Стив Бери
Малтийска следа (43)

41

Малоун си повтаряше наум, отново и отново, посланието на приора, като се спираше на последните два реда. Три ръце полагат, друга защитава. Три разцъфтели рози към редици и колони. През това време крачеше напред-назад по пода и се взираше в изображенията на надгробните плочи.

— Тук има над четиристотин гроба — каза уредникът. — Дори аз не ги познавам в подробности.

Нещо привлече вниманието на Малоун в предната част на кораба, точно пред стъпалата към главния олтар.

— Тези двата са идентични. Единият вляво от стъпалата, другият ето тук, вдясно.

— Двама рицари — уточни уредникът. — И двамата са се казвали Франческо Карафа, и двамата са били от Неапол. Единият починал през хиляда шестстотин трийсет и втора, другият — през хиляда шестстотин седемдесет и девета. По някаква неизвестна за нас причина вторият Карафа пожелал гробът му да бъде като този на първия.

Любопитно, наистина, но без връзка със сегашната дилема. Малоун се отдалечи от двата гроба близнаци и продължи да оглежда плочите. Другите правеха същото.

Всеки се опитваше да намери връзка между думите на посланието и пода. Още нещо привлече вниманието му.

Три лъвски глави върху един щит. С корони. Името на погребания отдолу рицар беше Франсоа дьо Мор Вентавон.

Малоун се зачете в надписа на латински. „Ръкоположен от своята религия за епископ на Марсилия, приор на Почитаемия език на Прованс и — последният му пост — приор на Сен-Жил.“ Три титли.

И тогава му просветна. През цялото време бе мислил в грешна посока. Три ръце полагат. Беше си въобразил, че става въпрос за някакво съвместно усилие, за трима души, които заедно полагат нещо — крайъгълен камък, покрив, основи на къща. Оказа се, че става дума за трикратното ръкополагане на Франсоа дьо Мор Вентавон.

— Ето тук! — провикна се той. — Трите коронясани лъва. Трите ръкополагания на Франсоа дьо Мор Вентавон.

— Може и да сте прав — отвърна Полукс Гало.

После Малоун се сети за следващата част от посланието.

— Трябва да намерим още една плоча с лъв на щит.

Кастор никога не си беше падал по гатанки и главоблъсканици, особено такива на двеста години. Но той познаваше Тайното братство. Щом бяха опазили Ностра Тринита в продължение на векове, те не бяха глупаци. Заплахата от Наполеон беше най-голямата опасност, пред която се бяха изправяли. Този проклет французин беше променил всичко.

Той бе чул за пръв път за „Константинов дар“ още като глава на църковния съдебен орган. Пазителят на архивите на Ватикана му бе разказал, че III век бил време на хаос. Чума покосявала цели градове, бушували граждански войни, вихрела се корупция, за петдесет години се изредили двайсет и пет римски императори. Накрая, през 324 г., Константин отстранил всички претенденти за трона и съсредоточил цялата власт в ръцете си. Но всякакви опити да промени или дори само да повлияе върху закостенелите религиозни вярвания се оказали непосилни дори за император. И така, Константин се заел да култивира своя религия, носеща името на един евреин, за когото се предполагало, че е умрял на кръста, оставяйки след себе си група свои ученици да разпространяват посланието на любовта и надеждата. Първите християни.

Константин издал императорски декрети, с които им разрешил най-после да упражняват вярата си, без да бъдат потискани. Подкрепял ги финансово, строил базилики, освобождавал свещенослужителите от данъци и издигал християни на високи длъжности в държавата. Върнал им конфискуваното от предишни управници имущество и построил Църквата на Божи гроб в Йерусалим и първата базилика „Свети Петър“ в Рим. До ден-днешен Константин Велики заемаше особено място в Римокатолическата църква. И той — Кастор Гало — се надяваше скоро да бъде като него.

— Насам!

Всички забързаха към мястото, където беше застанал Малоун и сочеше с пръст към поредната мраморна надгробна плоча.

— Още един лъв — каза той.

Кастор едва не се усмихна. Бяха близо.