Стив Бери
Малтийска следа (57)

55

Полукс беше приковал поглед в пергаментите. Всичко сочеше тяхната автентичност. Включително мястото, където бяха намерени. Тук, в този свещен параклис, на края на следата, оставена от Тайното братство.

— Нямаме време да го анализираме сега — каза той. — Ще се занимаваме с него по-късно. Ще преснимам и преведа лично документа на английски и италиански и ще ти дам копия, преди да влезеш в Сикстинската капела. Ще вземеш оригинала със себе си.

— Би било добре да е в мен — отвърна Кастор. — Кардиналите все ги тегли към миналото. Но нашият коз е тази флашка.

— Толкова ли е добра?

— По-добра, отколкото си мислиш.

Всичко бяха планирали така старателно. Процесът бе продължил с години, от момента, в който папата бе уволнил Кастор. Но докато брат му бе приел това като порицание, личен неуспех, дори край на кариерата си, Полукс си бе дал сметка за възможностите, които се разкриваха, и бе настоял той да поиска назначение като патрон на Суверенния военен орден на Малта. Какъвто си беше вироглав, тогава Кастор бе приел идеята като безумие.

Но Полукс му бе обяснил. Кастор си беше останал все така неспособен да види голямата картина. Времето беше техен приятел и съюзник, който Полукс с готовност бе прегърнал, но никога не му се бе предал, защото беше в състояние да удържа нетърпението си. Докато Кастор беше друга история.

Премахването на Великия магистър бе необходимост. Докато този човек беше на власт, те не можеха да се ползват със сегашната си свобода на движение. Твърде много от рицарите му бяха лоялни. И те просто елиминираха проблема.

При други обстоятелства един куршум би решил въпроса бързо и лесно. Но убийството на човека начело на 13 000 рицари, 25 000 служители и 80 000 доброволци щеше да привлече внимание. Опозоряването изглеждаше по-добро оръжие. Особено ако повод бе раздаването на презервативи. Например в Мианмар. Където хиляди бройки били раздадени от благотворителна организация, свързана с Ордена. Как се бе случило, никой не можеше да каже, но Църквата забраняваше използването на противозачатъчни от всякакъв вид. Програмата бе преустановена, но Кастор, като патрон и емисар на папата при хоспиталиерите, проведе разследване и отправи обвинения възможно най-високо, принуждавайки Великия магистър да се оттегли.

И тогава изневиделица папата взе, че почина. Като дар от Бога. В хаоса не беше проблем да се издейства временно назначение на Полукс за заместващ Великия магистър. Мнозина от офицерите на Ордена искаха да умилостивят Кастор, уплашени от нарасналото му влияние. Помогна и това, че покойният папа не бе взел страна в борбата и го бе оставил да се оправя сам, вероятно надявайки се да направи поредната грешна стъпка. Нещата се бяха подредили перфектно. Към пиесата се добавяха и мнимото им съперничество и взаимна неприязън с Полукс, които действаха успокояващо на рицарите, подкрепили изпадналия в немилост Велик магистър. Оттам нататък маската на незаинтересованост, която Полукс си бе сложил, подведе всички, включително Котън Малоун и Стефани Нел. „Но той е само временен.“ „Докато изберат новия папа.“ „Няма никакъв интерес да става Велик магистър.“

Само във Ведомството бяха прозрели измамата.

— Спаня никога не ми е казвал, че разполага с инкриминираща информация на такова равнище — каза Полукс.

— Ти ме изпрати тук — отвърна Кастор. — Срещнах се с Чатърджи на кулата „Мадлиена“, точно както ми беше поръчал. Той ме отведе право при Спаня, който нямаше търпение да сключим сделка. Нищо ли не знаеше за това?

— Не. От Спаня се искаше единствено да сключи сделка с теб, за да откриете свитъците. За това се бяхме договорили. Казах му, че знаеш неща, които никой друг не знае.

Това беше истина. Но когато бе говорил с Кастор по телефона, за да го осведоми за случилото се край Комо и в Рим, бе чул за пръв път за тази флашка. Нещо, което Спаня му бе спестил. Хората му вече пътуваха за магазина на онзи часовникар и той им каза да изтласкат обектите в морето, където Чатърджи ще бъде елиминиран. Но изрично им бе заръчал да не пипат флашката. Той познаваше брат си — какъвто си беше крадец, щеше да пребърка джобовете на Чатърджи и да му я донесе лично. Както и стана.

— Време е да тръгваш за Рим — каза Полукс.

— Ами американците?

— Малоун ми изглеждаше напълно удовлетворен. Аз работих пряко с него и с неговата началничка. Помогнаха много, после си тръгнаха. Нищо повече не ги задържа тук. Сега сме само ти и аз.

Точно както бе искал. Да се озоват тук, насаме и под земята, в контролирана среда. Идеалното място да приключи една част от мисията си и да започне следващата. Но първо…

— Носиш ли личен багаж?

— Да. В резиденцията на пастора в Мдина е. Ще мина да я взема на път за летището. Чака ме частен самолет, за да ме откара до Рим. Един приятел ми прави услуга.

Беше добре да го знае. Полукс погледна часовника си: 5:40 сутринта. Оставаха по-малко от пет часа, за да се върне в Италия.

— Моят сътрудник е приготвил вещите ми — продължи Кастор. — Документи, дрехи, тоалетни принадлежности, всичко необходимо за конклава. Писа ми есемес, за да ми каже, че са в „Санта Марта“ в стаята ми. От летището ще ида право там.

— А аз ще тръгна за Палацо ди Малта, за да се оправя с Тайното братство. Достатъчно неприятности ни причиниха. Освен това ще преведа пергамента.

— Те трябва да бъдат разкарани.

— Ще бъдат. Ти си гледай конклава и гони крайната цел. Нищо няма значение, ако не станеш папа.

Полукс пъхна трите свитъка в реликвария и го затвори с капачката. Това изглеждаше най-безопасното място за тях. Когато рицарят бе дошъл с ключовете и инструментите, той бе донесъл още нещо. Едно късо тънко въженце. Около метър. Него Полукс прибра в джоба си.

— Да вземаме нещата и да вървим — каза той.

Кастор пристъпи към инструментите. Полукс използва момента, за да извади въженцето от джоба си и стисна двата му края в ръце.

— Все пак се чудя защо пратениците на Тайното братство не ме убиха в онази пещера — каза Кастор.

Полукс пристъпи напред и когато брат му се наведе, за да вдигне лопатите, ловко метна въженцето около шията му и го изпъна докрай с две ръце, прекъсвайки притока на въздух в трахеята. Кастор вдигна ръце нагоре в опит да се освободи от примката, но тя се стягаше все по-силно. Ръцете му се мятаха бясно зад главата, за да достигнат нападателя, но Полукс се дръпна назад, без да пуска въжето. Кастор започна да се дави, гърлото му издаваше немощни хрипове, пръстите му се опитваха да разхлабят примката, но напразно.

Полукс отдавна се питаше как ли би се чувствал в миг като този. Толкова години бе останал невидим в сянката на своя арогантен брат. Мнозина знаеха за Кастор Гало, но почти никой освен хоспиталиерите не бе чувал за Полукс Гало. Брат му бе избрал попрището на свещенослужител и се бе издигнал до позиции на уважение и власт. След което бе пропилял всичко с глупавото си безразсъдство. Само защото не можеше да си държи устата затворена. Той се бе опитал да го посъветва да си мълчи, но Кастор, бидейки Кастор, бе направил своя избор.

Сега и Полукс бе сторил същото. Бе направил избора си.

Движенията престанаха. Той продължи да държи въжето изпънато още няколко секунди за всеки случай, после охлаби хватката. Тялото на Кастор беше омекнало, краката му се подгъваха под него, шията вече не държеше главата изправена. Полукс разви примката и остави трупа да се смъкне като дрипа на пода.

— Не те убиха — каза той, — защото исках аз да го направя.

Интересно как при цялата си хитрост брат му нито веднъж не бе заподозрян, че е обект на манипулация. Може би защото винаги се бе смятал за нещо повече, за доминиращата сила в тяхната роднинска връзка. През целия им досегашен живот ги бяха наричали Кастор и Полукс. Никога Полукс и Кастор. Стига толкова.

Полукс Гало току-що бе умрял. А Кастор Гало се раждаше за нов живот.