Стив Бери
Малтийска следа (65)

63

Полукс спря да чете.

Латинският текст покриваше плътно и двете страници, изписан на равни тесни редове с минимални полета отстрани. Черното мастило беше нанесено дебело, но на повечето места бе избеляло за седемнайсетте века от написването на документа. Полукс седеше в луксозния салон на частния самолет, който го отнасяше на север, към Рим. След като остави Кевин Хан на кулата, той се добра без инциденти до летището на Малта, като по пътя разхвърля съдържанието на пътната чанта в три различни контейнера за боклук. Глокът бе запокитен в морето от една висока скала. После Полукс се отби в Мдина, за да прибере чантата на Кастор и ватиканския му паспорт. Беше уморен от месеците на тревоги, кроежи и мечти. Но до няколко часа щеше да бъде в Сикстинската капела. И то не като някакъв неизвестен рицар от деветстотингодишно братство. А като sanctae Romanae Ecclesiae cardinalis, кардинал на Светата римска църква.

Той години наред бе изучавал латински и старогръцки, изчитайки текст след текст за християнството и Католическата църква, особено за периода между основаването й и края на трети век. Годините на формирането й. Нещо като пубертета, през който детето става личност.

След което, през 325 г. след Христа, всичко се бе променило. Константин Велики бе привикал християнските епископи в Никея, събирайки за пръв път на едно място всички основни играчи, с едно-единствено искане: договорете се за създаване на единна — католическа — Църква и Короната ще облече новата религия в огромни политически привилегии. Не го ли направите, гоненията ще продължат. Никой не знаеше със сигурност точно колко свещеници са се отзовали на призива му, но явно са били достатъчно, за да приемат декларация за своята вяра — декларация, която до ден-днешен дефинираше какво значи да си католик. Бяха преобразили философията на един човек, проповядвал бедност, опрощение и ненасилие, в държавна идеология на властта, която Константин бе използвал, за да сплоти нацията. Малко по-рано днес, когато изпрати двамата си сътрудници да се представят пред Бог, Полукс си бе помислил колко уместно бе да повторят заедно древния текст на Никейския символ на вярата.

В учебниците по история се разказваше как Константин имал видение, после спечелил велика битка, като отдал на Христос заслугата за своята победа. В знак на благодарност, гласеше легендата, той се покръстил и провъзгласил християнството за официална религия на империята си. Но това беше само наполовина вярно. Константин приел християнството едва на смъртния си одър, макар че дори и това е спорно. През целия си живот играел на сигурно, почитайки старите богове и използвайки новия. Цялата тази история с покръстването му имаше за цел да направи житието му по-приемливо в очите на хората. Което е добро за императора, е добро и за тях. Константин не създал християнството, само го оформил по свой образ и подобие. И в мъдростта си никога не се опитал да победи Христос, но определено искал да го дефинира.

А току-що прочетеното потвърждаваше това заключение. Константин искал своя религия. И защо не? Вярата — това е смъртта на разума. Вярата разчита на сляпо приемане, без замисляне, без съмнение в истинността на приеманото. В самата си същност тя почива на ирационалност, а за нейното институционализиране човек е създал религията, която остава една от най-старите и най-могъщи конспирации в историята.

Ето за какво са спорили в Никея. За естеството на Христос. Старият завет е прост. Бог е единен и неделим. В това вярват евреите. Докато при новата религия има триединство. Отец. Син. Свети дух. Разбира се, всичко това е създадено от човека като елементи на новата религия. Но какво точно е бил Христос? Нещо различно от Отца, понеже е бил човек? Или същото — безсмъртен и вечен, въпреки че е бил човек? Всичко това звучи толкова тривиално, но дебатът заплашвал да разцепи християнството. Дори Константин смятал спора за глупав, подхождащ на неопитни деца, а не на свещеници, прелати и разумни мъже. Той сложил край на разделението, обявявайки Христос за истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца, чрез Когото всичко е станало.

Религията винаги е била средство. Черпи сили от умението да улови нещо скъпо за хората и да му придаде духовно измерение, от което да произтичат привилегии за всеки, избрал да стане неин последовател. Независимо дали става дума за християнство, ислям, юдаизъм, хиндуизъм или дори езичество — всички те са създали свои истини, които през цялото време са изкривявали в своя полза.

Но всяко хубаво нещо рано или късно си има край.

За Католическата църква краят дошъл през 1522 г., когато Мартин Лутер превел Новия завет от латински на немски. За пръв път хората могли да прочетат Божието слово и в него не открили никъде да се споменава Църквата, да се говори за грехове, индулгенции, кардинали и папи. И те прочели Евангелието на Лука, където пише: Царството Божие вътре във вас е, и Посланието на апостол Павел до римляни, където се казва: Духът Божий живее във вас, като никъде не се споменава, че Бог би могъл да обитава някъде другаде. Преди Лутер Светото писание се четяло само от свещеници и се тълкувало от Църквата, като и в двата случая целта била да се упражнява контрол върху масите.

Точно както учел Константин.

Свещениците трябва да бъдат обособени като отделна класа. Аз съм естественият избор за техен водач, доколкото религията е жизненоважна част от политиката. Пръв дълг на държавата е да остане вярна на Бог и да поддържа добри отношения между Бог и народа. А задължение на свещениците е да поддържат добри отношения между народа и мен.

Константин искал да види епископите обединени. Държал новата религия да бъде вечна и неизменна. Колко подобаващо — собственото му име означавало „вечен“, „неизменен“. Той осъзнал, че последователността буди доверие, а веднъж развили в себе си доверие, хората щели да вярват безропотно. Той ясно казваше това в края:

И наистина, на Авраам, бидейки праведник, било дадено пророчество от Бог за онези, които в идните времена щели да бъдат обявени за праведници като него. Пророчеството се изразявало в следните думи: „И ще бъдат благословени в твоето семе всички земни народи, защото послуша гласа Ми“.

Какво спира тогава всички братя в Христос да водят един и същ начин на живот, да имат една и съща религия, както онези мъже в отколешни времена, получили Божествената милост? Очевидно е, че идеалната религия, отдадена ни чрез Христовото учение, е дар. Но ако истината трябва да се каже, тя трябва да бъде казана с гласа на истинската религия. Надявам се тези мои насоки да отведат всички ни до такъв резултат.

Идеята била проста: останете единни, изпълнявайте заповедите му и християнството ще процъфти. Делете се и не му се подчинявайте, и императорската закрила ще изчезне. При което християните ще се озоват обратно там, където са били преди Никея. Низвергнати и преследвани. Лесен избор.

В началото църквите били основавани от колонисти — апостолически мисионери, които ходели от град на град и създавали конгрегации. Всяка от тези църкви се развивала като отделна религия, изолирана и затворена в себе си. Постепенно тези конгрегации започнали да излъчват старейшини — членове на паството, избирани само заради зрялата си възраст и житейски опит, без някакви специални правомощия или гаранции за несменяемост.

Но Константин явно си давал сметка за политическите възможности, които предлагали тези старейшини. В тях той виждал армия от поддръжници на местно равнище, които, вместо да размахват меч, притежавали способността да докосват сърцата и умовете на хората. Колко умно.

Полукс познаваше историята на Църквата си. Константин издигнал статута на духовенството. Дал на свещениците фиксирана годишна заплата без данъци. Освободил ги от задължението да служат във войската, както и от всякакви граждански повинности. Те действително се обособили в привилегирована класа, неподлежаща на светските закони, неподсъдна в имперските съдилища. Свещениците се обличали различно и се подстригвали различно. Били обявени за пазители на правата вяра, по-могъщи от губернатори. Един духовен елит от свети мъже, отрупани с дарове и благоволения, на които никой друг нямал право. Нищо чудно, че от този момент нататък много младежи изпитали внезапно влечение към свещеническото призвание.

Но въпреки всички тези привилегии още петстотин години Църквата едва кретала. След смъртта на Константин наследниците му съсипали империята. Тя се разцепила на две, като източната част се нарекла Византия, а западната запазила предишното име, Римска. Разцепило се и християнството. И макар да имало разпръснати епископи из цяла Европа, Африка и Азия, свещенослужителят в Рим, започнал да налага властта си над западната част на империята, да се счита за нещо повече от останалите, да твърди, че е пряк потомък на свети Петър и да се нарича с езическа титла.

Pontifex Maximus. Върховен понтифекс.

Към Коледа на 800 г. след Христа Църквата била готова за разширение. Това се случило в Рим: Карл Велики коленичил в молитвена поза, а папа Лъв III поставил императорската корона върху главата му, след което помазал краката на новия император. Историците обичат да казват, че цялото събитие е станало спонтанно. Нищо подобно. Всичко било планирано. Християнският владетел нямало как да бъде бог. Това намирисвало на езичество. Но можел да бъде богоизбран, превръщайки се във връзката между небето и земята. С един умел замах кралят на франките станал първият император на Свещената римска империя, а Църквата се превърнала в средството, чрез което всякакви претенции за трона придобивали легитимност.

Класическа ситуация, при която всички печелели. И която променила света. Цяла Европа, без една незначителна нейна част, в крайна сметка попаднала под властта на императора. Католическата църква се очертала като доминиращата сила в световните дела за следващите осемстотин години. Тя системно заличавала и заменяла всякакви конкуриращи се с нея алтернативни вероизповедания, унищожавала всякакви съперничещи й религии. Умъртвила жаждата за знания, преследвала мистици и еретици и принуждавала всичко живо по пътя си да се покръства. Същевременно отнела на членовете си правото да вярват в пророчества, сънища, видения, призраци, превъплъщения, медитация и лечителство. Поела пълен контрол върху ежедневието на паството си, позовавайки се на дадената й от Бог власт да управлява, при което доминирала всеки аспект от живота на вярващия. Задушаваща хватка.

За да поддържа особения статут на армията си от духовници, Църквата измислила свещеното тайнство на ръкополагането, ползващо за образец римския обичай на назначаване на мъже на високи длъжности в държавната администрация. Никой не се сетил да възрази, че в Новия завет никъде не се споменава за избирателно проповядване, нито пък че правото да кръщават нови души принадлежи единствено на ръкоположените. Личния контакт с Бог, който Библията предоставяла, бил заменен със строги църковни правила.

А сега Полукс вече знаеше откъде е тръгнало всичко това. От Константиновия дар. Нищо чудно, че Църквата държеше този документ никога да не види бял свят. Какъв по-бърз начин да загуби властта си от това цялата християнска религия да бъде разобличена като илюзия. Ако хората научеха, че нищо от така наречената църковна доктрина няма божествен произход, че всичко е създадено от човека в негова изгода, това би било катастрофа. Целият страх от Църквата щеше да се изпари. Цялото тайнство да се разпръсне. Ирационалността да се замени с разум.

Той гледаше двата листа в ръцете си. Миналото се бе върнало в настоящето. Какво ли щеше да си помисли съвременният свят за Константиновия дар? Отличен въпрос.

В древни времена Църквата бе разчитала на невежество и страх. Съвремието изискваше много повече. Образованието вече не беше привилегия на малцина. Телевизията, радиото и интернет владееха мислите на хората. Какво би си помислил съвременният свят, ако научеше, че един римски император отпреди хиляда и седемстотин години е положил основите на нова религия, за да бъде в крайна сметка използвана от прелати с цел държане на вярващите в покорство и възпроизвеждане на собствената й важност? Никаква божествена намеса. Никакви небесни влияния. Никакво общение с Бог. Просто една група мъже, които са обичали луксозния живот и властта.

Подобно разкритие едва ли щеше да бъде посрещнато с овации. Но дали щеше да е фатално? Трудно бе да се каже.

Без съмнение в един свят, където религията отмираше, а доверието в институциите на властта се стопяваше, където хората напускаха Църквата много по-бързо, отколкото на тяхно място идваха нови, от подобно разобличаване не би произтекло нищо добро. Кастор бе преценил, че това ще е достатъчно, за да упражни натиск върху някои ключови кардинали да подкрепят кандидатурата му. Това бе сработвало през Средновековието при много различни папи, повечето от които безнравствени и покварени. Бе сработило и през 30-те години на XX в. при двама, носещи името Пий, изправени пред един несигурен свят, който в крайна сметка бе погълнат от война. Дали щеше да сработи отново? Може би. Или не.

Но със сигурност нямаше да донесе полза. Слава богу, че сега имаше флашката на Спаня, пълна с инкриминираща информация за важни кардинали. Тя определено щеше да свърши работа.

Самолетът започна да се снижава.

Полукс се облегна назад в коженото кресло, събра върховете на пръстите си и опря брадичка в допирната точка на двата палеца, опитвайки се да овладее надигащото се в него нетърпение. Очите му пареха. Нервите му пищяха. Винаги имаше риск от провал. Елемент на случайност. Опасност от грешка. Това би било катастрофа с оглед на греховете, които бе сторил. Слава богу, той беше предпазлив човек. Винаги.

Отвън слънцето се бе подало над източния хоризонт. Новият ден бе настъпил. Ако всичко вървеше по план… До утре вечер или най-късно до вдругиден той щеше да бъде папа.