Стив Бери
Малтийска следа (54)

52

Люк държеше руля прав и носа на лодката насочен към открито море. Зодиакът с двамата мъже продължаваше да се отдалечава; шумът на двигателя му вече едва се долавяше през близо километровата дистанция между тях. Целта беше лъскавият бял корпус на яхтата, който се очертаваше грациозно напред. Главната каюта зад планшира беше поне петнайсет метра дълга. Корпусът, каютата и задната палуба, по която се разхождаше самотна фигура, бяха облени в светлина.

Надуваемата лодка се приближи до кърмата и спря. Двамата мъже скочиха на палубата и привързаха зодиака към стъпалото за гмуркане. Люк погледна назад и видя, че се е отдалечил на петстотин метра от брега и се намира право на север от Форт Сант Анджело, осветен през нощта в цялото си златисто великолепие. Предстоеше му да вземе трудно решение, което при грешка от негова страна можеше да има чудовищни последици. Тази нощ мъжете на яхтата бяха убили четирима души — поне за толкова знаеше, като той за малко не бе станал пети. Лора беше искала да ги спре и макар методите й да бяха спорни, не заслужаваше да умре. Да влиза в престрелка с тия хора би било глупост — все пак това не беше филм за Джеймс Бонд. Те бяха много, а той — сам, и щяха да го забележат, когато се приближеше на половин километър от яхтата им.

Сега на задната палуба се различаваха три фигури. Нещо проблесна в нощта и Люк си даде сметка, че стрелят по него. Картечни откоси вдигнаха гейзери вода около лодката. Той се смъкна надолу, като надничаше през предното стъкло. Колкото повече се приближаваше, толкова по-лесна цел ставаше. Най-умният му ход бе да подмами тези момчета извън яхтата и да установи кои са, след като вече са във водата, мъртви или спасени.

Като най-доброто му оръжие беше под краката му. Лодката. Целта му го чакаше на котва в морето. Той се насочи право към центъра на корпуса на яхтата и даде газ. Малката лодка запори спокойната повърхност на водата. Трябваше да изчисли добре времето, тъй като не можеше да рискува да изкриви руля.

Покрай него отново засвистяха куршуми. Някои се забиха с глух звук в корпуса от фибростъкло. Оставаха сто метра. Трябваше да се приближи още.

Отекна нов откос: та-та-та-та-та…

Люк хвърли един последен поглед. Лодката следваше зададения курс. Много хора му бяха казвали, че дъската му хлопа. Но как го бе рекъл баща му? По-добре да си на хората в устата, отколкото в краката.

Той скочи от лодката, вряза се с дясното си рамо във водата, но от набраната скорост се плъзна няколко метра по повърхността, преди да потъне. Остана долу, като се взираше в черната подводна част на яхтата, която внезапно избухна в ослепителна светлина.

Малоун слезе от колата и се загледа в параклиса. Ниската тромава постройка беше като изрязана в челото на хълма, сгушена под надвисналите скали, скрита от природата и нощта. Не беше нужно да я вижда, за да отгатне, че древните каменни стени са набръчкани и избелели от вековете нечовешка жега.

Той все още се притесняваше за Люк, който не се виждаше никакъв, когато излязоха от катедралата. Разбираше нетърпението на Стефани да се справи с Лора Прайс, но за момента си имаше свои проблеми. Люк щеше да се върне в катедралата, където уредникът беше инструктиран да го насочи насам. Той бе взел колата, с която бяха дошли от летището, а уредникът бе обещал да заеме на Люк личния си автомобил, когато се появи.

Още чифт фарове пронизаха нощта; не след дълго малък джип се приближи до тях и паркира. От него слезе млад мъж, когото Полукс им представи като негов колега от Форт Сант Анджело. Новодошлият отвори задната врата на автомобила, където имаше две лопати, кирка, боен чук и въже.

— Не знаех какво да очаквам — каза Полукс, — затова му казах да донесе каквото има.

Малоун грабна лопатите, а Полукс — кирката и чука. Кардиналът взе въжето.

— Ти чакай отвън — каза Полукс на колегата си. — Ще те повикам, ако ни потрябваш.

Младият мъж кимна и му подаде ключа от вратата.

Теренът наоколо беше хълмист, като на запад се спускаше в долина. Тук-там разпръснати светлинки издаваха човешко присъствие. Църквата се намираше на склона на стръмен хълм и до нея водеше застлан с чакъл път. Имаше две прозорчета, преградени с решетки, и малка открита камбанария. Главният вход беше сводеста врата, необичайно ниска. Над нея в камъка беше изсечен осмоъгълен малтийски кръст, вписан в окръжност. Светещите стрелки на часовника на Малоун показваха 4:40.

Поредна безсънна нощ. Слава богу, бе успял да поспи един час в самолета от Рим.

Полукс отключи дъбовата врата. Чу се щракване и вътре светнаха лампи. Не толкова много и не толкова ярки, че да го заслепят. Отвътре църквата беше правоъгълна, като в отсрещния край имаше полукръгла апсида. Голи стени, покрай които имаше наредени каменни пейки, и пръстен под, застлан тук-там с каменни плочи. От някогашните стенописи бяха останали само безформени петна. Нишите в стените зееха празни, без статуи. Преобладаващият цвят беше безлично пепелявосив.

— Основната причина в Малта да има толкова много църкви — каза Полукс — е в липсата на връзки между населените места. Пътищата са били малко и в ужасно състояние, затова всяко село е държало да си има своя църква. Невероятно е, че преобладаващата част от тези сгради са оцелели. Тази тук обаче е била за избрани. Местните хора не са имали право да се доближават до нея.

Малоун забеляза простия каменен олтар пред апсидата, в който имаше изрязан още един малтийски кръст. Липсваха традиционните наредени в редици дървени пейки, характерни за католическите църкви.

— Да не са се молели прави? — попита той.

— Никой не се е молил тук — отвърна кардинал Гало.

Ясно. Това не беше обикновен молитвен дом.

Полукс заобиколи олтара. Три извити каменни плочи, споени с хоросан, оформяха стените на полукръглото помещение, като около него бяха наредени още каменни пейки. Полукс постави кирката на пода и коленичи, пресегна се под една от каменните пейки и натисна нещо. Централната плоча поддаде и хлътна няколко сантиметра навътре.

— В предишни векове това е ставало с ръчна макара — каза той. — Но днес гледаме да сме в крак с времето.

— И Наполеон не е открил тази тайна врата, така ли? — попита Малоун.

— Французите са бързали, пък не са били и толкова умни. Дошли са, не са видели нищо и са си тръгнали. Ние инсталирахме електрическия механизъм преди около пет години. Каменната плоча е монтирана в центъра на тежестта си върху смазана ос. Можете да я отворите с една ръка.

Кардиналът пристъпи напред и направи точно това. Отзад се разкриха два черни правоъгълни отвора, широки по около половин метър, разположени симетрично зад каменната стена. Влязоха вътре и Полукс натисна поредния електрически ключ. Пред тях се простираше тунел. Висок. Широк. Просторен.

— Накъде води? — попита Малоун.

— Към едно приказно място — прошепна Полукс.

По пътя насам бяха минали през долината Пвалес — живописен край, покрит с древни мочурища, който заемаше почти целия северен връх на Малта. Теренът беше нагънат; сред блатата се издигаха ниски хълмчета, покрити с лишеи и вонящи гъби, изпъстрени с диви цветя. Гледката беше необичайна за острова, който в голямата си част беше гола скала. Тук панорамата беше изумителна, но нощта не позволяваше на Кастор да й се наслади.

По тези места живееха хора от над пет хиляди години, за което свидетелстваха скалните рисунки в пещерите в околните ридове. Насечената със заливчета брегова ивица правеше острова лесна плячка за нападения по море. Рицарите бяха укрепили целия район с отбранителни кули и артилерийски батареи срещу набезите на мюсюлманските корсари. По време и след Втората световна война британците бяха поддържали наблизо укрепен гарнизон. Като дете той на няколко пъти бе посещавал крепостта. Сестрите го черпеха със сладкиши и кока-кола. Освен това се учеха да плуват в близкия залив.

Тези сестри… Те поне се опитваха да направят поносим живота на бедните сираци. Затова повечето оставаха в приюта до навършване на пълнолетие. Той се питаше колко ли от тях си бяха дали труда, вече като възрастни, да навестят монахините. И да имаше такива, той не беше сред тях.

Кастор знаеше всичко за параклиса, който всъщност се състоеше от два слети храма. Външната част, замислена да прилича на крайпътен параклис, служеше като място за сбирки на Тайното братство. Но далеч по-важна беше вътрешната половина — църквата „Свети Йоан“.

Само че не Кръстител. Свети Йоан Непомук, покровителят на Бохемия, удавен през 1393 г. във водите на Вълтава по заповед на крал Вацлав за това, че бе отказал да разкрие тайната на изповедта. Често беше изобразяван на статуи, вдигнал показалец пред устните си в призив към мълчание, към опазване на поверената тайна. Йезуитите бяха разпространили историята на неговото мъченичество и в един момент го бяха обявили за светец. През XVI в. в Малта бе процъфтявал култ към свети Йоан, затова не беше трудно да се досети човек защо от Тайното братство бяха избрали да кръстят църквата си на него.

Кастор никога не бе идвал тук и допускаше същото за 99 процента от редовите членове на Ордена. Както повеляваше името на светеца покровител, тайните на тази църква си оставаха погребани. Защо Полукс бе решил да разкрие това място пред напълно непознат, беше загадка за брат му.

Понесли в ръце инструментите, те влязоха в осветения тунел.

— Това е изкуствено разширение на някогашната естествена пещера — обясни Полукс. — Изкопано е в скалата, за да скрие истинското светилище на Тайното братство.

Пътя им осветяваха голи крушки, монтирани на тавана и свързани с открит кабел. Подът беше равен, от отъпкана пръст, сух като пясъка в пустинята. Колкото по-навътре навлизаха, толкова въздухът ставаше по-хладен. Тунелът ги изведе до портал с две масивни дъбови крила, закачени на метални панти. Нямаше ключалка, само две железни халки, с които Полукс бутна навътре крилата. Пантите не издадоха звук. Очевидно всичко тук се поддържаше съвестно.

Озоваха се в огромно помещение, разделено на две от колонада. Навсякъде имаше статуи. При това не поставени допълнително; както и в катедралата във Валета, всички бяха изсечени в скалата. Виждаха се изображения на светци, богородици, статуи на Христос, животински фигури. Някои заемаха отделни ниши, други бяха оформени като барелефи в стената. Внимателно разположено подово и скрито осветление обливаше всичко в мека светлина, оцветявайки камъка в преливащи оттенъци на кафяво и сиво, които придаваха тайнствен и зловещ вид на помещението.

— Е, добре — каза Кастор на Малоун. — А сега какво?