Ребека Рос
Триумфът на кралицата (9)

Девет
Острието на истината
Бриена

Територията на лорд Маккуин, замъкът Фин

На другата сутрин опаковах пособията си за писане и се върнах в тъкачницата.

Този път застанах на прага и почуках по трегера отгоре, за да оповестя присъствието си: очите ми обходиха обширното помещение за тъкане и жените, вече трудещи се усърдно.

— Добро утро — поздравих възможно най-ведро.

След снощи тъкачките несъмнено ме обсъждаха. И бях решила да не се крия от такива разговори, а да ги посрещам директно.

Имаше навярно общо шейсет жени, които работеха по различни задачи. Някои бяха на становете, вмъквайки вътъците в гоблените. Други седяха на една маса и рисуваха изображенията, които щяха да бъдат пресъздадени в нишки на гоблени. Трети все още предяха вълна. Тъкмо там беше Нийв, седнала до един чекрък в поток от утринна светлина, която обагряше прекрасната й коса в златисто. Забелязах, че очите й светнаха при вида ми, а от усмивката, която подръпна ъгълчетата на устата й, разбрах, че иска да ме покани в тъкачницата. Но не помръдна, защото до нея отново беше онази по-възрастна жена, същата, която ме бе гледала гневно снощи, след като Пиърс си тръгна.

— Можем ли да ти помогнем? — попита жената с внимателен и въпреки това не много гостоприемен тон. В косата й имаше голям сив кичур, а на ъгловатото й лице — намръщено изражение. Единственото движение, което направи, беше да положи напуканата си ръка върху рамото на Нийв, сякаш за да я задържи на място.

Поех си дълбоко дъх: ръката ми си играеше с презрамката на кожената ми раница.

— Баща ми ме помоли да помогна със събирането на оплакванията от хората на Маккуин, за да ги представим на процеса срещу Ланън.

Никой не проговори и започнах да осъзнавам, че жената до Нийв е главната тъкачка, че не мога да бъда допусната да вляза на това място без нейната благословия.

— Защо да излагаме оплакванията си пред теб? — попита жената.

За миг бях безмълвна.

— Бъди любезна към девойчето, Бета — обади се от другия край на залата друга тъкачка, със сплетена във венец от плитки коса. — Благоразумно ще е да помниш, че е дъщеря на лорд Маккуин.

— И как стана всичко това, хмм? — попита ме Бета. — Лорд Маккуин знаеше ли чия дъщеря си в действителност, когато те осинови?

Стоях безмълвна, сърцето ми удряше в гърдите като юмрук. Почувствах как топлината се надига в лицето ми. Не исках да говоря с хората на Маккуин по друг начин, освен честно. И въпреки това, ако отговорех на въпроса на Бета, щеше да изглежда, че съм заблудила Журден. Защото когато ме осинови, той не знаеше, че съм дъщеря на Брендан Аленах: но и аз не знаех. И въпреки всичко знаех, че ако го кажа, то само ще прозвучи неубедително на тези жени.

— Дойдох да запиша оплакванията по молба на баща си — повторих с напрегнат тон. — Ще седна точно зад главната врата. Ако някой желае да запиша думите му, може да дойде при мен там.

Нарочно не погледнах към Нийв, тъй като се безпокоях, че ако го сторя, може да изгубя самообладание и тръгнах обратно надолу по коридора, излязох от преддверието и отвъд входната врата, на утринната светлина. Намерих си един пън, на който да седна точно под прозорците, и се настаних там, заровила ботушите си във високата трева.

Не знам колко време чаках с вятъра, пощипващ лицето ми, загърната плътно в наметалото си на адепт, затиснала снопчето си листове с камък, с мастилото и перодръжката, приготвени в очакване. Дочувах как жените си говорят: не можех да различа думите им през стъклата на прозорците. Чаках, докато сенките се удължиха и вече не чувствах ръцете си: истината се забиваше като остър шип в сърцето ми.

Никоя от тъкачките не дойде при мен.

Тъкачките не искаха да записвам оплакванията им, затова бях шокирана, когато един от конярите пожела.

Намери ме след вечеря: пресрещна ме на пътеката към конюшнята, докато си правех вечерна разходка с хрътката си.

— Мистрес Бриена? — Конярят застана пред мен, с висока, слаба и издължена фигура, с тъмна коса, сплетена в традиционните мевански плитки. Не знаех защо изглежда толкова разтревожен, докато не осъзнах, че погледът му е прикован върху Неси: хрътката започваше да ръмжи по него.

— Кротко, Неси — казах и настръхналата козина около врата й се слегна. Тя седна до мен, а аз отново погледнах коняря.

— Зная какво правите за Нийв — промърмори той. — Трябва да Ви благодаря, задето я учите да чете, за това, че записвате спомените й.

Щом знае за това, сигурно Нийв е решила да му каже.

— Нийв е много умна — казах. — На драго сърце ще я науча на възможно най-много неща.

— Бихте ли склонили да запишете нещо и за мен?

Молбата му ме хвана неподготвена. Отначало не знаех какво да кажа и между нас се надигна студен порив на вятъра, който развя крайчеца на наметалото ми.

— Няма значение — каза той и понечи да си тръгне.

— За мен ще бъде чест да запиша и Вашите думи — заявих и конярят спря. — Но се питам защо дойдохте при мен, вместо при брат ми.

Той се обърна и ме погледна отново:

— Предпочитам Вие да запишете думите ми, мистрес.

Думите му ме смутиха, но кимнах:

— Къде?

Той посочи по-надолу по стената на конюшнята от грубо издялани камъни и хоросан, където между два високи прозореца имаше тясна врата.

— Ето там има малка стаичка за съхраняване на конска сбруя и амуниции. Тази вечер вътре няма да има никого. Ще се срещнете ли с мен там след час?

— Много добре. — Разделихме се и всеки тръгна по пътя си: той се върна в конюшните, а аз продължих към замъка. Но се зачудих… защо ли идваше при мен, вместо при Люк?

Час по-късно нощта беше паднала и аз стигнах до малкото помещение за амуниции, прибрала пособията си за писане в кожената си раница. Конярят ме чакаше вътре със запален фенер на една разкривена маса пред него.

Изправи се, когато влязох: вратата се затвори със скърцане зад мен.

Оставих раницата си на масата и седнах върху купчината чували за зърно, които ми беше приготвил вместо стол, като разопаковах хартията, мастилото и перодръжката си на слабата светлина на свещта. Когато станах готова, погледнах през масата към него, вдъхвайки землистия тръпчив мирис на коне, кожа и зърно и зачаках.

— Не зная откъде да започна — каза той, като седна отново на мястото си.

— Навярно за начало бихте могли да ми кажете името си — предложих.

— Аз съм Дилън. Кръстен съм на баща си.

— Дилън Маккуин?

— Да — отвърна той. — Винаги сме приемали фамилното име на лорда като свое.

Записах датата, последвана от името му. Дилън, изглежда, отново бе възпрян от нещо. Но си замълчах: оставих го да подреди мислите си. След малко той започна да говори. А аз започнах да записвам.

Наричам се Дилън Маккуин. Роден съм в първата тъмна година, година след като лорд Маккуин избяга, а лейди Маккуин загина. Не си спомням време, когато Аленах да не е властвал над нас и земите ни. Но винаги съм бил в конюшните, дори още преди да проходя, и затова чувах много клюки и знаех що за човек е Аленах.

Беше добър към онези, които падаха на колене пред него, които го хвалеха, които изпълняваха всяка негова заповед. Баща ми бе един от тези хора, управител на конюшните. Когато Аленах му наредеше да яде, баща ми ядеше. Когато му заповядаше да плаче, баща ми плачеше. Когато му кажеше да скача, баща ми скачаше. А когато поиска баща ми да му отстъпи съпругата си, той направи и това.

Спрях за миг, опитвайки се да овладея треперенето на ръката си. За миг гърлото ми така се сви, та ми се стори, че не мога да преглътна, и осъзнах, че съм надценила смелостта си. Исках да помогна, да записвам истории и оплаквания, да позволя на хората на Журден да пречистят умовете си и сърцата си от тъмните години. Но това… само ме накара да възненавидя произхода си още повече.

— Мистрес Бриена — прошепна Дилън.

С усилие срещнах погледа му: думите върху листа се издигнаха като дим и опариха очите ми.

— Обещавам, мистрес, че ще искате да чуете края на тази история.

Поех си дълбоко дъх. Трябваше да му вярвам, че в тази история има нещо, което трябва да чуя. Бавно топнах перодръжката си в мастилото, готова да записвам отново.

Майка ми беше красива. Привлече погледа на Аленах още от самото начало и баща ми беше почти напълно сломен, когато узна, че е принуждавана да споделя леглото на лорда. Бях едва тригодишен: нямах понятие защо майка ми вече не се появява наоколо толкова често.

Майка ми беше метреса на лорда в продължение на две години. Когато осъзна, че тя не зачева, Аленах нареди да я убият тихомълком. Баща ми се помина скоро след това, толкова съсипан, че беше невъзможно да се излекува.

Но през 1547 г. се случи нещо странно. Аленах прекарваше повече време в Дамхан, в собствените си земи, и ни остави намира. Жените ни започнаха да се отпускат, мислейки, че няма да са следващите, които ще избере. Защото мълвата твърдеше, че Аленах иска дъщеря, дори незаконна. Защото имаше само двама сина, а един лорд без дъщеря всъщност се смята за безхарактерен и безсилен. На следващата есен до нас стигна друга мълва. Аленах имал дъщеря от някаква валенианка, жена на име Розали Паке, и планирал най-накрая да си върне тази дъщеря. Но после, три години след това, нещо трябва да се е объркало с плановете му. Защото той се върна във Фин и избра друга жена за своя метреса, твърдо решен да се сдобие със собствена дъщеря.

Избра най-красивата от тъкачките. Всички бяхме съкрушени да я видим похитена от него. Лара му роди дете. Да, то беше момиче, за каквото Аленах така жадуваше. И въпреки това, когато бе на годинка, момиченцето прихвана шарка: това остави лицето й осеяно с белези и коства живота на Лара. Момиченцето щеше да умре, да последва Лара до края на кралството, но се пребори и оцеля. Тя искаше да живее и когато Аленах осъзна, че дъщеря му няма да умре, а ще носи белезите си като гордо вдигнато знаме, внезапно започна да се държи сякаш малката не е негова дъщеря и я остави на тъкачките да я отгледат както свое дете.

Ръката ми трепереше. Не можех да пиша повече заради сълзите, които замъгляваха погледа ми. Но Дилън продължи да говори. Говореше, за да слушам, а не за да пиша.

— Тъкачките я обикнаха, приеха я като своя дъщеря. И я нарекоха Нийв, и в онзи миг решиха, че никога няма да й разкрият кой е родният й баща, че ще кажат на Нийв, че баща й е бил почтен бъчвар.

И отново започнахме да се питаме защо след това Аленах остави жените ни на спокойствие. След раждането на Нийв не докосна друга от тях. Но сега мога да си представя защо — нашите жени бяха защитени чрез нечий друг живот, чрез обещанието за другата дъщеря от другата страна на канала.

Дилън се изправи и се надвеси над масата, за да улови ръцете ми. Плачех, сякаш ме бяха пронизали, сякаш никога нямаше да се съвзема от това.

Нийв беше моя полусестра. Моя сестра.

— Зная, че сега те ненавиждат, Бриена — прошепна Дилън. — Но един ден, когато времето изцери раните им, ще те обикнат, както обичат Нийв.