — рече тя, обърна се и го погледна. — Имаше гласа на Гари Купър. Но не така дълбок като вашия.

Гамей въздъхна. Ако някоя жена щеше да флиртува с мъжа й, според нея деветдесетгодишна французойка, която прави палачинки, беше най-безопасният вариант. Освен това Гамей също умираше от глад. А и ако Пол се окажеше достатъчно очарователен, може би щяха да измъкнат по-лесно историята на Камила Дюшен.

След закуската мадам Дюшен започна:

— Писмата са от дядо ми. Той никога не говореше за тях… Срамуваше се, че някой е бил намушкан в дома на предците му… А Вилньов не беше особено почитан.

— Но вие сте се опитали да ги продадете, нали? — попита Гамей.

— Преди години. Имах финансови проблеми. Изгубихме всичко. След като съпругът ми умря, всичко се разпадна. Тогава хората бяха луди по всякакви исторически неща. Всичко от ерата на Наполеон. Ако имаш нож за масло, който той е използвал веднъж, можеше да му вземеш десет хиляди франка.

— И това ви подсети за писмата? — попита Пол.

— Да. Мислех си, че ако бъдат продадени на търг, ще бъдем спасени. Но не било писано. Обвиниха ни, че сме фалшификатори и измамници, и никой дори не се усъмни в това.

— Ние имаме други писма, които Вилньов е писал до Дьо Кампион — каза Пол. — Ако почеркът съвпада, това ще помогне да се докаже, че вашите са автентични.

Тя се усмихна, бръчките сякаш засилиха красотата на очите й.

— Опасявам се, че няма да може, защото не са у мен.

Сърцето на Гамей се сви.

— А у кого?

— Дадох ги на библиотеката. Заедно с купчина стари книги. И картините.

Пол си погледна часовника.

— Има ли шанс библиотеката да е отворена вече?

Мадам Дюшен стана и погледна часовника на стената.

— Всеки момент ще отвори. Моля, изчакайте да ви опаковам обяд.

 

 

Библиотеката, за която Камил Дюшен говореше, беше четириетажна сграда. Специализирана в редки книги и френска история. Тя се издигаше в сивата утринна мъгла до канала, който пресичаше центъра на Рен. Преди векове около коритото на реката бяха издигнати стени, за да се предотвратят наводнения и да стане възможно строителството. Като много реки в старите европейски градове, и тази нямаше вече естествени брегове по пътя си през центъра на града.

В библиотеката Гамей и Пол установиха, че служителите са резервирани, но готови да помогнат. Щом обясниха кои са, им назначиха помощник. Той ги отведе до секция близо до задната част на сградата и им показа дарените от мадам Дюшен неща.

— Документите бяха обявени за съмнителни — каза той. — Картините също не бяха оценени високо. Като че ли са аматьорски пресъздадени бойни сцени. Никой не вярва, че Вилньов ги е нарисувал, защото той не е бил художник и не са подписани.

— Защо ги пазите тогава? — попита Гамей.

— Защото това са условията, при които са дарени. Трябва да ги пазим поне сто години или да ги върнем на мадам Дюшен или на нейните наследници. Тъй като все пак не е сигурно, че не са автентични, изглеждаше по-мъдро да ги приемем, отколкото да идат някъде другаде.

— Много ще е неприятно, ако се разделиш с нещо и после се окаже, че струва цяло състояние на гаражна разпродажба.

— Гаражна разпродажба ли? — попита библиотекарят, като показа онова академично презрение, което французите сякаш са овладели до съвършенство.

— Ами където човек се отървава от боклуците си — каза Пол. — Хората постоянно ги правят в Америка.

— Сигурен съм.

Гамей се опита да не се смее и продължи да прелиства книгите. Едната беше справочник за Птолемеите, за които се говореше в много триезични надписи в Египет. Което беше обещаващо, тъй като Вилньов и Дьо Кампион вероятно бяха работили по преводите. Другото беше военен трактат, написан от френски автор, за когото не беше чувала. Тя не откри никакви бележки по полетата или свободни листчета между страниците.

— Ами писмата? — попита тя. — Документите?

Мъжът извади друга книга. Тази беше тънка и с модерна подвързия, като на фотоалбум. Вътре, в найлонови джобчета, имаше двестагодишни листа, покрити с мастилени криволици от писалка или дори перо.

— Имаше пет писма — каза библиотекарят, — общо седемнайсет страници. Всички са тук.

Гамей издърпа стол, седна и включи една лампа. С бележник до себе си, тя започна да чете писмата. Вървеше бавно, защото бяха на френски и написани в стила на времето, който сякаш не понасяше кратки изречения.

Когато Гамей започна да превежда, Пол попита:

— Може ли да видя картините?

— Разбира се — отвърна библиотекарят.

Тръгнаха надолу по пътечката, където библиотекарят отвори с ключ голям шкаф. Вътре имаше десетина картини в рамки в различни размери. Бяха подредени във вертикални слотове.

— Вилньов ли ги е рисувал?

— Само три от тях. И ви напомням, че няма доказателство, че той е авторът.

Пол разбираше това предупреждение. Все пак искаше да види какво вероятно бе нарисувал Вилньов.

Библиотекарят дръпна първата от трите картини, с проста рамка от дърво, сложи я на триножник и се върна за другите две. Всички рамки бяха стари и очукани.

— Оригиналните рамки? — попита Пол.

— Разбира се. Вероятно струват повече от картините.

Пол включи една лампа и огледа картините. Бяха маслени, с гъсти мазки и зле съчетани цветове. На първата се виждаше три четвърти от дървен боен кораб. Перспективата не беше направена с точност и корабът изглеждаше почти двуизмерен.

Втората изобразяваше сцена на улицата, прашна алея през нощта, изпълнена с тъмна мъгла. Вратите със странни петна бяха плътно затворени. Не се виждаше никакъв човек. В горния десен ъгъл той забеляза три триъгълничета на нещо като заден план.

Третата картина изобразяваше няколко мъже в лодка, които дърпаха веслата.

След като се взира известно време в картините, Пол разбра защо библиотекарят ги бе нарекъл аматьорски. Чу се вик от предната част на библиотеката.

— Идвам, Матилда — отвърна библиотекарят. Обърна се към Пол. — Ей сега се връщам.

Пол кимна. Когато библиотекарят си отиде, той се върна до Гамей.

— Откри ли нещо в писмата?

— Не съвсем — каза тя. — Не мисля, че дори могат да се нарекат писма. Имат дати, но не и подписи. Не са адресирани до никого. И дори с моя френски ми стана ясно, че са объркани и някак циклични.

— Като дневник? — попита Пол.

— По-скоро като бълнувания на луд човек, който си говори сам и повтаря отново и отново едни и същи неща.

Тя посочи писмото, по което работеше.

— Това прилича на гневен дитирамб срещу Наполеон и че е превърнал Републиката в лична империя.

Прелисти назад и посочи друго.

— В това нарича Наполеон un petit home sur un grand chevalc — „малко човече на голям кон“.

— Това ми прилича на добър начин да си изпросиш намушкване — отбеляза Пол.

— Така е — съгласи се тя и прелисти на друго писмо. — В това се казва, че Наполеон „е разрушил характера на Франция“ и че е „глупак“. Пише: „Аз му предложих услугите си, а той затвори сърцето си за мен. Не разбира ли какво му предлагам? Истината ще се разкрие като Божия гняв“.

— „Божият гняв“? — повтори Пол.

Тя кимна.

— Задето си направил нещо лошо. Например да накараш възрастна дама да ти прави палачинки, като залагаш на това, че приличаш на отдавна починалия й съпруг.

— Струваше си — отвърна Пол. — Най-хубавото ядене от седмици. Но не затова си мисля. Ела да видиш.

Той я заведе при картините.

— Погледни.

Тя ги огледа за секунда.

— И какво е това?

— Божият гняв.

— Освен ако не е името на този кораб, не разбирам за какво говориш.

Той посочи картината с улицата.

— Гняв — каза той. В стил Стария завет. Това е Египет. Виждаш ли пирамидите, тези три малки триъгълничета на заден план. Вратите са отбелязани с червено. Вероятно с кръв. Кръвта на младенците. И улицата е изпълнена с нещо, което помислих за прах. Но не е прах. Това е последната напаст, изпратена на Египет, когато фараонът не искал да пусне израилтяните. Настанал мор и в страната измрели всички първородни в домовете, на които нямало кървав знак на вратите.

Той посочи долния край на картината.

— Виж тук. Жаби. Това е била втората напаст. И ето тук. Скакалци. Пак напаст.

Гамей отвори широко очи, когато разбра какво намеква Пол. Тя взе пак книгата с писмата и започна да чете на глас. — La vérité sera révélée — истината ще се разкрие — a lui comme la colére.

de Dieu — пред него като Божията ярост.

— Възможно ли е да е рисувал това, което е пишел? — попита Пол. — Или обратното?

— Може би, но имам идея.

Тя започна да чете на глас от книгата с писмата:

— Корабите са мощ, корабът е ключ към свободата.

Посочи бойния кораб на картината, после прелисти на друго писмо.

— Това е най-разбираемото. И ако се съди по датите, е последното. От контекста предполагам, че е написано до Дьо Кампион, обаче пак не е подписано или адресирано.

Тя прокара пръст по текста и започна да чете.

— „Какво оръжие може да е това, пита той. Било само суеверие. Поне така ми казаха неговите хора. И все пак той иска да му докажа всичко, което знам. Иска да му занесем каквото имаме, но вече не иска да ни плати за него. Казват, че съм му длъжник. Трябва да изплатя дълга си. Опасявам се, че за мен е опасно дори да опитам, но какво друго ми остава? И всъщност вече се страхувам какво би сторил императорът с това оръжие. Вероятно целият свят няма да му е достатъчен. Сигурно с най-добре истината никога да не излиза наяве. Да си остане с теб в твоята малка лодка, която гребеше към «Гийом Тел»“.

Тя вдигна очи и посочи третата картина.

— Малка лодка, която усилено се опитва да отиде някъде.

— Какво си мислиш? — попита Пол.

— Той е трябвало да скрие изпратеното от Дьо Кампион. Но е искал да е наблизо. Някъде подръка.

Пол се досети за останалото:

— Картините, направени са много набързо, от човек, който никога не е рисувал преди. Мислиш ли, че е скрил истината в тях?

— Не, не и в самата картина.

Тя взе картината, изобразяваща египетската напаст, и я обърна. На гърба й за рамката бе залепена дебела груба хартия. Тя остави картината и извади швейцарско ножче от чантата си.

— Дръж я здраво, докато режа.

— Ти откачи ли? — прошепна Пол. — Какво стана с божията ярост, ако правиш лоши неща?

— Не се тревожа от това. Опитваме се да спасим хора.

— Ами яростта на библиотекаря?

— Ако не знае, няма да се ядосва — рече тя. — Освен това го чу. Не му пука изобщо за тези картини. Ако можеше, щеше да ни ги даде срещу една песничка.

Пол задържа здраво рамката, докато Гамей отваряше най-острото ножче.

— Побързай — каза той.

Гамей започна да отделя дебелата хартия на гърба от картината, като внимаваше да не реже твърде дълбоко. Когато изряза цялото дъно, бръкна в рамката.

— Е?

Размърда ръка под хартията, наведе се и погледна в пролуката.

— Нищо. Да опитаме с останалите.

Вече с доброволното съучастие на Пол, тя отдели хартията на картината с кораба. Бърза проверка не показа нищо.

— Явно бойният кораб все пак не е ключът — каза Пол.

— Много смешно.

Накрая тя се захвана с картината с малката лодка и гребците.

— Побързай — каза Пол. — Някой идва.

Тракане на обувки отекваше по плочите на пода, приближаваше се. Гамей бързо затвори ножа.

— Побързай.

Библиотекарят се появи в края на пътеката, а Пол бързо издърпа картината от Гамей и я плъзна пак на поставката. Вместо да възкликне или да се шокира, библиотекарят остана забележително спокоен.

Едва тогава Пол осъзна, че той върви сковано напред и дори не ги поглежда. Падна по лице с щръкнал от гърба нож.

Друг мъж се появи зад него. Беше по-млад, с незаздравели рани по челото и бузите. Той издърпа ножа от гърба на библиотекаря и го избърса спокойно. Още двама мъже се приближиха и застанаха до него.

— Вече може да спрете — каза мъжът с раните. — Ние поемаме оттук.