Стив Бери
Малтийска следа (62)

60

Люк натискаше газта на север по крайбрежното шосе към някаква църква. Беше се обадил на Стефани, която му каза накъде е тръгнал Малоун. Тя се беше свързала с уредника на катедралата, която я бе упътил. Люк отказа на Хан предложението за помощ, тъй като бе решил да не намесва местните. Оттук нататък би било добре да не разкрива картите си, тъй като играта беше без правила и имаше твърде много неизвестни.

Колко ли пъти Люк бе шофирал бясно по тъмно шосе посред нощ? След срещи с гаджета. След футболни мачове в гимназията. След излизания с приятели. Околният терен не можеше да се сравнява с планините на Източен Тенеси. Нищо на света не можеше да се сравнява с тях. Той бе прекарал сред тях първите осемнайсет години от живота си и до днес не пропускаше случай да се върне там. А такива случаи не бяха кой знае колко чести. За онези хълмове имаше много легенди, предания и митове. Баща му обичаше да му разправя такива истории.

Като например за Одрания Том. Красив и чаровен, печелел сърцата на всички момичета по пътя си, докато един ден не хвърлил око на красива омъжена жена на име Елинор. Започнали да се виждат тайно на закътани местенца, но, разбира се, съпругът на Елинор научил и одрал Том жив. Всички били убедени, че окървавеният скелет на Том все още броди по местата на някогашните им любовни срещи, стиснал в ръка ловджийски нож, дебнещ да срещне двойка прелюбодейци, за да им даде урок. Което би било ужасно несправедливо от негова страна предвид обстоятелствата около собствената му гибел.

Имаше дори песничка в чест на привидението:

Виждал ли си призрака на Одрания Том?

Кървави червени кости без кожа по тях…

Дали немръзне тъй гол-голеничък?

Със сигурност е мръзнал. Самият Люк се чувстваше гол-голеничък в момента, препускащ с пълна газ, сам срещу неизвестността.

Той отби от крайбрежното шосе, пое към вътрешността на острова, следвайки указанията на Стефани, и се озова в една тъмна долина. В далечината се издигаха стръмни възвишения с разпръснати от двете им страни светлинки. Люк продължи още известно време напред по черния прав гладък асфалт, докато не видя паркирана встрани от шосето някаква кола.

Изглеждаше позната. Той спря зад нея и се убеди, че е прав. Същата, която бе ползвал по-рано. Същата, която Малоун явно бе взел от катедралата. Угаси фаровете, спря двигателя и излезе навън в нощта.

Малоун беше някъде наоколо и очевидно бе избрал да се приближи незабелязано. Люк реши да направи същото. Тръгна пеша по шосето, като се оглеждаше и в двете посоки.

Хор от цикади огласяше мрака. Беше уморен и му се спеше, но с времето се бе научил да действа на автопилот. Всъщност Люк беше доста добър на този режим.

Определено му помагаше и това, че беше едва на трийсет, неспокоен, амбициозен и добре трениран.

На около двеста метра напред той видя очертанията на сграда, кацнала високо на стръмния склон, пред която имаше паркирана друга кола. Сигурно беше църквата.

Внезапно вратата се отвори и в осветеното пространство се появи мъжка фигура. Мъжът пристъпи към колата, понесъл в ръце пътна чанта и нещо, което приличаше на сгъваем стол, и ги сложи в багажника. После се върна до вратата и светлината угасна, сякаш някой завъртя електрически ключ. Колата потегли, но не се насочи към него, а направи завой и се отдалечи на запад, към долината, докато той не я изгуби от поглед.

Инстинктите му подсказваха, че нещо не е наред. Люк се приближи към вратата. Опита бравата и видя, че е заключена. При това не с обикновена ключалка. А с нещо сложно, голямо, от ковано желязо, за което сигурно бе нужен гигантски ключ.

Той огледа дъбовите дъски. Дебели и масивни. Беше изключено той да я разбие, а сградата нямаше прозорци. Имаше само един избор. Върна се при колата и запали двигателя. Засили се нагоре по склона, като държеше фаровете приковани във вратата. Приближи се и спря така, че предната му броня опря в дъските.

Стефани им бе казала, че тази сграда е съществувала от векове. Малоун беше придобил печална известност с ефекта от присъствието си върху паметници на културата, особено такива, включени в Списъка на световното наследство. Май и Люк се готвеше да влезе в този клуб. Той натисна газта и заби колата в дървената врата, която хлътна навътре сред градушка от трески.

Оказа се по-лесно, отколкото бе мислил.

Люк даде назад, угаси двигателя и слезе. Отвъд вратата беше черен мрак. Той опипа с ръка стената и намери електрически ключ; няколко голи крушки осветиха помещение с голи стени, прилично на параклис, с под от изгладени каменни плочи, отгоре с разпръснат пясък.

Той се огледа. Никакъв звук не нарушаваше тишината.

Помещението беше дълго петнайсетина метра. Люк забеляза, че в пясъка на пода има разчистена пътека, която води до олтара и по-нататък. Той тръгна по пътечката и се озова в полукръгла апсида зад олтара.

Там пътеката свършваше. Внезапно. Точно до стената.

Люк се беше изправил срещу полукръг от каменни плочи. Три извити панела с тесни каменни фризове, минаващи през средата, с каменен корниз в горната им част, а пред тях — подредени каменни пейки. Дали някой бе дошъл до тук, за да седне? Възможно. Но малко вероятно. Нямаше следи от човешко присъствие, ако не се броеше разчистената пътека от входната врата до тук.

Той огледа извитата стена и я почука тук-там с юмрук. Плътен камък. Каквото имаше за намиране, трябваше да е при централния панел. Той прокара пръсти по фугите в двата му края. Нищо необичайно.

Горният корниз беше твърде високо, за да го стигне, а в централния фриз не се виждаха вдлъбнатини. Всичко беше оформено от едно монолитно парче мрамор. Той седна на пейката и се загледа в пода. Защо не? Коленичи и надникна отдолу. Там също нямаше нищо, пейката беше стъпила върху две каменни конзоли в двата си края.

Хайде де! Едва ли е толкова сложно.

Той огледа конзолите; бяха заоблени, като стигаха от стената до предния ръб на пейката, поемайки тежестта й. Между задния им край и стената имаше жлеб. Може би два и половина сантиметра широк. Той бръкна с пръст в този отдясно. Нищо. После в левия. Там напипа кръгла вдлъбнатина. С нещо изпъкнало в средата. Бутон. Натисна го. Целият панел се дръпна назад.

Той се изправи на крака; чувстваше се като Индиана Джоунс в поредното приключение. Натисна навътре каменната плоча, като се изненада колко изкусно е закрепена върху опорите си. С минимално усилие успя да помести монолитния каменен блок. От другата страна отново го посрещна мрак. Люк напипа поредния електрически ключ и запали следващите светлини. Коридор водеше към друг параклис, леко страховит, пълен със статуи и релефни изображения. Все едно се намираше в „Мадам Тюсо“, но за каменни фигури. Той видя олтара и зеещата дупка в средата на основата му.

Почеркът на Малоун.

Люк продължи напред. Мина през поредната врата и се озова до спираловидно стълбище, което го отведе в тясно помещение с още един електрически ключ. Той тръгна по светлините, премина през тесен тунел и се озова в по-голямо помещение с дупка в средата. Вече бе виждал такава във Валета. Гува.

Какво му бе казала Лора? Навремето такива били пръснати из целия остров. Сега били останали само две. Е, да речем, три.

Той пристъпи към ръба и надникна в черната бездна.

— Крайно време беше — чу се глас от дълбините.