Стив Бери
Малтийска следа (20)

18

Кастор продължи да чете.

Спаня очевидно бе свършил добра работа с разследването си, особено по отношение на традицията, известна като „Грошовете на Петър“. Така се наричаха даренията, насочвани пряко към Рим вместо към местните енории. Традицията датираше от IX в., когато английският крал Алфред събирал по едно пени от земевладелците като финансова подкрепа за папата. В крайна сметка практиката се разпространила из цяла Европа, докато накрая отмряла с Реформацията. През 1871 г. Пий IX я възродил, но с друга цел: парите вече не отивали за лично ползване на папата, а трябвало да се харчат в полза на бедните по целия свят. Набирали се всяка година във всички църкви в Деня на св. св. Петър и Павел. Никой извън Курията не знаел действителния размер на набраната сума.

Освен Спаня.

Има един сериозен и траен проблем с набраните средства по линия на Грошовете на Петър. Понастоящем годишната сума възлиза на 200 до 250 милиона евро. Миналата година Светият отец призова всеки католик да бъде свидетел на милосърдието. Той насърчи паството да „отворим очите си и да видим мизерията по света, раните на нашите братя и сестри, които са лишени от достойнство, и да си дадем сметка, че ние сме длъжни да откликнем на техния зов за помощ“. Според собствения интернет сайт на Ватикана набирането на средства ни „обединява в нашата солидарност със Светия престол и неговите благотворителни дела в полза на нуждаещите се. Вашата щедрост позволява на папата да откликне на страдащите ни братя и сестри“. Нищо не би могло да е по-далече от истината. През последните пет години 78% от средствата са използвани за попълване на бюджетния дефицит на Светия престол. Този дефицит е пряка последица от разхищения, измами и злоупотреби, подробно изложени в настоящия доклад. Една подбрана група от кардинали са в течение както на фалшивото рекламиране, така и на присвояването на Грошовете на Петър. В престъпната схема участват не по-малко от четирима кардинали.

Кастор едва се сдържаше. Толкова много измежду онези надути надменни червени лешояди, както ги наричаше Спаня, бяха ликували при неговия провал. Но се оказваше, че някои от тях са извършили най-гнусни престъпления. Онова, което десетилетия наред бяха подозирали мнозина, включително и той, сега изглеждаше доказана истина.

В Курията се вихреше необуздана корупция. Нещо повече: тя изглеждаше институционализирана. А най-лошото бе, че облечените с власт явно бяха решили едновременно да я прикриват и поддържат.

Противно на онова, което си мислеха хората, папата невинаги имаше последната дума в управлението на църковните дела. Курията съществуваше от над хиляда години, през което време бе усъвършенствала до краен предел изкуството на оцеляването. Системата беше толкова заплетена, закостеняла и дълбоко окопана, че никой не бе успял да прокара смислени реформи. Някои от последните папи — конкретно Йоан Павел II и Франциск I — се бяха опитали. Но и двамата без успех. А пък Бенедикт XVI бе подал оставка от безсилие, след като разбра, че реформите му биха означавали да уволни мнозина измежду дългогодишните си приятели. От доста време се носеха легенди за вътрешни разследвания и тайни одити. Франциск дори бе натоварил две така наречени независими комисии да разследват злоупотребите и да препоръчат промени, но и от това нищо не бе излязло.

В Курията бяха експерти по протакане и увъртане. Истински магьосници. Както току-що бе потвърдил Спаня, двойното счетоводство с всички възможни трикове беше нещо обикновено. Дотолкова се бяха усъвършенствали, че можеха да блокират дори интервенция от Светия отец. Защо? Защото в крайна сметка папата се нуждаеше от Курията. От хора, които да управляват едно предприятие с многомилиарден оборот, а колкото и да беше склонна към разхищения и злоупотреби, Курията движеше Църквата напред. Това беше като Съюзниците след Втората световна война, които си запушваха носовете, за да използват услугите на разни бивши нацисти из цяла Германия. Не беше най-добрият избор, просто единственият.

Оставаха му още няколко страници до края. Затова Кастор отново насочи вниманието си към резюмето.

Един инцидент показва нагледно равнището и всеобхватността на сегашните злоупотреби. Кардинал, ползващ безплатен апартамент в близост до Ватикана, искал да го разшири. Когато негов съсед — възрастен свещеник, настанен по здравословни причини в жилище с нормиран наем, бил приет в болница, кардиналът поръчал ремонт на жилището си, при който избил дупка в стената между двата апартамента, завземайки част от площта на съседния, като дори си присвоил мебелировката на своя възрастен колега. След като го изписали от болницата, другият свещеник открил самоуправството, но не бил в състояние да направи нищо. Никой от Светия престол не смеел да се противопостави на кардинала. Свещеникът починал малко след това (така инцидентът се потулил), а кардиналът все още владее разширения си безплатен апартамент.

Кастор порови в паметта си, за да се сети за името на неназования кардинал. Познаваше няколко, които живееха във и около Ватикана. Който и да беше, сега той с истинска наслада щеше да го унищожи.

Разкрита бе и друга странна аномалия. Йоан Павел I умира през септември 1978 г., след само трийсет и три дни на престола. Но в банката на Ватикана все още съществува сметка на негово име, в която понастоящем има 110 000 евро депозит. И, което е още по-любопитно, движенията по тази сметка продължават до ден-днешен. С тях е свързано името на един кардинал. Съществуват поне още осем банкови сметки на починали лица, по които има необяснима финансова активност. Единственото възможно обяснение са институционализирана кражба и длъжностно присвояване на средства.

Да вземем също така и процедурата за канонизация, при която корупцията е придобила невероятни размери. В течение на векове тази процедура е била обвита в тайнственост. Сега при стартиране на помазване в блаженство се заплаща такса от 50 000 евро, като отделно се начисляват още 15 000 евро за „оперативни разходи“. Тези пари отиват не само в касите на Светия престол, а и за заплащане на безумните хонорари на експерти теолози, доктори и епископи, които да разгледат случая на предложения за светец или блажен. Към това се прибавят и разходите за изследователска дейност, за съставяне на досието на кандидата, както и за услугите на застъпника, чиято задача е да обяви и да придвижи кандидатурата. Средният разход на един кандидат за светец е близо 500 000 евро. Но това не е всичко. На всеки етап от процедурата се организират чествания, на които се канят прелати да изнасят лекции за подвизите и чудесата на бъдещия светец. Въпросните прелати, естествено, получават подаръци, които се добавят към подробно разбитите по-горе разходи. В крайна сметка общата стойност на една канонизация възлиза на 600 до 750 хиляди евро.

Като илюстрация на мащабите на този колосален източник на приходи, при Йоан Павел II са разгледани 1338 кандидатури за помазване в блаженство и 482 за канонизация на светци. Общата сума, генерирана по тези общо 1820 сметки, надхвърля 1 милиард евро. Невероятното е, че през 1983 г. папата разпорежда всички тези суми да се стопанисват не от Църквата, а от индивидуалните застъпници, които да водят и „редовно да актуализират“ отделни счетоводни книги за всеки кандидат за светец, като вписват всички направени разходи. Но не е предвиден никакъв контрол върху процеса, не са извършвани никакви одити.

На застъпниците е предоставена неограничена свобода на действие — практика, която съществува и до ден-днешен в Светия престол. Едва ли е нужно да се казва, че злоупотребата с един милиард евро далеч надхвърля обхвата на настоящия доклад. Но аз съм в течение на тази корупция с отклоняване на средства, протичаща под бдителния поглед на поне шест сегашни кардинали, които тайно си поделят приходите.

Кастор спря да чете, изумен от това лицемерие. Какви надути, арогантни лъжци и крадци! Той никога не би откраднал и цент от Църквата. Не бе получавал никакви парични подаръци, никакви безплатни пътувания. Никакви специални дарения за „покровителство“, както им викаха някои кардинали. Което беше странно, защото Спаня бе прав. На млади години той беше напълно различен човек. За него кражбата беше ежедневие. Но колкото повече остаряваше, толкова по-малко значение имаха за него материалните неща. Търсеше нещо далеч по-съблазнително. И носещо по-голямо удовлетворение. Абсолютната власт.

Дворът на ресторанта беше все така празен. Наближаваше четири следобед. Кастор бавно отпиваше от третата си чаша вино, а в главата му бушуваше ураган от объркани мисли. Нямаше съмнение, че всички твърдения на Спаня могат да бъдат доказани. Ведомството знаеше как да разследва парични потоци, да надушва фиктивни банкови сметки и документни измами, да прониква през стените на тайнственост и да научава кой контролира какво и колко.

Всичко прочетено беше самата истина. Иначе Спаня не би му го дал. Пък и отсъствието на имена… Нито един от престъпниците не бе назован. Документът беше предназначен само да подразни апетита му. И успя.

Някакво раздвижване вдясно от него привлече вниманието на Кастор.

От сенките се появи Арани Чатърджи, който се приближи с безгрижна стъпка и седна на масата му, без да чака покана.

— Виждам, че не съм труден за откриване.

— Привързаността ти към това място е надлежно отбелязана в досието ти. — Чатърджи посочи с пръст папката в ръката му. — Прочете ли го?

— Да. Имате ли доказателства?

— О, да. — Чатърджи бръкна в джоба си и извади флашка. — Всичко е тук. Аудио записи, документи, сканирани разпечатки, банкови извлечения, доклади от електронно следене. Всяка подробност по всяко обвинение заедно с името на нарушителя. Доколкото знам, доста дълъг списък на епископи, монсеньори и кардинали, повечето от които са направо за затвора. За техен късмет, Светият престол няма собствени затвори.

Той можеше само да се досеща кои имена бяха в списъка. Със сигурност включваше шефа на Института за религиозни дела — претенциозно название на Банката на Ватикана, контролираща финансовите активи на Църквата. Също и Администрацията за имуществото, която стопанисваше недвижимите й имоти. Губернаторството, което отговаряше за музеите и цялата търговска дейност като магазини за сувенири и църковна утвар. Заедно с Префектурата по икономически дела на Светия престол, която управляваше всички служби на Ватикана. Това беше Голямата четворка, като кардиналите начело на тези институции идваха от държави по целия свят — Чили, Хондурас, Съединените щати, Индия, Германия, Конго и Австралия. Нито един от тях не си бе мръднал пръста да му помогне.

Всички щяха да бъдат пометени. Но едва след като гласуваха за него. Всеки един от тези мерзавци щеше да напише неговото име на бюлетината си.

— Какво предупреждава Откровение? — попита Чатърджи. — Една покварена църква се намира в Града на седемте хълма.

Така наричаха Рим.

— И нейната поквара ще се разраства, докато накрая бъде разрушена — добави Чатърджи, като прибра флашката в джоба си.

Дотук добре, обаче…

— Трябва да знам какво иска Спаня в замяна на своята безценна помощ.

— Веднага ли? Просто открий Ностра Тринита. Както и той ти каза, иска да приключи с този въпрос. Разбира, че възнамеряваш да го използваш, за да станеш папа. Ако може да се вярва на легендите, може би тя има някаква стойност. Само че от създаването й са минали хиляда и седемстотин години. Това, което току-що прочете, е по-непосредствено и има далеч по-голяма сила. Така че той иска размяна. Ти му даваш реликвата, а той ти дава всичко това — Чатърджи посочи папката — плюс флашката.

— А той ще я унищожи?

— Абсолютно.

Кастор не беше непременно против подобно развитие на нещата. Такова бе и неговото намерение. Веднъж добрал се до папския престол, последното, от което би имал нужда, бе нещо да всява съмнения.

— Освен това — продължи Чатърджи, — след като измине достатъчно време, но не повече от деветдесет дни след коронясването ти, ще ръкоположиш архиепископа за кардинал. Иска да умре с червена шапка на главата.

— Той май не си пада много по „червените лешояди“.

— Презира ги. Но иска да бъде един от тях.

— Това е малко странно.

— Също така ще го назначиш и за глава на Ведомството, след като уволниш кардинала, който сега е начело на департамента. Той не е приятел на архиепископа, нито пък твой, между другото.

— Ако направя Спаня кардинал, това ще повдигне много въпроси.

— Е, и? Папата единствен решава кого да направи кардинал и решенията му не могат да бъдат оспорвани или обжалвани. И никакви тайни назначения. Това трябва да е изцяло публично.

Този демон сякаш четеше мислите му. Папите имаха право да посочват кардинали in pectore — в гърдите, като само папата и ръкоположеният знаеха за това в сърцата си. Но за да изпълнява функциите си, посоченият in pectore трябваше да бъде обявен публично. В последно време тази практика се използваше за предпазване на служители на Църквата, назначени във враждебна политическа среда в страни като Китай, Украйна, Латвия и Русия. След като папата обявеше публично назначението, тайният кардинал встъпваше в длъжност, като се вписваше със задна дата в редиците на колегията от момента на избирането си. Ако обаче папата починеше, преди да е разкрил избора на кардинал in pectore, назначението също умираше с него.

— Йоан Павел Втори бе ръкоположил архиепископ Спаня in pectore, но почина, преди да го бе обявил публично — каза Чатърджи. — Той държи да получи червената шапка с цялата церемония. Иска всички лешояди да се съберат и да видят как встъпва в редиците им. Единственото, в което ти и той сте единодушни, е омразата ви към Курията.

Кастор толкова дълго бе носил в устата си горчивия вкус на провала. Ставайки папа, щеше с един удар да си възвърне всичко загубено. Някога бе казал, че най-големият грях на Църквата в днешно време е нежеланието й да се ангажира. Грехът на бездействието. Папите бяха станали мекушави, бяха изгубили гръмовните си гласове. Но той щеше да промени това.

Първоначално си бе мислил, че онова, което търсеше, би било най-доброто му оръжие за манипулиране на гласовете на предстоящия конклав. Сега то му изглеждаше просто средство за постигане на още по-висока цел. Освен това не виждаше проблем с исканията на Спаня.

Имаше обаче две неща. Първо…

— Като глава на Ведомството, Спаня ще изпълнява всичко, което му кажа. Без въпроси. Без възражения. Слуша и изпълнява.

— Естествено, това се подразбира.

И второ…

— Какво стана с жената в лодката и онзи американец?

— Alea jacta est.

Той се усмихна на иронията. Жребият е хвърлен.