Ребека Рос
Триумфът на кралицата (11)

Единайсет
Полумесеци
Бриена

На път към Лионес, границата между териториите на Маккуин и Морган

— Защо се бави Морган?

Дъхът на нетърпеливия Журден образуваше облачета, утринният скреж още блестеше по земята, докато чакахме Картие и семейство Дермот. Седях тихо върху кобилата си между Люк и баща ми: четиримата ни пазачи също бяха на коне и чакаха на почтително разстояние зад нас. Бяхме напълно готови, мислите ни клоняха неспокойно към пътуването, към процеса, който ни очакваше. И докато минутите се влачеха и стояхме все така под дърветата на границата между териториите на Маккуин и Морган, започнах да чувствам как тревогите ми се усилват. Картие закъсняваше с почти половин час. А той никога не закъсняваше.

— Наистина се разбрахме да се срещнем тук, нали? — попита Журден и смушка коня си напред. Взря се намръщено към пътя, който се виеше към замъка Брай. Не можеше да види далече: мъглата още бе плътна и проблясваше като воал в светлината на зората.

— Мислите ли, че нещо се е объркало снощи? — попита Люк. — Със семейство Дермот?

Това беше единственото вероятно обяснение, за което се сещах, и се опитах да преглътна буцата от страх в гърлото си.

Кобилата ми наостри слух и ушите й се насочиха напред.

Спрях поглед върху мъглата в очакване: сърцето ми започна да бие по-бързо, когато най-сетне чух тропота от много копита по пътя. В ножница на гърба си носех меч: ръката ми почти посегна към ръкохватката, но Картие проби мъглата пръв: слънцето улови златния обръч върху челото му. За миг не го познах.

Лененорусата му коса беше сплетена на плитки. Носеше кожени дрехи и бе наметнат с животинска кожа с козина, вместо с наметалото си на адепт. Изглеждаше студен като камък, със сдържано изражение, така че нямах представа какво чувства, какво мисли.

А после той ме погледна и видях как нещо у него се отпуска съвсем мъничко, как някакъв възел се разхлабва, сякаш най-сетне можеше да диша.

— Извинявам се, че закъснях — каза той: скопеният му кон рязко спря.

Нямахме възможност да отговорим, защото семейство Дермот бяха точно зад него.

Погледът на Гроня се насочи право към мен, сякаш между нас имаше невидима връзка.

— С нетърпение чаках да срещна жената, открила камъка — каза тя и се усмихна.

Отвърнах на усмивката й:

— Както аз пък чаках с нетърпение да се запозная с лейди Дермот.

— Тогава ще яздиш ли редом с мен?

Кимнах: кобилата ми се изравни с внушителния й товарен кон. Журден казваше нещо, но не долових напълно думите му: почувствах погледа на Картие и вдигнах очи да го посрещна.

Защо закъсня? — исках да го попитам.

Сигурно беше видял въпроса в очите ми, защото отмести поглед от мен, сякаш не искаше да отговори.

Започнахме пътуването си: Журден налагаше енергично темпо. Хубавото на ездата беше, че не оставяше възможност за разговор и можех изцяло да се потопя в мислите си.

Опитах се да измисля причина за студенината на Картие и когато това ми причини твърде силна сърдечна болка, минах на следващата болезнена мисъл. Нийв.

Моята сестра. Имам сестра.

Почти не бях на себе си, откакто Дилън разкри коя е Нийв.

Искаше ми се да взема ръката й в своята, да я погледна внимателно, да слушам гласа й. И въпреки това не бях имала възможност да говоря с нея от разкритието на Дилън насам.

Питах се дали по някакъв начин така бе най-добре, за да ми даде време да се приспособя към факта, че съм свързана с Нийв чрез Аленах, че Нийв е наполовина моя кръв. А Дилън беше настоял да не й разкривам нищо.

Когато дойде подходящият момент, ще й кажем, че е Ваша сестра. Ще й кажем кой е баща й.

Най-накрая темпото ни се забави, за да позволим на конете да си починат, като преминат в равен ход, и аз се озовах яздейки сама с лейди Гроня: мъжете бяха малко пред нас.

— Наметалото ти е прекрасно — каза Гроня, проследявайки с поглед наметалото ми на адепт.

— Благодаря. — Помъчих се да измисля в отговор някакъв комплимент, но в крайна сметка реших, че е най-добре да изчакам и да видя за какво всъщност иска Гроня да разговаряме, защото бе понижила тон, сякаш не искаше мъжете да ни чуят.

— Навярно ще основеш Дом на познанието тук? На север? — попита тя, когато Картие хвърли поглед през рамо и очите му се насочиха право към мен.

— Надявам се да го направя — отвърнах: очите ми срещнаха отново тези на Картие, преди той да се обърне на седлото. Каза нещо на Роуан Дермот, който яздеше до него.

— Откога познаваш лорд Ейдън?

— От осем години — отвърнах.

— Значи, го познаваш от доста време — отбеляза Гроня. — В такъв случай той ли ти помогна да откриеш Камъка на здрача?

— Не. — Колебаех се да издам твърде много: все още не знаех дали Гроня ще се обедини с нас, или не и това ме изнервяше леко, сякаш всяка дума, която кажех, можеше да повлияе на решението й по един или друг начин.

Тя се усмихна, доловила колебанието ми.

— Карам те да се чувстваш неудобно. Нямам такова намерение. Просто съм любопитна как всички вие, бунтовниците, се вписвате един с друг, за да ви опозная по-добре.

Погледнах я с усмивка:

— Не ме карате да се чувствам неудобно, лейди. — Размърдах се на седлото: краката ми вече бяха схванати. — Маккуин ме осинови, когато научи, че притежавам познания за местонахождението на камъка. Люк стана мой брат и ми се струва, че винаги сме били брат и сестра. Лорд Ейдън беше мой наставник в продължение на няколко години. Открих истинската му самоличност само преди няколко седмици.

— Това сигурно е било доста шокиращо — отбеляза Гроня весело.

Почти се засмях:

— Да.

За миг мълчахме: гласът на Люк достигна обратно до нас, докато драматично разказваше на мъжете някаква история.

— Просто искам да знаеш — прошепна Гроня, — че мигновено приемам всяка жена, която презира Пиърс Халоран, като своя съюзница.

Признанието й ме изненада. Срещнах погледа й отново: сърцето ми се стопли от предложението за приятелство и сега аз бях тази, която преливаше от въпроси.

— А, значи сте чули. В такъв случай го познавате добре?

Гроня изсумтя:

— За нещастие, да. Той и неговата шайка разбойници тормозят хората ми през изминалите две години.

— Много ми е неприятно да чуя такова нещо — отвърнах наскърбена. Направих пауза, спомняйки си последното нещо, което Пиърс ми каза — Ще съжаляваш за това. — Може ли да Ви попитам… Той отмъстителен човек ли е?

Гроня замълча за момент, но после насочи вниманието си към мен и видях, че между нас няма прикрития или маски, че ще ми отговори честно.

— Той е страхливец. Никога не напада сам, само когато има многочислена подкрепа. Много пъти съм мислила за него като за марионетка и може би друг човек е ръководил нещата, давал му е заповеди, дърпал му е конците. Защото не е най-умното същество, на което съм попадала, но въпреки това… никога не забравя нанесено оскърбление.

Обмислих думите й: обзе ме още по-дълбок ужас.

— Забелязах знак от вътрешната страна на китката му.

— Да — каза Гроня. — Знакът на полумесеца. Това е знак за благословията на дома Ланън. Онези, приели знака трайно върху кожата си, си осигурили трайно благоволението на Гилрой, без значение от кой дом произхождат. Той им бил даден, след като са се заклели във вярност. Те са най-верните последователи на краля.

Какъвто трябваше да е Пиърс. Стомахът ми се разбунтува.

— А ако разгледаш внимателно гербовете на домовете Халоран, Каран и Аленах… — Тя направи крака пауза и предположих, че знае, че съм незаконна дъщеря на Брендан Аленах. — Направили са леко допълнение към гербовете си. Донякъде е трудно за откриване, скрито в украсата, но те уверявам, че ако се вгледаш внимателно, ще видиш полумесеца. Техният начин да заявят, че са верни главно на дома Ланън, дори повече, отколкото на собствения си дом.

— Значи, противниците на кралицата могат да бъдат лесно открити — промърморих, — само като им вдигнем нагоре ръкавите.

Гроня кимна, с проблясващ пламък в тъмните си очи:

— Да, Бриена Маккуин. Бих започнала с тях, ако това, от което се боиш, е съпротива срещу Изолда Кавана.

Конете ни почти бяха спрели на пътя.

Дължах й сведения в замяна. И усещах как неизплатеният дълг витае между нас.

— Питайте ме каквото и да е — прошепнах. — И ще Ви го кажа.

Гроня не се поколеба:

— Камъкът на здрача. Изгори ли някого от вас?

Имаше предвид легендарната история за това как камъкът изгаря онези, които не притежават магия — най-простият начин да се провери дали човек принадлежи към дома Кавана, или не.

— Държах го в медальон с капаче, докато го носех, и въпреки това чувствах топлината му на моменти — отговорих. — Никой друг не се опита да го докосне, освен Изолда, така че не мога да отговоря напълно на този въпрос.

Тя искаше да каже още нещо, но бяхме прекъснати от Журден, който се бе приближил обратно в тръс, за да ни нагледа.

— Дами? Готови ли сме да продължим с по-усилно темпо?

— Разбира се, че да, лорд Маккуин — отвърна Гроня спокойно с усмивка. — Ще Ви следваме.

Баща ми кимна и хвърли поглед към мен, преди да обърне коня си.

— Колкото до Пиърс Халоран — каза Гроня и хвана поводите, когато конете ни преминаха в тръс. Трябваше да пришпоря кобилата си да се забърза, за да не изостава от скопения й кон, за да чуя последния й съвет… — Пази си гърба, Бриена.