Стив Бери
Малтийска следа (18)

16

Малоун си взе стая в хотел „Д’Ингилтера“ на последния етаж с излаз на балкон, който преминаваше по цялата дължина на сградата. Беше украсен с кашпи, преливащи от цъфнали пролетни мушката. С парите, които щедро му плащаха, можеше да си позволи да се поглези. Той седна на леглото и се загледа към вратите на балкона. През стъклата нахлуваше златиста слънчева светлина. Отвън се простираше море от римски покриви с характерната им неправилна форма, усукани водосточни тръби и комини с керамични шапки. Сателитните чинии бяха единственият знак, че градът все пак бе стигнал до XXI в.

Бе долетял до тук за седемдесет минути с личния самолет на Джеймс Грант, като по време на полета почти не бяха обсъждали случващото се. Разговорът им се въртеше най-вече около книги и световните дела. Още преди да пристигнат, той бе проверил датската си банкова сметка и в нея вече имаше преведени сто хиляди евро. Не че нямаше доверие на британците, но друго си беше да получи парите в аванс.

Той имаше нужда да вземе душ и да се преоблече, затова се възползва от просторната баня, облицована с мрамор и огледала. Беше предпочел „Д’Ингилтера“ не само заради репутацията му, а и заради удобното му местоположение. Хотелът се намираше близо до Виа Кондоти, прочутата търговска улица на Рим, чиито витрини предлагаха безкрайно разнообразие от бутикова мода, кожени изделия, сребро, стъкло, бижутерия и всякакви дрънкулки. Освен това на №68 се намираше Палацо ди Малта.

След като през 1798 г. Наполеон изгонил хоспиталиерите от Малта, те дълго се скитали по света в търсене на нов дом. Накрая, през 1834-та, го намерили в Рим. По-точно, придобили две вили — едната тук, другата, Вила дел Приорато ди Малта, на върха на Авентинския хълм. Двата имота разполагаха с общо около шест декара земя и бяха абсолютно независими територии, образуващи може би най-малката суверенна държава в света.

По време на полета бе използвал бордната уайфай мрежа, за да научи колкото се може повече за хоспиталиерите. За негово огромно изумление, те все още съществуваха — над 900 години след основаването си. Управляваха се от Общо събрание, което се събираше веднъж на пет години, за да избере суверенен съвет от шестима членове и шестима висши офицери, който да управлява текущите дела на организацията. Над всичко това стоеше Великият магистър, избиран доживотно, който имаше титла кардинал, но без право на глас в конклава. Отказали се от статута си на воини монаси, в днешно време хоспиталиерите бяха тиха хуманитарна организация, подкрепяща международните усилия за осигуряване на здравеопазване, изграждаща бежански лагери в зони на военни конфликти, грижеща се за децата от гетата на Южна Америка, лекуваща проказа в Африка и Азия, управляваща клиники за първа помощ в Близкия изток, стопанисваща кръвни банки, екипи за бърза помощ, кухни за бедните и полеви болници по целия свят. Помагаха на всички без оглед на раса, вяра и религия. Членуването в Ордена обаче ставаше само с покана; организацията наброяваше над 13 хиляди членове, разделени на рицари и дами. Протестанти, евреи, мюсюлмани и разведени не се допускаха. Над 40 процента от членовете бяха свързани по един или друг начин с най-старите католически родове в Европа. За организацията работеха повече от сто хиляди души, осемдесет процента от тях като доброволци.

Имаше обаче петдесет и петима членове, които бяха по-особени. Рицари на справедливостта.

Посветени мъже, дали обет за бедност, целомъдрие и послушание, това бяха последните останки от първите хоспиталиери. Освен това те съставляваха и управляващата класа на Ордена, заемайки всички властови позиции.

Сам по себе си Орденът беше нещо внушително. Поддържаше дипломатически отношения на равнище посолства със сто и четири държави. Имаше своя собствена Конституция и извършваше дейност в петдесет и четири страни. Беше в състояние да пренася лекарства и консумативи по целия свят без митнически проверки и политическа намеса. Притежаваше дори статут на наблюдател в ООН, като издаваше свои собствени паспорти, регистрационни номера на коли, пощенски марки и монети. Не беше точно държава, защото нямаше граждани и граници, които да защитава; по-скоро, беше суверенен субект. Всичките му усилия бяха насочени към подпомагане на болните и опазване на доброто име и наследството му, което членовете му бранеха с особена стръв.

Но рицарите имаха проблеми. И то големи. Малоун бе чел няколко материала в „Л’Осерваторе романо“ за вътрешните борби в Ордена от последните години. Сериозна работа.

Починалият папа дори бил лично въвлечен в гражданска война с малтийските рицари, в която участвал един кардинал, Кастор Гало, както и Великият магистър, французин. Гало бил пратеникът на Ватикана към Ордена — една привидно церемониална длъжност без каквото и да било влияние, чиито функции били да способства за реализацията на духовните интереси на Ордена, неговите членове и отношенията му със Светия престол. Но Гало успял да се внедри във вътрешните дела на Ордена. Повод за спора била някаква малко известна програма на хоспиталиерите за раздаване на презервативи в различни части на света като мярка срещу разпространението на венерически заболявания и СПИН. Проблемът бил, че това противоречи на категорично заявената политика на Ватикана срещу използването на противозачатъчни средства. Гало се възползвал от тази грешка, за да вбие клин между папата и Великия магистър, принуждавайки последния да подаде оставка. Това довело до конфликт между посветените рицари, принуждавайки ги да вземат страна. В крайна сметка се разделили почти поравно — половината поддържали своя Велик магистър, останалите били „против“. Папата се опитал да овладее хаоса, нареждайки на Великия магистър да оттегли оставката си, но напразно. И макар да се боричкали помежду си, рицарите като цяло негодували срещу вмешателството на папата и Гало в техните дела.

Една статия отпреди няколко месеца служеше като блестяща илюстрация за това.

Светият престол взаимодейства по уникален начин с рицарите, като папата назначава за техен патрон кардинал, който да работи за приятелските отношения между Ордена и Ватикана. За длъжността бе избран кардинал Гало, след като папата го отстрани от поста му във Ватикана. Но Гало и папата никога не са били приятели. Всъщност Гало се очертава като един от най-яростните критици на папата, в резултат от което малтийските рицари се оказаха въвлечени в техните спорове. В безпрецедентно твърд отговор на Гало и папата хоспиталиерите заявиха, че смяната на техния Велик магистър е „вътрешноадминистративен акт на Суверенния орден на Малта, следователно попада изцяло в неговата компетентност. Нито Светият престол, нито който и да било негов представител няма думата по тези въпроси“.

Цялата история изглеждаше доста противна. Но Малоун си каза, че така е навсякъде в политиката.

Според други вестникарски статии в последно време Орденът бе провел масови чистки, много от висшите му служители бяха подменени и организацията още не можеше да се опомни от междуособиците. Всички като че ли очакваха следващият папа да им покаже пътя, тъй като досегашният Христов наместник бе починал, преди димът да се разсее. Онова, което оставаше неясно, поне за Малоун, бе как боричканията в една съвременна благотворителна организация, макар и на деветстотин години, могат да бъдат заплаха за сигурността на Обединеното кралство.

Малоун влезе в Палацо ди Малта, мина през високата арка откъм улицата и се озова във вътрешен двор, пълен с паркирани коли. Повечето бяха черни мерцедеси с подобни номера.

От четири букви — SMOM, плюс една цифра.

Суверенен военен орден на Малта.

В тъмния паваж беше вписан огромен бял осмоъгълен малтийски кръст.

Околните сгради бяха по на три етажа, като всички прозорци бяха със затворени капаци. Джеймс Грант му бе казал, че тук се помещава централната администрация на Ордена — дворецът на Великия магистър, в който се събираше Суверенният съвет.

Очакваше го напет мъж със строг тъмен костюм. Малоун беше със светлосиня памучна риза с навити ръкави, бежов панталон и леки обувки. Повече от небрежно облечен. Но поне бе взел душ и се бе обръснал. Грант се бе обадил предварително, за да го допуснат в двора. Той пристигна точно навреме и леко се учуди от липсата на охрана, но всичко наоколо бе замислено така, че да не привлича внимание. Само малка табелка върху едно от дървените крила на портата издаваше обитателите на сградата.

Той се приближи към мъжа с костюма.

— Аз съм Котън Малоун. Имам уговорена среща.

Мъжът отговори с леко кимване, приличащо по-скоро на малък поклон.

— Изпратиха ме, за да ви посрещна.

— Така ли постъпвате с всеки?

— Само с посетители, за които сме уведомени в последния момент от МИ-6.

Той долови неприкритото раздразнение в гласа на посрещача.

— Знаете ли защо съм тук?

— Определено. Може ли да го видя?

Малоун извади пръстена от джоба си и го показа.

— Сериозно бижу — каза мъжът.

— Бихте ли пояснили?

Той вдигна дясната си ръка; на безимения си пръст носеше същия пръстен с палиндрома от пет думи.

— Отличителен знак — обясни той. — От отдавна минали времена. Вменявал е отговорности, които днес вече нищо не означават.

— Само че този го открих днес, а се оказа, че и вие имате същия. За нещо, което нищо не означава, са доста разпространени.

Мъжът не отговори.

— Вие рицар ли сте? — попита Малоун.

— Да.

— Посветен?

— Да. Вие знаете ли за нас?

— Всъщност допреди два часа не знаех почти нищо. А за пръстена все още не знам каквото и да било.

Той го вдигна отново пред лицето на мъжа.

— Как точно се сдобихте с него?

Той бе дошъл тук, за да задава въпроси, а не да отговаря, но понякога, за да получиш нещо, трябва първо да дадеш.

— Взех го от един мъртвец.

— Той имаше ли име?

— МИ-6 работи по въпроса. Нямаше в себе си документи за самоличност.

Малоун извади телефона си и му показа снимка на трупа, която Грант му бе изпратил. На снимката се виждаше само лицето на мъжа.

— От вашите ли е?

— Ще проверя. Ще ми предоставите ли снимката?

— Разбира се. А мога ли да говоря с Великия магистър?

— В момента няма такъв. Само временно заместващ. Докато конклавът избере нов папа. Тогава и ние ще си изберем постоянен лидер.

Той вече бе прочел, че Великият магистър се избира с таен вот от посветените рицари. Но преди да встъпи в длъжност, трябвало папата да бъде уведомен за избирането му. При условие, разбира се, че има папа.

— Може ли тогава да говоря с временно заместващия?

— Очаква ви. — Мъжът посочи с ръка каменното стълбище от дясната им страна. — Моля, последвайте ме.

Котън Малоун бе работил дванайсет години за отряд „Магелан“. Стефани Нел го бе взела направо от военноморския флот и той бе започнал работа без предварителна подготовка, учейки се в движение. Междувременно бе придобил набор от инстинкти за оцеляване, които му позволиха да излезе в ранна пенсия при определени от него условия и да си купи книжарница в Дания, сбъдвайки младежката си мечта да се занимава с книги. Един от инстинктите му се бе задействал в Милано, когато Джеймс Грант с такава лекота се съгласи да удвои хонорара му. Друг се включи, след като парите постъпиха в сметката му. Сега и трети се обаждаше в резултат от лошото чувство, което бе получил от срещата си с този пратеник на Ордена. За щастие, Малоун беше гърмян заек и знаеше как да се пази от кучетата на ловците. Той тръгна към стълбището, а домакинът му го последва на две крачки зад него.

— Между другото — попита той, — каква е вашата длъжност в организацията?

— Имам няколко, като една от тях е свързана с охраната. Грижа се за безопасността на всичко и всички.

Думите му бяха изречени с увереността на човек, облечен в костюм и с вратовръзка. Но в тях имаше логика. Малоун си даваше сметка, че такава организация има нужда от сигурност.

Двамата се заизкачваха по стълбището. Във въздуха се чу характерен пулсиращ звук на ротор, който разсичаше въздуха. Хеликоптер. Вече беше близо и се приближаваше още.

— Какво е това? — попита той.

— Превозното ви средство.