Стив Бери
Малтийска следа (49)

47

Рицарят вече едва се сдържаше. Историята датираше от много, много отдавна.

На 13 октомври 1307 г. всички тамплиери били заловени и хвърлени в тъмница. Били подложени на изтезания, а мнозина и убити, включително техният Велик магистър Жак дьо Моле, който умрял по ужасен начин. Пет години по-късно Орденът бил официално разпуснат, а почти цялото му имущество — предадено от папата във владение на хоспиталиерите. Никой не посмял да оспори това решение. Никой не питал, дори не се зачудил как е възможно такова нещо. Защо папата би постъпил така?

Много просто. Двеста години преди това, при една операция в днешна Турция, група хоспиталиери се натъкнали на скривалище за древни документи. Много от тях били на пергамент. Все религиозни текстове. Повечето отдавна загубили значението си.

С изключение на един. Константиновият дар.

Уникален документ в един-единствен екземпляр, той оцелял при хоспиталиерите през цялото време, докато обитавали Светите земи. После те го отнесли в Кипър, Родос и Малта. Накрая папите надушили съществуването му. Един от тях, Климент V, който се възкачил на престола на свети Петър през 1312 г. и знаел за документа, издал булата Ad Providam, с която цялото имущество на тамплиерите се предавало във владение на хоспиталиерите. Което било категорично доказателство за значението на този документ. Оттогава през вековете, ако някой папа се нуждаел от убеждаване, на помощ се притичвал Константиновият дар. От който рицарите черпели сила.

Но всичко това приключило през 1798 г.

Сега, още тази нощ, положението можеше да се промени.

Малоун стъпи на стола, насочи накрайника на прахосмукачката към слоя счукани стъкла, запълващ часовника, и започна полека да ги засмуква. Той работеше бавно и предпазливо, защото не знаеше какво ще изпадне отвътре, ако изобщо имаше нещо скрито. Сега разбра предимствата на стъклото като опаковъчен материал — не съдържаше прах, освен това беше тежко, правейки невъзможно отнасянето на часовника от крадци. Мощната прахосмукачка работеше безупречно; стъклените частици потракваха равномерно през тръбата. Той се безпокоеше за Люк, но нямаше как да възложи тази задача на някого от тримата мъже, които го наблюдаваха съсредоточено.

Нещо се подаде изпод стъкления пълнеж. Той започна да разчиства около предмета, който се оказа бутилка. С широко гърло. Висока. Изправена вертикално, изпълваше наполовина кухината. Запечатана с восък. Скоро вече се подаваше наполовина над стъклата.

— Спрете прахосмукачката — каза той.

Уредникът изключи уреда, а Малоун остави маркуча върху масата.

— Какво има вътре? — попита кардиналът, нетърпелив както винаги.

Малоун разклати леко бутилката и я издърпа навън. По нея бяха полепнали песъчинки стъкло. Той ги отърси и вдигна съда нагоре, за да го видят всички. Беше от матово зеленикаво стъкло, през което се виждаха неясните очертания на някакъв предмет.

— Някакви идеи какво може да е това?

Полукс огледа вътрешността на бутилката.

— Ново послание.

Малоун кимна и грабна длетото, за да изстърже восъка от гърлото. Тъмночервеният материал започна да се лющи. Цялото гърло на бутилката беше запълнено с восък и той я наведе надолу, като гледаше нищо да не попадне в нея, за да не повреди съдържанието. Върху масата се образува купчинка от над двестагодишен восък, последно ползван от приора, отчаяно опитал се да запази останките от наследството на една загиваща организация. Малоун изстърга с длетото и последните парченца от восъчната тапа. После обърна бутилката с гърлото надолу и от нея падна навит на тръбичка пергамент е цвят на чай. Той постави бутилката върху масата.

— Можете да го развиете — каза уредникът, отгатнал мислите му. — Само че внимателно.

— Хайде — подкани го кардиналът.

Малоун постави дългия десетина сантиметра свитък върху масата. Уредникът затисна с два пръста единия край. Малоун го заразвива, бавно и полека, преодолявайки естествената жилавост на материала, която се беше запазила след повече от два века. После го притисна от другия край и двамата се загледаха в изображението, нанесено с туш, поизбледнял с времето.

— Това е Малта! — възкликна уредникът.

Малоун беше съгласен. Бреговата линия беше очертана несръчно, но формата не можеше да се сбърка. Покрай брега, както и навътре в сушата, имаше обозначения с букви и знаци.

— Това е стар вариант на латинската азбука — каза Полукс. — Пресеченото квадратче е буквата Н. Двете съединени кръгчета, приличащи на осмица, са F.

— Може би обозначават наблюдателни кули — предположи уредникът. — Някога са били тринайсет, обграждащи острова отвсякъде. По брега има тринайсет букви. Буквата M може би означава Мдина, странно написаното F е приблизителното място на двореца на Инквизитора, а това О тук е дворецът „Вердала“.

Всичко звучеше логично. Приорът бе оставил трудни, но за човек, запознат с терена, не и непреодолими подсказки. Малоун се бе питал какво ли означават буквите в посланието от обелиска — H Z P D R S Q X. Сега знаеше.

— Знаете ли всички букви на този вариант? — попита той.

Полукс кимна. Чудесно.

— Трябва да направим фотокопие на този пергамент. Трябва ми, за да пиша на него.

* * *

Люк огледа бавно непознатия. Осъзна, че Малоун не е в опасност.

После попита:

— Кой сте вие?

— Монсеньор Джон Рой. Бях помощник на архиепископ Спаня. Сега временно изпълнявам длъжността началник на оперативното командване на Ведомството.

— Говорите като американец.

— И съм.

— Членовете на Тайното братство са тук, в Малта, така ли?

— В известен смисъл.

Странен отговор.

— Убиха Чатърджи и Спаня и се опитаха да убият вас — каза Рой. — И в момента са отвън и чакат.

— Чакат какво?

— Да видят какво ще се случи в катедралата.

Люк посочи с пръст пушката.

— А вие кого чакате да убиете?

— Само не ми казвайте, че никога не сте убивали — контрира Рой.

— Аз не съм убиец.

— Нито пък аз — намеси се Лора. — Върша си работата.

— Няма да допусна нито един от вас да убие когото и да било.

— Това не е нещо, което засяга Съединените щати — каза Рой. — Проблемът е на Ватикана и ние ще се справим сами.

— Като ликвидирате хора?

— Вашингтон се набърка насила в тази история — отбеляза Рой. — Ведомството не ви е молило за помощ. А сега ви призовавам като професионалист да си тръгнете от тук. Уверявам ви, нищо лошо няма да се случи с господин Малоун. Поне от наша страна. За Тайното братство не знам. Вие и Малоун трябва да се справите с този проблем. За вас те са врагът. Не ние.

— Те търсят онова, което Малоун всеки момент ще открие, нали? Вътре в катедралата.

— Именно. И няма да се спрат пред нищо, докато не го получат. Архиепископ Спаня беше тук, за да спаси каквото имаше за спасяване. Но се провали. Сега аз и госпожица Прайс ще довършим мисията му. Докато вие и господин Малоун можете да си вървите у дома.

Това всъщност звучеше примамливо. Като момче Люк и братята му бяха пасли кравите на родителите си. Лениви животни. По цял ден се скитаха из пасището и преживяха. Конските мухи бяха безмилостни. Гадни същества, чиито ухапвания оставяха пришки. Някои от кравите побягваха, за да се отърват от тях. Повечето обаче си стояха на място, като само се пляскаха с опашките си. Сякаш нищо не ги вълнуваше. Онези крави, които не побягваха, бяха храбрите глупаци. Като него сега.

— Не мога да си тръгна и вие го знаете.