Стив Бери
Малтийска следа (71)

69

Малоун следваше кардинал Стам, който крачеше към Сикстинската капела. Влязоха в помещение, наречено Sala Regia, Кралската зала. Обширен салон за аудиенции, в който някога императори и крале бяха приемали посетители; стените му бяха украсени с не по-малко величествени стенописи. Той обърна внимание на латинските заглавия под тях. „Завръщането на папа Григорий XI от Авиньон“. „Битката при Лепанто“. „Помирението между папа Александър III и Фридрих Барбароса“. Всяко от тези изображения отразяваше съществен момент от историята на Църквата. И солидна доза суета. Това бяха стените на славата.

Отгоре имаше елегантно извит таван, изографисан със сложни папски гербове и библейски фигури. Като всичко останало във Ватикана, и тук цветовете и стилът по-скоро провокираха, отколкото успокояваха сетивата. В отсрещния край на салона беше входът за прочутата Паолинска капела. В средата на една от дългите стени имаше висока двукрила врата, охранявана от двама швейцарски гвардейци с техните характерни костюми на сини, оранжеви и червени райета.

Входът към Сикстинската капела беше затворен. Високият таван отразяваше като ехо приглушените разговори на петдесетината души, които се движеха привидно безцелно по мраморния под. Свещеници, епископи, но най-вече мъже с костюми и вратовръзки. Някои държаха фотоапарати и имаха окачени на шиите си журналистически баджове.

— Закъсняхме — каза Стам. — Дайте ми минута.

Той се отправи с бърза крачка към групичка костюмирани.

— Не можем да оставим нещата така — каза Малоун на Стефани.

— За жалост, това е проблем на Ватикана.

— Полукс Гало се опита да убие Люк. Което е наш проблем.

— Това е спекулация.

— Която може да се окаже достатъчна.

Стефани посочи с ръка залата.

— Онези двама часовои едва ли ще се впечатлят от нашата юрисдикция. А наоколо гъмжи от въоръжена охрана, готова да реагира на всякакви натрапници.

Той разбра. Обстоятелствата изискваха дипломация, а не груба сила.

Стам се приближаваше с бавна крачка към тях, нищо в движенията му не издаваше припряност и напрежение.

— Вратите са затворени преди десет минути. Сега слушат кратка проповед. Това е традицията, преди да се пристъпи към първото отсяване на кандидатите.

Следователно имаха време за размисъл, а Малоун виждаше, че самият кардинал се двоуми за следващия си ход. Около тях се чуваха разговори, гласовете бяха усилени от мрамора.

— Трябва да опразним тази зала — каза Стам.

— Значи решихте? — попита Стефани.

— Никога не съм харесвал кардинал Гало. Смятах го за надут глупак, който почти от нищо не разбира. Никога не съм харесвал особено и Спаня. Но не е моя работа да ги съдя. Освен това никой не заслужава да бъде убит. Мой дълг е да пазя Църквата, нейните свещенослужители и принцове, както и да гарантирам неопетнеността на процедурата за избиране на новия папа. — Той замълча, после попита: — Разбирам, че сте видели Ностра Тринита?

— Ние я намерихме — отговори Малоун.

— Проверих — продължи Стам. — Кардинал Гало е пристигнал в „Санта Марта“ с голяма пътна чанта. Преди малко по мое нареждане стаята му е била претърсена. Открити са стари пергаменти, скрити в древен реликварий.

— Запечатан с червен восък в двата края? Като от едната страна восъкът е изронен?

Стам кимна.

— Точно това е. В реликвария се намира Константиновият дар.

— Не съм имал възможност да проверя дали е истина. Но ако след седемстотин години отново се е появил на бял свят, имаме проблем.

— Толкова ли е важен този документ?

— Ако може да се вярва на слуховете, да.

Малоун се усмихна. Човекът знаеше как да не си разкрива картите.

— Нашият измамник се гласи да стане папа — каза Стам. — Допускам, че последното нещо, което би желал да се случи, е Църквата да загуби силата си по какъвто и да било начин. Решен е с изнудване да се добере до Престола на свети Петър. Вие сте прав, господин Малоун. Не можем да допуснем провеждането на този първи тур. Нямаме представа какво е сторил досега Полукс Гало. Дали ще спрем процедурата сега или по-късно, вредите за репутацията ни ще бъдат едни и същи. Затова решавам да действаме.

* * *

Полукс слушаше проповедта, очевидно предназначена да внуши чувство за дълг с баналното си многословие. Сякаш някой от мъжете в залата се нуждаеше да му бъде напомняно за поетата отговорност. Това беше първата удала му се възможност да види как кардиналите функционират в група и той я използваше, за да наблюдава лицата им. Някои бяха видимо развълнувани, но други просто се опитваха да запазят стоическо спокойствие, да не разкриват мислите си, да стаяват всичко в себе си. Със сигурност вече имаше сключени сделки, формирани предварителни съюзи. Никой освен глупаците не очакваше Светият дух да се спусне от небето и да го озари с вдъхновение.

А може би той беше Светият дух? Може би тази флашка бе предопределена свише да попадне в ръцете му?

Монсеньорът най-после млъкна и председателстващият конклава кардинал се изправи пред олтара. Първото отсяване на кандидатите щеше да започне всеки момент. Полукс се заслуша в обясненията на прелата за процедурата, благодарен да получи последни указания. Беше прочел всичко за реда на провеждане на конклава, но малко опресняване на паметта нямаше да му навреди. Всеки от кардиналите щеше да напише по едно име на картончето пред себе си. След това по ред на старшинство щяха да отнесат бюлетините си до олтара и да ги пуснат в един златен бокал. Преди да подаде гласа си, всеки кардинал трябваше да положи още една клетва, на латински:

Призовавам за свидетел Христос Господ-Бог, който да е и мой съдия, че давам гласа си на онзи, когото смятам за достоен пред Бога да бъде избран.

В предишни времена кардиналите били длъжни да подписват подадената бюлетина с името си, поставяйки отстрани и малък отличителен знак. След това бюлетината се сгъвала така, че да закрие подписа и личния знак, и накрая била запечатвана с восък. Но преброителите на бюлетините винаги знаели кой за кого е гласувал. Пий XII сложил край на това безумие. Сегашният метод беше много по-добър. Тайната си оставаше тайна.

Председателстващият привърши с обясненията и прикани към започване на гласуването. Няколко от присъстващите моментално посегнаха към моливите, докато други наведоха глави в молитвена поза. Той реши да изчака малко, преди да впише със закръгления си почерк името на брат си.

Глух удар наруши тишината. Всички вдигнаха изненадано глави. Звукът идваше от главната порта. И продължаваше.

Невероятно. Някой думкаше по вратата.

Полукс проследи внимателно с поглед председателстващия, който слезе от олтара и тръгна към вратата, скръстил ръце на гърдите си. Погледите на всички бяха приковани в масивната двукрила врата зад мраморната решетка. Забръмчаха приглушени гласове. Няколко кардинали станаха от местата си и пристъпиха към пътеката. Той реши да ги последва. След него наскачаха и други.

Председателстващият се приближи до вратата, освободи резето и отвори едното крило, колкото да излезе. Полукс бе обзет от подозрения. Нищо в случващото се не изглеждаше обещаващо. Вече им бяха казали за аварийния изход от капелата, през една малка врата зад олтара, която водеше или нагоре към Стаите на Рафаело, или надолу към Колекцията от модерно изкуство на Ватиканския музей. Самите музеи бяха затворени, огромните им изложбени зали празни. И на двата етажа бяха осигурени тоалетни за кардиналите в случай на нужда. Но оттам можеше и да се избяга.

Полукс се отдели от групата кардинали, които бяха приковали очи във вратата. Той също не отделяше поглед от централния отвор в мраморната решетка, като се надяваше всичко да е фалшива тревога.

Двукрилата врата се отвори със замах. Вътре влезе Котън Малоун.